Loading...
Познава я от четири години почти. Тя е мацката от 3-ия етаж, секретарката на шефа. Гледа я предимно отдалеч, сънува я, измисля си разни истории с нея. Когато я срещне по коридорите, в кафето или в малкия парк пред сградата смънква едно „Здрасти“ и бързо отминава, за да не забележи тя червенината оцветила страните му. Не иска да се излага пред нея. Не и пред нея. Тя е всичко, за което е мечтал и същевременно-всичко, което не може да си позволи. Руса, красива, самоуверена, секси. Толкова секси, че самата мисъл за нея кара гърлото му да пресъхва и краката му да треперят несигурни.
Няма да забрави онзи празник на фирмата, на който трите уискита му бяха дали неподозирана смелост да я покани на танц. И тя прие! Държеше я в обятията си, вдъхваше аромата на косата й-аромат на горски ягоди, поляти с карамел, усещаше всяка извивка на изкусителното й красиво тяло и за пръв път се чувстваше жив. Тя се смееше звънко и дъхът й милваше врата му. Не помнеше нито какво й каза, нито какво бърбореше тя – а тя не спираше да бърбори. Но чувството, което изпита, държейки я в ръцете си няма да забрави никога – мъж, до нея той беше мъж. Истински, силен, могъщ. През тези три минути можеше да премества планини, да печели двубои, да покорява върхове. Можеше да бъде всичко и всеки. За три минути той беше всичко и всеки, защото я имаше. Усещаше завистливите погледи на останалите мъже в залата и това го караше да ликува вътрешно – тя е моя, моя, моя, само моя… макар и за три минути.
Беше споделил с Мария, колежката отляво, за разтърсващите чувства, които изпитва към секретарката на шефа.
– Тя не е за теб, Боби – казваше му Мария.
– Знам, прекалено е хубава – въздишаше той и сърцето му се свиваше от болка.
Мария го поглеждаше с дълбоките си черни очи, скрити зад очила в червена рамка и поклащаше укорително глава.
Той много пъти си мислеше – защо Тя не е като Мария. С Мария всичко беше толкова лесно. Пиеха заедно кафе, обядваха, смееха се. С часове разговаряха за разни неща. Всъщност Мария беше единствения човек, на когото разказваше за страстта си към старите монети. Мария го слушаше с интерес и дори му задаваше въпроси. Интересуваше се. Мария беше истински приятел. Даже бяха ходили 3-4 пъти на кино и веднъж на клуб. Изкараха много добре. Танцуваха, наливаха се с шотчета, дори пяха. Отпусна се да пее караоке – нещо тотално немислимо за немузикалната му същност.
– Хайде де, ще бъде забавно, ще видиш – приканваше го Мария, а черните й очи блестяха зад плътните червени рамки. Всъщност Мария имаше хубави очи, хубав глас… и хубав смях.
Беше забавно, много забавно. Мария беше добър приятел, истински приятел и с нея можеше да бъде такъв, какъвто е – обикновен, леко смотан и мнооого влюбен в русото момиче от третия етаж, секретарката на шефа. Недостижимата.
