Loading...
Чувам миксера как жужи, размърдвам се в съня, който не иска да ме пусне от топлите си лапи, но аромата който след пет минути изпълва стаята ме кара да направя тройно салто и дрифтвайки по влажните плочки да се добера до заветното място вдясно от котлона.
Не, не пускай абсорбатора, моля! И не ми казвай, че не знам какво са пет минути, защото съм котка и не разбирам от време.
Времето е онова нещо, което на вас, хората, все не ви стига, все го упреквате и все се извинявате с него. Времето ви дразни независимо дали върви прекалено бързо или прекалено бавно, дали е прекалено топло или прекалено студено, дали е прекалено дъждовно или пък прекалено сухо. Винаги е прекалено.
А пет минути са си пет минути – достатъчни да се наспя и достатъчни да изям две палачинки. Предостатъчни дори. Всъщност, като се замисля, мога да изям и пет палачинки за пет минути. Да, сигурна съм че мога. Първата ще е без нищо – пан кейк натюр, за да мога да вкуся прелестния микс от мляко и яйца с щипка ванилия. Втората ще я напълня със сладко от дюли, дори няма да махна индришето, което си забравила в буркана. Ароматът му така синхронизира с леко киселия вкус на сионската ябълка, че душата ми изпитва нирвана само при мисълта за божествения вкус. Третата ще бъде с мед. Колебая се – манов ли да сложа, или акациев, а може би букет от горски билки… Да, горски билки ще са, определено. Така цялата природна сладост ще влезе в коремчето ми. Четвъртата ще бъде с шоколад. Швейцарски – от Алпите. Не държа да е от лилава крава, защото да ви кажа честно, изпитвам дълбоко недоверие към цветни животни. Единствено папагалите ми звучат автентично, но пък не съм чувала да има шоколад от папагал. Така че ще се задоволя с нормален – от какао и крава, традиционна. Петата, ах петата… петата ще бъде с карамел. Златист, кехлибарен, искрящ карамел, който оставя по небцето обещание за съвършенство. А знаете ли, толкова е елементарен. Както и всички съвършени неща – те са прости, семпли и гениални. Като карамела.
Ще отхапвам бавно, защото имам време и не бързам за никъде. На насладата винаги отделям време, защото насладата консумирана набързо си е похабена наслада. Направо – изконсумирана. А аз обичам да усещам вкуса на всяка хапка – как минава първо през обонянието ми, как докосва върха на езичето ми и ароматното обещание се превръща в сбъднатост. Обичам сбъднатости. Иначе какъв е смисъла да долавям ароматите? Няма смисъл, нали. Изкушенията трябва да бъдат реализирани и в крайна сметка да стигнат до стомахчето ми. Защото едва тогава разбирам, че чакането е имало смисъл. Нали се сещате – да чакаш напразно си е глупаво. Независимо от времето. А колкото си по-близо, толкова повече не ти се ще да се отказваш. И чакаш, и вярваш, и се надяваш.
Неееееееееее! Не ми казвай, че ние, котките, не ядем палачинки и че от сладкото ще ослепеем. Това не беше ли за кучетата? Не е възможно нещо, което ухае така ароматно да е вредно за котешкото ми здраве! Аз имам мечти и те са сладки… А мечтите трябва да се сбъдват, защото в противен случай – за какво ми е да съм котка?
Моля!
