За Цецките и Сийките

Нека предварително да декларирам, че с това заглавие нямам намерение никого персонално да засягам на име, още повече, че никой не е отговорен за рожденото си – хубаво или лошо. Използването на нарицателни имена в случая е само с цел краткост на изразното средство при търсене на аналогии в персонажите на настоящото еднопартийно управление и едни предишни коалиционни управления. Впрочем, едва ли си заслужава задълбочена персонална аналогия между сегашното и току-що приключилото с печална слава управление, при последното от които – ноторен факт е – дълбоката генетическа връзка – и в идейно-политически, и в родствено-наследствен план.  Затова – пак заради краткостта – да прескочим периода на социал-либералната коалиция и да преминем към първообраза й – „чистата” уж „либерална” коалиция (първообраз, защото тежката сянка на социалистите – бивши комунисти, задкулисно тегнеше през цялото т.н. „царско” управление). 

Сигурно мнозина си спомнят, че новоизпеченият тогава премиер – несъстоял се „цар”, още от началото ни заливаше с афоризмоподобните си съждения, на които се радваха единствено „поданиците” му, които „са го гласували”. Подминаваме с насмешка притчата за „800-те дни”, за да не ни боли дори и в спомена от „оправянето” ни. Още на пресконференцията в изборната нощ тогава „царят-самодържец” искаше да отзовава депутати по свое някакво си измислено право, та се наложи под сурдинка юристът Герджиков да вметне, че това е неконституционно. Но сред „царските” бисери не може да не остане за историята това негово „че какво му е трудното да се управлява държава – то е като да управляваш една по-голяма корпорация” (??!!). Тук деликатно ще отминем, че и в предишното си битие „царят” не е управлявал нищо, а името му, срещано сред някои бордове и консултантски мрежи, успешно е конкурирано от срещащото се в други среди „Mono the Skull” (нека малкото име не се бърка с името Васил със същия прякор).

Любопитно е, че „царската” аналогия между държава и корпорация намери логично продължение в изказа на бившия „царски” гард, предложен за Главен секретар на МВР от професор-министъра Петканов „защото единствен сред кандидатите имал науча титла”. Попитан тогава ще се справи ли с най-високата професионална длъжност в МВР, шефът на охранителна фирма „Ипон” заключи, че „МВР е нещо като голяма охранителна фирма”, от което следваше да се разбере, че работата му е ясна. Е, малко преди това имаше оплакване, че „Ипон” не разполагала само с хеликоптер, за да бъде действително нещо като „а ла МВР”. А пък тия дни разбрахме, че бившият Главен секретар на МВР, тъкмо да бъде напълно удовлетворен от работата си като такъв, се наложило да стане Софийски кмет. И че тъкмо да бъде напълно удовлетворен от кметуването си, сега се налага да стане Премиер. Признавам, че все още не съм чул от Премиера Борисов да казва, че какво му е трудното да се управлява държава – то е като да управляваш едно по-голямо от София кметство. Може и да е казал, може и още да не е казал, може и изобщо да не каже подобно нещо. Но дълговременното му упражняване като Софийски кмет може и да се окаже полезно за държавата, може и от Главното секретарство да си е извлякъл някакви поуки – пак с оглед управлението на държавата. Стига, обаче, и държавата да не тръгне да митарства също като известната фамилия „Зрънкови” от онова време – на шир и длъж, че тогава съвсем ще се осъвремени Мойсеевата библейска история! И някои ще забравят откъде са тръгнали, а други – къде искат да стигнат!

И понеже по-горе стана дума за професор-министъра Петканов (сега – Констуционен съдия), нека си спомним първото представяне пред Парламента на тогавашния „царски” Кабинет. Пред тогавашните депутати, за да им се формира вота, бяха изчетени коя от коя по-впечатляващи биографии. Всичките – приготвени като за пред Специализиран научен съвет на Висша атестационна комисия! Сякаш депутатите трябваше да гласуват за докторанти, доценти или професори! Ами то така е – като кандидатите нямаха биографии! С дребни изключения, например – същият тоя Петканов в битността му на прокурор и някои други – с подобни и не съвсем подобни битности.

