Loading...
Не съм гадател, просто анализирам. Още в началото на кризата предположих, без изобщо да зная за дълбочината и, че настъпват времена, в които трябва огромно доверие към тези които ни управляват.
Очевидно е че в надпреварата с проблемите кабинетът изостава, не само в медицинската част /студен душ беше разкритието че капацитети на ВМИ и Пирогов са изчерпани/, но и най-вече в сферата на икономиката и помощта за пострадалите фирми и хора.
Има период в който можеш да помогнеш на хората, за да ги съхраниш като данъкоплатци, а не като ползващи помощи за безработни. Фалират ли, вече е късно и колкото и да наливаш пари, няма връщане. Малкото пари навреме, спестяват многото по-късно.
Ясно е, че този път положението е много, много тежко, защото кризата с коронавируса е малкия предвестник на голямата криза с рецесията. До този момент няма никакви мерки по това направления с дежурното обяснение първо да спасим хората, без да си даваме сметка, че спасен, но сринал се като жизнен стандарт и с пост-кризисни психични травми народ трудно се изправя. От решенията и действията ни днес ще зависят перспективите на поколения напред.
Има два типа реакция, единият е лидерския, да поемеш тежестта, да застанеш пред народа си и да кажеш, че се променяш и поставяш оцеляването на народа ти, като висш приоритет какво и да ти коства. Това и типът Чърчил, като знаеш, че в края на кризата, благодарност няма да получиш. Но за това трябва да убедиш, че ще бъдеш различен от това, което си бил и ще излезнеш от зоната си на комфорт. Вместо ценността на личната власт, ще рискуваш личното си благополучие в името на общото. Ще „надскочиш“ себе си, ще поканиш несъгласните и критично мислещите хора за съвместни действия, като оставиш на заден план дребнотемието и опората на „калинките“.
Предложих и мерки, които да докажат тази промяна, а какви по внушаващи доверие мерки, от това да станеш по-морален и по-честен, като ограничиш личните си ползи, както и тези на кохортата около теб. Да ограничиш /забележете не да премахнеш/ корупцията, в която лично участваш или покровителстваш, като например горивата. Ей, така от елементарно приличие. Да си намалиш заплатата, не само твоята, но и на държавни служители, с високи заплати, на депутатите, включително екстрите им.
Защото в частния сектор, особен в сферата на услугите, там където стотици хиляди хора си вадят хляба, е касапница, истински Армагедон. Тези хора не очакват да живеят както преди, но очакват съпричастност и солидарност. Да направиш съкращения, да се ограничиш в охрани, коли, тези видими белези на ексцесиите на властта, които дразнят. Ако ще, и да тръгнеш пеш сред хората.
Война е.
Другият е да направиш трезва оценка на своя и на екипа ти капацитет, да разбереш, че заради извънредната обстановка, няма да се справиш сам и да оставиш други да свършат работа. Нещо като кризисен кабинет от най-доброто, с което България разполага. Не става със съветници, с щабове, с конграчулейшънс, защото пак властта и правото да решаваш остава в партийния лидер, а когато нещата станат спорни, пак ти трябва да правиш изборите между различни експертни мнения, без да имаш собствения експертен капацитет да оцениш кое е най-доброто за нацията. Не за конкретната минута, не пред камерите, а с оглед изхода от кризата. Колкото и външна експертиза да привлечеш, съветниците нямат власт, те консултират и често ще видят съветите си да отстъпват пред политическата целесъобразност,. Да се приемат отделни мерки, без промяна във философията на управлението, която те предполагат е пожарогасене, не катарзис. Примерно, твърдението на Горанов, че пари няма и отказът му да се влезе в дълг, упорството му че реакцията на кризата трябва да се разположи само в рамките на текущия бюджет, без специална дългосрочна програма, след като е ясно че последствията ще се консумират с години.
Няма как да се справим с кризата, ако не ограничим властта на олигарсите, защото те източват публичните ресурси, като ги превръщат в корупция и корист, които са отрицанието на солидарността, която ни трябва. Отнемат милиарди, а даряват хиляди с ясното съзнание, че го правят показно, за пред медиите.
Ясно е че годините на управление направиха сегашните властимащи, интегрална част от тази олигархична класа. Няма как да се обърнеш срещу нея. Вероятно не е и безопасно. Но кризата дава изключителни възможности.
Ако си отговорен и умен, ще участваш във формирането на този анти-кризисен кабинет, няма да му се противопоставяш, защото времето неумолимо ще доведе до него. Просто чисто партийните кабинети не могат да издържат на подобно цунами, веднъж на столетието. Не става и с масови психотерапии, приказки като в кръчмата, които медиите излъчват „на живо“, в режим на кризисно реагиране. Колкото по-дълги и тягостни стават, толкова по-слаб ефект имат. Вместо да внушават доверие, издават неувереност.
Не съм оптимист, макар че имам надежда. Не за друго, а защото инстинктът към властта на сегашните управляващи е по силен от инстинкта им за самосъхранение. Дано греша.
