Loading...
Преди много години в далечно царство живяла чудна хубавица. Косата и се спускала свободно по раменете й и никой друг нямал толкова красива коса-буйна, жива, а къдриците й светели на слънцето като златни нишки. Много от хората завиждали на красавицата, така и не разбирали, че косата й е толкова хубава заради дъжда…
Да. Може и да не ми вярвате, но винаги когато валяло, тя излизала на открито, протягала двете си ръце сякаш искала да прегърне небето, а дъждовните капки се стичали по косата, рамената, по цялото и тяло. Докато другите хора все бягали и се криели, виждайки тъмният облак, в който се криел Дъжда, тя излизала насред полето и протягала белите си като мрамор ръце, нагоре.
После все се намирал някой да измърмори:
– Този дъжд… как изпомачка тревата…
А нашето момиче усмихнато казвало:
– Само е полегнала тревата, ще видиш утре как ще изправи снага и ще се протегне към слънцето. Дъждът е добър.
– Да, бе – продължвал мърморкото – предния път изкорени две дървета, събори моста…
– Точно така – съгласявало се момичето – но дърветата бяха вече стари, нуждаеха се от заслужена почивка, а виж новото мостче – много по-здраво и красиво е от онова, което дълги години е служело на хората и му е било време да отпочине от тежестта, която е носило…
Дъждът дочул как хубавицата го защитава и веднъж, когато тя била излязла на разходка, а небето било толкова ясно лазурно, без нито едно облаче, изведнъж само над нея завалял кротък, тих дъжд. Толкова нежен тя не го била усещала никога преди. Вдигнала очи към небето и прошепнала:
– Плачеш ли, мой прекрасен Дъжд? Какво се е случило?
– Не. Не плача, Красавице. Няма друг начин да ти кажа колко е хубаво някой да вижда и доброто, което правя… хората все лошото виждат… Обикнах те. Ти си моята Дъждовна Кралица на земята… – гласът бил толкова галещ, че момичето се разплакало от нежността, която усетила дълбоко в сърцето си и сълзите му се смесили с дъждовните капки. Това тя чувствала за първи път и било толкова красиво усещане, че не искала никога, никога да не свършва.
– Не си отивай – извикала тя на Дъжда, но той вече бил заминал някъде. Никой не знаел къде ходи, знаели само, че където и да ходи, някой ден отново се връща.
Минали години, а нашата красавица всеки път танцувала под дъжда и той всеки път смесвал капките си с нейните сълзи.
Но… както се случва в и в приказките, нищо вечно няма.
Наложило се семейството на момичето да поеме на дълъг и труден път през пустинята. Били смели и издръжливи хора, не се плашели от трудностите, вървяли дни и нощи, но свършили водата, която носили със себе си, а не намирали изворче, нямало го и Дъжда да облее морните им от слънцето тела и да разкваси напуканите от жаждата устни… Една нощ красавицата се отдалечила от бивака, където вече едва дишали нейните най-близки хора, седнала на пясъка и горко заплакала. Плачела и се молила Дъждът да дойде при нея, за да спаси любимите й…
Плакала толкова дълго, че не разбрала кога, уморена от пътя, жегата и жаждата заспала… На сутринта, когато отворила очи, ахнала. Около нея имало свежа трева, огромни дървета хвърляли дебела сянка, храстите правели завет от бурните пустинни ветрове, а съвсем наблизо бликало изворче, което се вливало в кристално чисто езеро. Не можела да повярва на очите си и се щипнала по бузата, за да се увери, че това е истина. Кожата на лицето и била влажна, а косата и била върнала блясъка си, загубен от непрекъснатото излагане на жарките слънчеви лъчи.
– Благодаря ти! – викнала красавицата към небето – благодаря ти, Любими мой Дъжд!
И се втурнала да доведе семейството си в това райско кътче.
Далеч бил Дъжда, но чул благодарността и. Усмихнал се и казал:
– Не, Кралице моя, ти сама сътвори този оазис с любовта си, но не го знаеш още…
Тогава в небето се появила чудна дъга, в която цветовете хем запазвали собствената си яркост, хем се преливали един в друг…
Хората вдигали очи и се радвали на чудното явление, което за първи път виждали.
А в пустинята, по пътя където минавала красавицата, се появявали нови и нови оазиси, които и до ден днешен са пристан за уморени, жадни странници…
