ЧЕТИВО ЗА БЕЗСТРАШНИ ХОРА С ОТВОРЕНО СЪЗНАНИЕ

КОЙ ПРИЧИНИ СВЕТОВНАТА КРИЗА ИЛИ СКАЗАНИЕ ЗА ДВОЙНИТЕ СТАНДАРТИ

ЧАСТ ІІІ: ВМЕСТО ЗАД РЕШЕТКИТЕ, НА МЕЖДУНАРОДНИЯ ПОДИУМ

ЗА НАШЕНСКИТЕ ЛЮБИМЦИ НА ЗАПАДА ● СПРАВЕДЛИВОСТ ЛИ? В ОЧАКВАНЕ НА ЕВРОПРАВОСЪДИЕ, РАЗДАВАНО ОТ БОЛШЕВИКИ ● ЗА КОГО РАБОТИ СЪДЕБНАТА СИСТЕМА У НАС

Някога Джордж Оруел бе писал, че: „Във времена на откровено развихряща се измама изричането на истината се превръща в революционно действие.” Колко валидна е тази своеобразна максима разбирам от реакциите срещу моите публикации. Държа да подчертая: Няма как да бъда спрян. Опитаха всякакъв вид комунистически издънки, прикрити зад най-различни маски, всуе.[1] Затварянето с юмрук на една уста, която изрича истината, не означава погребването на правдата. Тя винаги си намира път. Сигурен съм, тъй като дълбоко и убедено вярвам в нашия Господ Бог Исус Христос. А Той ни учи: „…И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.”[2] След това се обърнал към юдеите: „А сега искате да убиете Мене, Човека, Който ви каза истината, що чух от Бога…  Ваш баща е дяволът; и вие искате да изпълнявате похотите на баща си. Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина. Кога говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата. А понеже Аз говоря истината, не Ми вярвате.”[3]

За миг не ми минава през ума да се сравнявам с Бога. Обаче си струва в дните на Великия пост да се замислите, дали не осквернявате душите си като юдеите. Особено щом се стигна дотам, че се намериха графомани, които оскърбиха и Бога. Само шизофреници, чиято личност се раздвоява подобно на Марксовата, могат да богохулстват като пишат срещу християнството. Сам Мордехай Леви е техният учител. А те, чули-недочули, прочели-недочели, повтарят с папагалска упоритост. Ако ги попитате къде точно Леви-Маркс е обругал вярата в Бога, религията, няма как да ви отговорят. Просто псуват. Въпрос на (шанс със) семейство, на (комунистическо) възпитание, на морални ценности и мироглед. Всъщност идеологът на подобни момчета и момичета демонстрира своите шизофренни възгледи по следния начин: „Религиозното страдание едновременно е израз на истинско страдание и протест срещу истинското страдание. Религията е въздишката на потиснатото съзнание, сърцето на един безсърдечен свят и душата на едни бездуховни състояния. Тя е опиум за народите. Премахването на религията като форма на илюзорно щастие на хората е предпоставката за тяхното действително щастие.”[4]

Ето я мечтата на комунистите – премахването на религията! Което може да се преведе: поробване на хората. Постигнаха целта си. А преди близо 1800 лета навярно първият християнски теолог Квинт Септимий Тертулиан си служел с парадокси, за да убеждава в правотата на вярата. Той писал: “Credo quia absurdum.”[5] Когато тогавашните профани поискали да обясни Светото Христово Възкресение, той отвърнал, че няма как: “Certum est, quia impossibile.“[6] Днес няма смисъл да се спори със слабоумните. Те не са виновни, че са родени такива – лош плод на лошо дърво. Затова Бог е разпоредил: „Всяко дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън.”[7] Не е възможно роденият от комунисти да бъде добър. Необходими са поне шест поколения… Иначе, правдата е без алтернатива. И не е лошо да запомните нещо от мен: Най-често историята няма нищо общо с истината. А вярата в Бога не само ще ви извиси, но и ще ви избави от оковите на земните изкушения. Което ще рече: „ще ви направи свободни”. Защото е писано: „Над нас е само Бог.” Вярващият е свободен. Едва ли комунистическите отрочета ще проумеят и тази изконна истина. Не е по наследствено ограничения капацитет на техните мозъчета. Да не навлизаме в друга тема, която предстои да развия в недалечното грядуще.

