Тишината

Тя обгръщаше цялото й същество. Тишината на живота. Само тя й остана – нямаше никого до себе си. Погледна отражението си в огледалото и се взря в очите си – дълбоки като изворите в този живот. Почувства празнотата им и се изплаши. Тишината беше превзела и погледа й. Сега душата й беше празна като дъното на стар дъбов сандък. Докосна с пръсти огледалото и отражението си. Нищо не се промени, дори усещането го нямаше. А казвали, че когато загубиш едно от сетивата си, то другите се развивали по-добре. Пълно неверие, страшна измама! Тя усети лъжата и измамата и в един миг чу гласа си. Не! И това беше измамно и болезнено за душата й. Тишината стенеше и в очите й се появи ужасът от това нелепо съществуване.

Обърна гръб на огледалото и отражението се запъти към близкия балкон, под който кипеше див живот. Но очите виждаха само движението, а съзнанието казваше ”Това не е за теб! Забрави!”. Болката се засили и тишината сякаш отстъпи, за да се сгуши в другия ъгъл на душата й – до момента, в който болката изчезне. Този път обаче тя не си отиде, а заседна още по-дълбоко. Докосна се до сърцето и се усмихна с удоволствие. Беше победила тишината! Изведнъж сграбчи в ръцете си сърцето и усети неговия пулс. Болката обсеби всичко!

Тя я почувства и се надвеси над перилата на балкона, но размисли и се върна в стаята. Седна на масата пред себе си, взе бял лист и дълго се взира в неговата белота. Такава беше и тишината й – бяла, тиха и спокойна. После грабна черната химикалка и написа с едър и красив шрифт ”Мразя тишината!”.Черните букви плавно се разхождаха по белия лист и завладяваха съзнанието.

Писъкът разтресе тишината и тя излезе от ъгъла в душата, премина през очите, които гледаха безжизнено в пространството, и тръгна да потърси друга душа и друго сърце!

Визитка

Елеонора Димитрова Велева е родена на 07.07.1971 г. в гр. Златоград. Завършва средното си образование в СОУ „Антим І”. През 1993 г. завършва УИ „Дичо Петров” гр. Смолян, а през 1998 г. – ПУ „Паисий Хилендарски” – филологически факултет, специалност „Български език и литература и руски език и литература”. Има бакалавърска степен. Работила е 16 години в СОУ „Св. Княз Борис І” село Старцево, общ. Златоград като учител по български език и литература. В момента преподава в СОУ „Антим І” – гр. Златоград.
Първият й публикуван разказ е „Самотно завръщане” в сборника „Скъпоценни камъчета” (творби на учители творци), изд. „Анубис” и „Булвест 2000”. Във втория конкурс за учители на „Анубис”, който се проведе тази година отново е включена в сборника с победителите, а отличеният разказ е „Среща”.

Младите хора са провокативни и дръзки

Нормално е да харесват точно такава литература, но тъжното е, че все по-малко четат въобще…

Люба Немирова разговаря с Елеонора Велева

Ели, по-лесни ли са първите стъпки в творчеството, когато ги прави учителят, който владее тънкостите на текста и години наред е учил децата на тях?

– Първите стъпки никак не са лесни, независимоq че учителят знае тънкостите на текста. Самата мисъл дали ще се хареса на читателя това, което именно учителят сътворява, понякога плаши. Особено днес, когато знаем отношението към преподавателя, а да не говорим и за отношението към четенето въобще.

Кога един разказ се превръща в истинска част от теб – когато го създадеш, или когато мине първата му среща с читателите?

– Разказът става истинска част от мен, когато го създавам – понякога идеята ме връхлита и пиша сюжета на един дъх. После, разбира се, поправям, но същинското се запазва. Понякога идеята я има, но й трябва време да отлежи, да се осмисли и чак тогава да се появи на бял свят като разказ. А мнението на читателите също е много важно за мен, защото те са корективът на прочетеното, въпреки че всеки човек си има предпочитания към един или друг вид литература.

Как мислиш – кога творецът става по-уверен в себе си?

– Когато усети, че това, което пише, е оценено по един или друг начин и най-важното – има читатели.

От кои писатели се учиш?

– Никой не се е родил научен, разбира се. Дори и човек да притежава дарбата, ако не я развива няма как да разбере дали я има. Аз лично обичам разказите на Йордан Йовков, на Елин Пелин, романите на Димитър Талев и на Димитър Димов. Обичам руската литература-най-вече произведенията  на Чехов и Достоевски. Това са моите учители. Но с тях в никакъв случай не се изчерпват предпочитанията ми.

Със сигурност се вдъхновяваш от много неща, но се чудя – какво най-често някое от тях те „спира” и не ти се пише?

– Кое ме спира ли? Знаете ли, когато виждам как младите хора все повече извръщат поглед от книгата, как с нежелание четат, ме кара да се замислям над доста неща. Едното е свързано с моите разкази-има ли смисъл от тях. Но пък после си казвам, че нищо не се губи и че си заслужава да пиша дори и само един човек да прочете написаното от мен.

Кои правила при писането нарушаваш с удоволствие?

– Опитвам се да не нарушавам правилата, но ако понякога го правя, то е свързано с пунктуацията.

Харесва ли ти стила на модерната литература в България – дръзка, провокативна? Можем ли да я наречем  „литература без богове“? Или може би има друго определение, което да й подхожда?

– Аз по принцип харесвам новото, защото то показва същността на поколенията. Днес младите хора са провокативни и дръзки, нормално е и литературата да е такава. Все пак обаче трябва да има някакви рамки, които да се спазват. Но не мисля, че е „литература без богове“, защото и най-дръзкият млад човек, който пише, е взел нещичко от класиката, дори и да го отрича. Все пак едното поколение се учи от другото, независимо че има свой начин, на изразяване. 

Photo: Roger le Brume  – Girlfriend suicide frame.7