Loading...
Лешоядът изкрещя. Някой го откъсваше от мършата. Кървавата му човка се заби за последно в пихтията, нададе писък и отлетя. Стъпките изскърцаха в пясъка и спряха. Чу се меко изщракване на метал. Дулото нададе вик и две кървави пера се понесоха бавно към земята. Мъжът обърна тялото със крак. Очите погъделичкаха гърлото му. Потисна спазъма в стомаха си. Само дрехите издаваха, че е жена. Приклекна до трупа и запали цигара. Слънцето почервеня и загуби златния си ореол. Дойдоха луната и звездите. Тишината раздирана от песъчинки, пропускаше воя на койоти. Утрото дойде, а с него болката в очите. Мъжът се изправи. Присвитият му поглед претърси околността.
Камъните се трупаха с потта по челото му. Когато приключи само свали шапка. Изплю се на горещия пясък. Слюнката почти изсъска. Обърна гръб на грижливо подредената купчина. Бе дошъл от север. Слънцето вървеше по пътя на следата, която търсеше. Сложи шапката си отново. Конят му изпръхтя недоволен от тежестта на гърба си. Земята под копитата викаше за сбогом. Мъжът не се обърна.
Гранвил спеше. Единствената светлина изскачаше от вратите на притихналия бар. Мъжът ги блъсна и влезе. Само на една от масите заспал плешивец бе положил морна глава и къртеше умилително. Подът бе осеян със тютюн и слюнки. Дочул стъпки, пъргав човечец застана на бара и зачака търпеливо. Косата беше изкарана от тила му, така, че да прикрие лъсналото теме. Имаше черни мустаци, мазни бузи и мръсна риза. Мъжът седна на бара и промълви:
– Вчера вечерта от тук е минал човек, представящ се за търговски пътник. Почукал е на всяка врата в града. Продал е всичкия възможен боклук, който е имал в багажа си. Изпил е половината в твоя бар и е проиграл другата половина на масите. Въпросът, на който трябва да отговориш, впрягайки цялата си убедителност е – на къде тръгна?
Потните бузи, застанали пред лицето му, станаха още по-потни, а усмивката помазня.
– Какво ще има за мен от цялата тази работа?
Ножът се заби в подпряната ръка на бармана, отделяйки два от пръстите му още по-отчетливо, а дланта запуши надигащия се вик в гърлото. Мъжът наведе глава и се приближи до ухото му.
– Имаш куп възможности и всяка от тях ще изрязвам по тялото ти. Освен една. Сигурен съм, че можеш да познаеш коя е. Изгрухти ако си ме разбрал.
Барманът изгрухтя толкова отривисто, че тънка струйка слюнка потече по пръстите на мъжа.
– Сега ще те пусна, а ти съвсем тихичко ще ми го прошепнеш, толкова тихо, че ще си си въобразил, че никога не си го казвал. А после ще те налегне забравата, че изобщо съм идвал тук. Споменът, знаеш, може да лети с бързината на олово.
Пет часа по-късно храстите деряха лицето му. Той не издаваше звук. Стъпките му бяха плавни като танцьор на валс. Миризмата на дим, която го водеше се превърна в отблясък на полузагаснал огън. Различи излегналия се силует до него. Направи още няколко крачки.
– Джарвис!
Съскащият глас раздра тишината, след това се чу отново мекото изщракване на метал. Силуетът се изправи сепнато.
– Кой… Кой е там?
Гласът беше изплашен. Никой не му отвърна.
– Кой е там?
Отговори му изстрел и земята пред него дигна прах.
– Не стреляй! Не съм въоръжен!
Следващият изстрел отнесе капачката на коляното му. Разнесе се вой. Последва го още един изстрел, разкъсващ рамото на падналото тяло.
– Стига! Не стреляй! Вземи каквото искаш! Не съм въоръжен! Не съм въоръжен!
Викането премина в скимтене. Крачките се приближиха. Мъжът се наведе над него…
Роклята й струваше цяло състояние, а усмивката й можеше да огрее целия Чарлстън. Белите поли се вееха в ритъма на кадрила и дъхът едва й стигаше. Бе толкова щастлива…
Още един изстрел. Отбелязващ кърваво петно на корема. Тихияг вик, заглушен от булото на самота.
Пасторът бе по-пиян от ирландец на деня на свети Патрик. Празната църква бе техния свидетел. Господ бе техния кум. Очите й грееха, казаха – да…
Следващите бяха два един след друг. Оловото се прикова в двете му ръце. Тялото пищеше.
– Моля те! Стига! Моля те!
Люлката изскърца и се разнесе плач. Жената сънено стана и я укроти. След това правиха любов…
Мъжът прибра пистолета, гледайки пихтията под себе си.
– Благодаря ти! Благодаря ти! – думите заглъхнаха в хлипане.
Нощта бе топла. Мирисът на пушек почти бе изчезнал от загасналия огън. Мъжът го разпали отново, извади цигара и я запали със полудогоряла клонка. Вдиша бавно дима. Когато я изпуши клекна до скимтящото тяло, пресегна се и заби нож в гърлото му. Изправи се и изчака хъркащия звук да изчезне. Хвърли пръснатия багаж в огъня, отвърза коня и го изпрати с плясък във нощта.
Не бе спал от дни. Не бе вкусил храна. Синът му го чакаше някъде далеч на запад. Тя бе избягала без никакъв багаж. Без сбогом. Бе взела само перлената огърлица, оставена от майка й. Не струваше и двайсет долара. Единствената ценна вещ, която притежаваше. Тази, която я уби.
2009
Illustration: Leinil Yu