Затова засега да я оставим и да продължим. Юстис Мълинз нарича Студената война пародия.[8] „Студената война, Хегеловото изобретение на Съветска Русия и Съединените щати”, иронично посочва той, „които уж се бяха хванали за гърлата, наужким противопоставяха „свободния свят” на „империята на робството”, капитализма на комунизма, бе окончателният триумф на диалектическия материализъм, също измислен от германския философ Хегел. Тъкмо той въведе правилото, че за да управлявате света, създавате проблем. След това намирате противоотрова [решение] за проблема. Накрая хвърляте двете „враждуващи” страни една срещу друга, за да стигнете до съгласие или решение. Тази сатанинска и цинична формула постигна своя апогей в Студената война.”[9]

Това не само е вярно, ами и лично го преживяхме. След като изтрезнях от опиянението с менте-напитката, носеща етикета „Псевдосвобода”, което наследниците на данайците (комунистите) ни дариха, и отново взех да мисля самостоятелно, неизбежно осъзнах измамата. Колкото повече изследвах произхода, развитието и приложението на идеологиите, толкова повече пред очите ми се разстилаше един изумителен пейзаж. Върху него ясно личеше как най-крупните интернационални банкери в САЩ, Германия и Англия са финансирали болшевиките. Еврейските „красные” терористи на Леон Троцки били подготвяни в една от фабриките на Рокфелер в Ню Йорк. Наследникът на франкфуртските съседи на Ротшилдови, техният агент на „Уол Стрийт” Яков Шиф заедно със своя подчинен банкер Пол Уорбърг, връчили на Лейба Бронщейн 20 милиона долара – днес повече от 2 милиарда! Шефът на германското военно разузнаване, братът на Уорбърг, банкерът Макс Варбург, пък убедил кайзера да отпусне милиони тогавашни марки (днешни милиарди) на Парвус и Ленин. И уредил безпрепятственото им транспортиране в пломбиран вагон от Швейцария до Русия през половин воюваща Европа. Тогава напълно схванах какво е имал предвид Игор Бунич, когато тъжно заключил: „Комунистите дойдоха в нашата страна през 1917 година като завоеватели и повече от седемдесет години се държаха като окупатори… Болшевиките изчезнаха също така внезапно, както се бяха появили някога. Разтвориха се в онези световни структури, които тогава ги изсипаха върху Русия.”[10]

Както вече доказах, западният елит създаде и прие за свои партньори безскрупулните представители на алчно червената мафия, която по-рано бе мобилизирала всичките си чинове в рамките на БКП, БЗНС, в техните, младежки, профсъюзни и прочие подразделения и най-вече в репресивни тайни служби. Понастоящем тези родени престъпници или продали душите си люде са организирани бандити, отгледани от болшевишката мафия. Те не само се подвизават по върховете на държавната власт, ръководят всички политически партии, държат в ръцете си икономиката, културата, медиите, спорта и обществените (неправителствените) организации. Червените мафиоти проникнаха в самото сърце на т. нар. „демократични” институции на Запад или са добре приети пратеници на нашенската болшевишка камора в „свободния” свят. А т. нар. мутри нито са най-лошите, нито – най-опасните. Обикновени бушони, пушечно месо за отстрел при необходимост… За да не съм голословен в твърденията си, нека започна с „главната европейка”. Нали няма как да отречете, че такова звание барабар със съответният пагон се пада по право на нашенската пионерка в Еврокомисията, заслужилата другарка Меглена Кунева.

Защо „заслужила”? Ами не друг, а именно тя в качеството си на министърка по въпросите на евроинтеграцията предаде всички български национални интереси, с което заслужи признанието на западния политически елит и поста си на еврокомисарка (европейска министърка)? Добре, но възниква въпроса: На какво или на кого дължи поста си в кабинета на бившия Симеон ІІ? За да стигнем до отговора, трябва да се разровим в биографията на щерката на нявгашния буфосинхронист Щилян Кунев.

