Loading...
Сигурно знаеш приказката за малката русалка. И аз я знам. Но знам и една друга. Сега ще ти я разкажа.
Имало едно време един скитник. Бил най-нещастния скитник на света. Бил прокълнат. Прокълнат да причинява болка на всеки човек, който се доближи до него. Понякога изпитвал непреодолимо желание да докосне някого. Да целуне жена. Понякога докосвал някого. Понякога целувал жена. А после идвала болката в другия. А после идвала в него. Непоносимата болка в главата. И тръгвал. Зад него оставали хората. С болките. А той вървял без цел и посока. По гори и полета. По реки и морета. По планини. Не бягал, а просто вървял. Прокълнат.
А един ден седнал на брега на планинско езеро. В него плували облаци. После доплувала нощта. Звездите изплували. А после и луната. Чул се крясък на сова. Прилеп изпляскал с крила. Вълчи вой се понесъл. А от водата изплувала русалка. Прекрасна. Той гледал и не смеел да мръдне. Гледал косата ѝ. Звездите в очите ѝ. И искал да я целуне. Но се сещал за болката. Гледал я цяла нощ. Луната му помагала. После русалката изчезнала в езерото. А той заспал. И сънувал русалка. После пак тръгнал сам по широкия свят. Ден след ден. А една вечер запалил огън до вира под красив водопад. И заспал. Събудило го слънцето. Отворил очи и пак я видял. Слънцето тичало по кожата ѝ. Опашката била с цветовете на дъга. Гледала го. И се усмихвала. С перлите в устата си. И пак изпитал желанието да я целуне. Но пак за болката се сетил. А тя се гмурнала във вира.
Вървял по шарения свят прокълнат скитник. Да причинява болка на човек, ако не дай си боже го докосне. Вървял по вятъра. И срещу вятъра. Вървял след птица. Вървял след облак. И стигнал до морето. Било студено. Свирел зимен вятър. Запалил огън скитникът на завет до една скала. На малък плаж. А там в морето се вливала река. И пак русалката видял. Усмихнала се тя. Той станал. Тръгнал. После спрял. Защото знаел. А после чул:
– Защо се плашиш? Целуни ме!
– Не трябва. После ще боли. Прокълнат съм.
– Прокълнат си от тебе хората да ги боли. А аз не съм човек.
– То май и аз не съм. Сърцето ми е станало на камък. От болките, които причиних. От болките, които изтърпях.
– Бре, скитнико, веднага целуни ме! Защото тръгвам. И никога не ще да стъпя на земя.
– Ще те целуна. Но знай, че ще боли.-казал скитникът и я целунал.
После затворил очи и зачакал да дойде болката. А тя не идвала. А после чул русалката да казва:
– Боли! Ах, как боли!
– Нали ти казах. Целуна ли те, ще боли!
– Абе, кретен, очите си отвори! Ба си тъпака! Не виждаш ли че стоя боса на скалата, а тя е покрита с миди.
Отворил скитникът очи. А на скалата жена прекрасна. Опашката я нямало. А вместо нея имало крака. Прекрасни. А над тях жена. И то каква.
Хукнал скитникът до мола. И върнал се с рокля и маратонки. Жената обула маратонките и започнала да облича роклята. А скитникът тъжно промълвил:
– Защо!?
– Какво „защо“ бе?
– Защо обличаш роклята. Красива си и само с маратонки.
– Ти май искаш да те заболи вратлето!
– Не ма! Искам пак да те целуна.
– Нема! Айде тръгвай!-казала жената.
– Накъде?-попитал скитникът.
– Че има ли значение накъде? Важното е да вървим!
– Да тръгваме.-казал скитникът и кавалерски направил път на жената да върви пред него.
– Спри да зяпаш дупето ми! Веднага мини пред мен! Да ти не заболи вратлето?
– Аз с научна цел го правя. Трябва да разбера как се появиха тия крака.
– Ще ме целунеш пак на кукуво лето, щом си такъв умник.-казала жената.
– Куку!-казало лятото…
А проклятието!? Проклятието останало до реката. После придошла и го отнесла в морето. После го изял един кракен.
Това е.
Деда Ванга Нюз – Блог на Роси Антов