Тя е омъжена за сина на комунистическия терорист Иван Пръмов.[11] Същият, който в зората на Живковата епоха (късна Антон-Югова) бе министър на земеделието (1957-1962) и довърши ограбването на селскостопанските земи, инвентара и домашните животни от техните изконни собственици. С което обрече българите на отродяване от най-свещеното, което притежаваха и на отчуждаване от труда, от любовта към него. А за всеки умен и мислещ анализатор това означаваше присъда: залиняване и постепенно изчезване на нацията. Не сега е времето, нито настоящата статия е мястото за аргументиране на тази истина. Но е времето да попитам: От какъв зор това крупно престъпление бе наречено „коопериране”? Коопериране ще рече сътрудничество. И то доброволно сътрудничество, по собствено желание на сътрудниците – кооператорите, и то заради постигането на общи цели и в името на тяхната взаимна полза. Отнемането на земята от нейните законни собственици и на всичко, свързано с нея, бе извършено не чрез сътрудничество – коопериране, а тъкмо обратното. Комунистите връхлетяха върху българските селяни като кърджалии. Те „кооперираха” чрез прилагането на небивали репресии. След унищожаването на елита на нацията, това следващо крайно насилие окончателно пречупи гръбнака на народа и го превърна в роб. Че процесът е безвъзвратен, личи от настоящето. Наградата на Пръмов за отлично извършеното от него широкомащабно престъпление, бе: секретар на Централния комитет на БКП (1963-1978), председател на Централния кооперативен съюз (1978-1986) и посланик във Варшава (1986-1988). От 1958 до 1990 този нискочел бандит бе народен представител.

Любопитно е, че за разлика от друга снаха на другаря Пръмов, наречената[12] на Илич Ленин генерална директорка на БНТ Уляна,[13] Меглена не приема фамилията на съпруга си, назначения от партията за финансист и милионер Андрей Пръмов. За него проф. Недю Недев твърди, че е масон и това дообяснява успеха на този клон от алчно червената фамилия, „красяща” карловското село Войнягово.[14]

Държа да подчертая, че младата Кунева-Пръмова е специализирала международни отношения и международно екологично право в Института по правата на човека в град Турку, Финландия, в частния университет на йзуитите „Джорджтаун” във Вашингтон и в „Оксфорд център” – Лондон. И всичко това се е случило по времето, когато редовите българи бяха заключени в ограден с бодлива тел концентрационен лагер?! През него без съответни разрешения и пиле не можеше да прехвръкне. Нима на Запад нямаха хабер от тези неща? По-скоро се убеждавате как тамошният елит е избирал и готвил необходимите му за бъдещето кадри.[15] Като знаете това, сами си отговорете на кой бог се кланя Кунева?

В качеството си на съпруга на своя номенклатурен мъж дълги години другарката Меглена е работила в правния отдел на Министерския съвет. Известно време се е подвизавала като журналистка в единственото тогава радио. След промените се е занимавала с юридически консултации. Участваше в комисията за изработване на правилник на Народното събрание. Ала пак покрай своя „другар”, както се изразяват болшевиките, тя е замесена в една от най-скандалните афери, т. нар. габонска сделка. По едно време някои вестници под сурдинка обясниха, че става дума за заплатена с народни пари и съществуваща единствено на хартия „концесия за дърводобив” в африканската държава. Дори когато го помолиха да коментира далаверата, един министър от Габон се възмути, защото в родината му просто „подобни гори не съществували”! А по тази „концесия” – в случая евфемизъм на откровена кражба – десетки милиони долари потънаха в джобовете на облажилите се от нея. Платихме ги всички ние. Освен на еврокомисарката Кунева – крипто Пръмова, в грабежа бяха замесени имената и на Емил Велчев – баща на пак бившия Симов финансов министър Милен; на зетя, на съветския агент, масон и трикратен превратаджия Кимон Георгиев, също масона Гиньо Ганев;[16] на шефа на скандалната Частна земеделска и инвестиционна банка Кирил Дунев; на йорданския аферист Тахер и други „видни дейци на интернационалното комунистическо и работническо движение”, разбирайте на алчно червената мафия.

Западният елит не само не възрази срещу назначението на другарката Кунева-Пръмова, а дори я обяви за „еврокомисар номер едно” за 2008 г. И как иначе – нали е неин продукт? Освен това понеже онези, които ръководят не само Европейския съюз, а и целия свят, са убедени комунисти. И това заключение не е плод на изкривено от някаква „конспиративна теория” съзнание. То е резултат на дългогодишно, пространно и задълбочено изследване. Комунистите се водят от една прочута максима, изречена от римския император Веспасиан. Когато владетелят обложил обществените тоалетни с данъци, собственият му син запушил носа си с кърпичка. Тогава баща му се обърнал към него, поднесъл шепа монети към носа му и го попитал дали миришат? Младежът поклатил глава в знак на отрицание. Тогава баща му рекъл: „Pecunia non olet” – „Парите не миришат.”

Западноевропейците стават чистофайници, само ако интересът им бъде засегнат. Иначе – “Pecunia non olet”… Дори когато тези пари са напоени с кръвта на милионите, загинали под ножа на комунистическите садисти. По данни на международни правозащитни организации средният брой на избитите без съд и присъда, на несправедливо осъдените на смърт, на ликвидираните в концентрационните лагери на комунизма и в резултат на национализация на имуществото, на изселвания, лишаване от право на нормален живот и т.н., у нас възлиза на… 222000 души! Бог да ги прости. А ние да не ги забравяме. Кой ще „реституира” техния живот? А този на потомците им, съсипани чрез изтезания – физически и психически, чрез обезправено съществувание, посредством насилствено вербуване като агенти на зловещите репресивни служби на тоталитарния режим и пр.? Кой? Западният елит ли?

Защо според вас пак същият този елит кандиса личната преводачка на Тодор Живков, комунистката, офицерката от Държавна сигурност и депутатката от БСП Елена Поптодорова да представлява страната ни като посланичка в САЩ?[17] Кой прие нейните акредитивни писма и не криеше близостта си с Червеното Ленче? Не бе ли уж „консерваторът” Джордж Валкерович Буш, чиито дядо Прескът чак до края на Втората световна война бил един от основните банкери на Хитлер и нацистите? И това ли е „конспиративна теория”?

Ако не знаете, въпросната светиврачка[18] другарка е превеждала и по време на тайната среща между Тодор Замфиркьов-Живков и експрезидента на САЩ, също „консерватора”, масона Ричард Никсън. Тя е била толкова близка до правешкия каскет, ползвала се е с такова доверие не само от негова страна, но и от страна на ония служби, че отговорникът за Никсъновото посещение (1982 г.), тогавашният заместник-началник на Първо главно управление на Държавна сигурност Любен Гоцев я предпочел пред всички други. Бивши негови колеги със „зли” езици разнасят мълвата, че другарката Поптодорова била обласкавана и от двамата – и от Тодор, и от Любен. Коридорите на резиденция „Евксиноград” нашепват легендата, че наричали длъгнестата Еленка „ЦК оупън”. Нещо като откритите първенства по тенис, но достъпни за участие само на „състезатели” с кабинети по вторите етажи на Партийния дом и на МВР.[19] Това „звание”, явно е почетно само за една партийна шантонерка! Познавам нейна първа братовчедка, свястна жена, която не ще и да чуе за роднината си… Обаче всичко това не попречи на Червеното Ленче да се целува с генерал Колин Пауъл, предал патрона си Буш и Републиканската партия, или със специалистката по руски език Кондолийза Райс. Днес техният цвят е на мода.

Западният елит не прояви гнусливост и по отношение на другарката Ирина Бокова. Дълги години нейният баща Георги Боков, също комунистически терорист, бе истинският Гьобелс на комунистическата партия у нас. Той не само бе член на ЦК на БКП, но и в продължение на вече не помня колко време оглавяваше партийния пропаганден орган, вестник „Работническо дело”. Самата Ирина, както и цялото й семейство начело с нейния брат Филип,[20] са комунисти по наследство. Което ще рече – винаги са били готови да продадат за пари най-скъпото си, та камо ли своята родина. За комунистите „родината е там, където живеят добре”.[21] Какво остава за някакъв си народ…

Самата другарка Бокова бе депутатка от БСП и дори кандидатка за вицепрезидентка от същата антинародна престъпна организация. Заради дългогодишната й дейност срещу българските интереси я удостоиха с длъжността посланичка на (Народна) Република България в Париж. Тамошните „консерватори”, начело с потомъка на солунско дьонме[22] Саркози, я приеха с отворени обятия. Казват, че нашенските наместници на Интернационала щели да я кандидатират за шефка на ЮНЕСКО. Нерде комунистка, нерде култура и образование…

По същия начин Симо и Гоце проводиха в Берлин нарочената за прехвърляне като вещ от партия в партийка Меглена Плугчиева.[23] Там тази комунистка нямаше проблеми с бившата червена деятелка Ангела Меркел. Като млада, настоящата пак „консервативна” германска министър-председателка, била предана членка на комсомола. По-късно името й е сред ръководителите на организацията на Германския комунистически младежки съюз в Академията на науките на ГДР като отговаряща за агитацията и пропагандата. Тази Кеснер-Меркел владеела тъй добре руския език, че получила държавна награда за това свое умение. Освен това защитила докторат и заемала номенклатурна длъжност в Академията на науките. А в условията на болшевишкото управление това бе почти невъзможно без близко сътрудничество на комунистическата партия или на нейния репресивен апарат, в конкретния случай ЩАЗИ. Падането на Берлинската стена заварва другарката Меркел в обкръжението на последния изцяло комунистически премиер на ГДР Егон Кренц. Факт, който днес подозрително или по-скоро гузно се премълчава. Можете да срещнете само нови митове – кратки припомняния за това, че след промените, явно по нечия заповед, тя бързо се записала в нововъзникналата партия Demokratischer Aufbruch (Демократично пробуждане). И че по време на единствените „демократични” избори в ГДР е била заместничка на официалния говорител на съмнителния политик и министър-председател Лотар де Мециер (1990). След обединението на Германия се появиха слухове, че Мециер е бил агент на ЩАЗИ, но те бяха потушени на бърза ръка.[24]

Да оставим явно страдащия от амнезия прекалено „демократичен” Запад и да се пренесем чак там, където „започва денят”, в капиталистическа и уж „антикомунистическа” Япония. Посланик на народната ни република в Токио е само формално безпартийният комунист, свързаният с Държавна сигурност най-млад социалистически професор Благовест Сендов. Може би и той вече не помни колко години седалищните му части „украсяваха” председателското кресло на БАН, разположено на площад „Народно събрание”. Едновременно с това сигурно е забравил и колко мандата е бил депутат – преди и след промените. Няколко лета след като още в последния комунистически Парламент[25] изрече „крилатата” фраза: „Всички съгрешихме и до един непотребни станахме”, си вдигна чукалата и се покри в пренаселената японска столица. Там нито императорът, нито управляващите „консерватори” възразиха срещу това, че им внедряват един агент на репресивните секретни служби на комунистическия режим. Да припомня ли: „Pecunia non olet.”

Напълно справедливо Западът осъжда нашата остаряла и нефункционираща съдебна система. Обаче не се посвени последователно да приеме за съдийки в съда в Страсбург две откровени комунистки. Първата, другарката Снежана Ботушарова, официално бе специализирала конституционно право в Москва, а неофициално – досещате се какво. Тя бе и последната секретарка на първичната партийна организация на БКП в Юридическия факултет на Софийския университет. Което не попречи на партията-майка да я внедри в СДС заедно с нейния съспециализант Стоян Ганев и с друг също минал през СССР „демократичен” идеологически кадър – марксиста Иван Йорданов Костов.

Втората в момента „правораздава” в съда в Страсбург. Нейното име е Здравка Владимирова Калайджиева. За нейния произход, възпитание, минало и мироглед най-добре разказва колегата й от Института по правни науки при БАН, някогашният политически затворник номер едно на НРБ и номер три на Европа, преподавателят по психология на правото Янко Янков.[26] Той разкрива истинския облик на „демократичната” евросъдийка:

„Познавам лично страсбургския съдия Здравка Владимирова Калайджиева… Познавам лично нейния баща д-р Владимир Калайджиев – бивш политкомисар на престъпната Втора партизанска бригада „Чавдар”, бивш заместник-председател на Съвета по възпроизводство на човешките ресурси към Държавния съвет, бивш председател на Комисията по защита на обществените интереси и правата на гражданите в Народното събрание.

Съгласно приетия през 2000 г. Закон, комунистическият режим в България е обявен за престъпен и следователно всичките висши комунистически функционери са признати за престъпници. Така, както не е било приемливо в Нюрнбергския съд да участвуват като съдии децата на висшите нацистки престъпници, така не е приемливо и в Страсбургския съд да участвуват като съдии децата на високопоставените комунистически престъпници. Както е и много добре известно, че някои от децата на най-зловещите нацистки престъпници не само се отказаха от придобитите от бащите им материални богатства, но и станаха християнски проповедници, докато децата на висшите комунистически престъпници не само не се отказаха от икономическите облаги от престъпленията на техните бащи, но и станаха съдии, за да могат да подлагат на още по-перверзни репресии жертвите на техните бащи.

Когато Владимир Калайджиев бе председател на Комисията по защита на обществените интереси и правата на гражданите в Народното събрание, а аз бях политически затворник на комунистическия режим, моят баща бе ходил лично при него, за да търси защита срещу противозаконното ми осъждане. Тогава въпросният комунистически престъпник го е изгонил от кабинета си и му е казал, че защитавал само човешките права, но не и враговете на комунизма, които не са човеци и нямат човешки права.[27]

Намирайки се в затвора, самият аз бях писал няколко официални писма до Владимир Калайджиев. Получих един-единствен писмен отговор, подписан от самия него, в който беше казано, че българският съд е постъпил достатъчно справедливо към мен с това, че ме е осъдил само на 12 (дванадесет) години, които после е намалил на шест години и половина. Внушението на текста на неговото писмо до мен се свеждаше до това, че ако той е бил съдия, е щял да ми наложи най-справедливата присъда – смърт.

След пълен шестгодишен ад зад решетките на 31 октомври 1989 г. излязох от затвора поради пълното изтърпяване на наложеното ми наказание. На 30 март 1990 г. Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд (в което участвуваха всичките съдии, които преди това бяха участвували в осъждането ми) отмени присъдата и ме призна за невинно осъден при пълна липса на изискуемите от закона доказателства.

Само няколко дни след това лично посетих офиса на Владимир Калайджиев, а секретарката му ми каза, че той не желае да ме приеме. Но тъй като по онова време бях активен участник в Националната политическа кръгла маса заявих, че в качеството ми на такъв влизам насила в офиса. Грубо отстраних секретарката от вратата, нахълтах вътре и го попитах как ще коментира факта, че сега Върховният съд ме е признал за невинно осъден. Тогава Владимир Калайджиев, макар и силно уплашен от нахълтването ми, бе достатъчно нагъл и ми каза, че трябва да съм благодарен на комунистическата партия, задето все пак съм излязъл жив от затвора. И че отмяната на присъдата ми всъщност е ново доказателство за висш израз на великодушие.

Лично познавам и съпруга на страсбургския съдия Здравка Владимирова Калайджиева – Борислав Христов Дионисиев. През 1993-1994 г. той и още няколко души офицери от уж вече бившия български клан на съветския КГБ извършиха престъпление против мен, целта на което бе да бъда отстранен от политическата сцена и по възможност да бъда физически ликвидиран. Тъй като по онова време издавах вестник, в продължение на две години публикувах фактите и настоятелно заявявах волята си да бъде извършено разследване на престъплението. Едва през 1995 г. бе образувано следствено дело № 42/1995 г., разследването по което продължава и днес. А аз включително и сега интензивно и публично настоявам за разследване на въпросния Борислав Дионисиев и на неговите колеги от българския клан на руската Червена мафия. И поради това тя директно или чрез специалните служби на държавата ме превръща в постоянен обект на най-всевъзможни престъпления…

Всъщност, отново декларирайки категоричната си убеденост, че българската прокуратура и българският съд са нискойерархични структурни звена на специалните държавни служби и на Мафията, заявявам, че пиша настоящите редове не защото имам доверие в тези институции, а за да останат като доказателство.”[28]

Въпросният бивш съпруг на евросъдийката Здравка Калайджиева, другарят Борислав Дионисиев, е потомствен комунист. Бе журналист-международник в нявгашното списание „Отечество”. Сетне партията го свърза с гръцкия милиардер Вардиноянис, за когото се говори, че е част от онази интернационална комунистическа мрежа, която върти света на пръста си. Дионисиев стана продавач на автомобили „Опел”. Ожени се за дъщерята на бившия генерален секретар на ЦК на Украинската комунистическа партия и член на Политбюро на ЦК на КПСС Владимир Шчербитски. Преди това тази полуеврейка[29] бе съпруга на моя съученик и дългогодишен генерален консул на страната ни в Киев, наследствения комунист Цветан Ночев. Впоследствие партията дари Дионисиев с външнотърговските предприятия „Машиноекспорт” и „Електроимпекс”.[30] Негов братовчед бе съден в САЩ за участие в нарушение на ембаргото на ООН срещу Ирак – далаверата „Петрол срещу храни”. Нека всеки сам за себе си отговори доколко Дионисиев притежава нещо или е само високоплатен пълномощник на алчно червената мафия. Негов близък изпадна в откровение и призна пред мен, че днес другарят Дионисиев дави своите оскъдни остатъци от съвест в скъп алкохол.

Ето с какви фигури си партнира претенциозният и понякога тъй гнуслив Запад. Това се неговите контрагенти, доверените му лица у нас. Не, никак не са малко умните, вярващите, мислещите, моралните люде с възможности. Тайното световно правителство не се нуждае от тях. То се доверява само на онези, които може да управлява като кукли на конци, като ги изнудва с тяхното престъпно минало, наследство и използва дефектите на характера им – например амбициозност и кариеризъм. На всичко отгоре тези негови послушници се подчиняват безропотно и стриктно, изпълняват всяка воля и желания на скритата интернационална власт. Те нямат нравствени задръжки. За тях моралът е непозната категория. А претенциите на скритата интернационална власт във вид на доклади или на медийни публикации са неприкрита проява на двоен стандарт. Още повече, че уж са насочени към онези, които западният елит смята за свои, за част от самия него. Това е равносилно на самоубийство. То е все едно да посегнеш на себе си…

Тук е мястото да подчертая, че освен всичко останало Западът нито веднъж не изрече истината, цялата истина. А тя е, че съдебната система на необолшевишката (Народна) Република България не само действа, а и го върши перфектно. Но не в полза на народа, а единствено в интерес на алчно червената мафия. Същата, която даже и за миг не е изпускала нито икономиката, нито която и да е от властите, в т. ч. самата нея – съдебната. Както и т. нар. четвърта власт – медийната. Тъжно е, защото с това заключение за пореден път признавам нашето собствено безсилие. За съжаление е вярно. А не бива да укриваме истината.

Ето защо своеобразният Дамоклев меч на несправедливостта продължава да виси над главите ни. Докато червената номенклатура, многократно натопила се в реката с боичките, вече няколко пъти смени цвета си. И от време на време подменя някои от лицата на авансцената в недодяланата постановка на фарса „Демокрация и пазарна икономика по нашенски”. Срам ме е, но трябва да призная: повечето нашенци нямат очи за изнесените факти. Както са прозрели древните: “Caecus non iudicat de colore.”[31] Освен че оглупя, народът ни май и ослепя. Има ли смисъл да обяснявам, че и двата дефекта са нелечими? Съчетани с дълбоко вкоренения в душите му страх, те не дават никакви основания за оптимистична диагноза. Впрочем римляните са разбрали и това. Затуй са рекли: “Audaces fortuna iuvat” – щастието спохожда смелите.

* * *

Очаквайте Част ІV: „КОЙ Е ВИНОВЕН ЗА СВЕТОВНАТА КРИЗА ИЛИ СКАЗАНИЕ ЗА ДВОЙНИТЕ СТАНДАРТИ”