А пък и избиращите тия министри депутати – да не би те да бяха повече „обиографени”?! Сигурно мнозина си спомнят информациите за първата среща във „Враня” на „царя” с „неговите депутати”! С изключение на десетина „придворни” – всичките останали един другиму и на „величеството” – непознати! Та се наложи да им бъдат прикрепени баджове и, ако случайно, „царят” биде впечатлен от някой образ, да му се наложи да занича с късогледите си очи по ревери и цици за името му! Едва ли му се е наложило много да вниква – също като биографиите, и образите им бяха невзрачни, семпли. От повечето женски персонажи преобладаваха „сийките” – някоя и друга фризьорка, манекенка или страна от „любовен триъгълник” (тъпият ъгъл на който се е опитвал да играе ролята на остър ръб). Имаше и някои по-колоритни женски персонажи – като една бивша попадия и тогавашна партийна лидерка-мандатоносител, една-две спортистки (включително и генерал !?). Сред мъжките персонажи – пълна скука, с едно-две изключения: един мрачен образ с претенции на наследник на светлите образи от Великото „Оборище”, двама артисти, единият от които така и не разбра докрай ролята си, а другият – блестящо изигра своята напълно отрицателна такава, един дозиметрист, кой знае по каква приумица на съдбата станал парламентарен енергетик (а в следващото правителство – даже министър, макар и с недоизкаран мандат). Но стига с ретроспекции.

Нека сега хвърлим поглед на днешното Народно събрание и да потърсим обещаната аналогия.

На първо четене се натрапва почти същата картинка за управляващата партия. Повечето лица са съвършено обществено-непознати, най-много да са познати като локални партийни функционери и дейци на местната власт – от столичен и провинциален мащаб. Вярно е сигурно, че, за разлика от „царя”, Бойко Борисов и Цветан Цветанов си познават кадрите – поне от проведените няколко изборни кампании. И със сигурност тези кадри са впечатлили двамата лидери – и формалния, и неформалния, за да бъдат предложени от тях и като депутати, и – в последствие – като министри. Въпросът е впечатляването дали е по линията на личната и партийната привързаност или е теглена и допирателната към обществената полза от тях. Защото ако е вярна само първата линия, то широко афишираната подмяна на „старите пушки на политическата система”, „амортизираните от прехода политици” и т.н. с „новите лица” на някакво ново „ново време” може да се окаже поредната илюзия на българина да търси нов „месия”, който „да го оправи”.

Разбираемо е, че по принципите на политическото инженерство не е удачно предварително да бъдат оповестявани в най-широк план биографиите на новите управляващи, за да бъдат опознаваеми и опознати още преди да са станали такива. Може да се е разчитало и на опознаването им в хода на управленските им действия, но за това е необходимо да мине доста време, преди да бъдат претеглени на кантара всичките „за” и „против”. И тъкмо поради постните биографии на повечето сегашни управленци, стрелката на кантара ще удари единствено изначално индикируемите Борисов и Цветанов. В зависимост от посоката на стрелката от това те могат да имат полза, но може да имат и вреда.

Също така разбираемо е, че при постните биографии на повечето сегашни управленци и при хроничната алчност на някои жълтеещи медийни пространства към клюката около публични личности, започнаха да се появяват „дописани” и „преписани” биографии. Навярно болните от тая хронична алчност едва ли имат лично отношение, а единствената им цел е да станат по-читателни и по-продажни (в смисъл – на тиражни). Това едва ли може да причини по-голяма обществена вреда от вредата от точно обратното – излишното, обилното, непремереното апологетстване на други обществени личности, слагането на ореоли на незаменими управленци около главите им и напоителното им тиражиране в медиите.

Нека илюстрираме казаното с два примера с риск да утежним изложението.

Макар и неизвестна в национален мащаб, новият Председател на Парламента г-жа Цецка Цачева още с избирането си направи добро впечатление както със стегнатия си и изискан външен вид, така и с такта и подхода си да изпълнява ролята на „пръв между равни”, каквато й се възлага от длъжността. Сигурно на г-жа Цачева не й е било детската мечта тя бъде Председател на Парламента, но животът поднася какви ли не изненади и обществените протуберанси понякога издигат на върха съвършено неподозиращи се и неподозирани и от околните хора. На тях трябва да им дадем шанс да се докажат, почерпили от опита от досегашната си деятелност и стимулирани от новите си задължения. Но веднага някои побързаха да тиражират, че тъкмо г-жа Цачева цял живот е мечтала „да се издигне” (като че ли има някой, който да не мечтае да се развива във все по-прогресиращи позиции!). Според „жълтите” биографи г-жа Цачева е започнала трудовата си дейност като стругарка в завод (като че ли има нещо обидно в труда, стига да се практикува с желание и професионално). Междувременно била станала член на БКП и била изпратена по партийна линия да учи задочно право – тригодишен курс. Може и така да е било, макар че официалните данни сочат, че г-жа Цачева е завършила висше образование – право в Софийския университет „Св. Кл. Орхидски”. Със сигурност точно такова образование, а не „рабфак”, е необходимо за заемане на висш пост в юридическата структура на ОНС-Плевен, но анонимният „жълт” биограф отдава това на издигането й по партийна линия. И – пак според последния – след разочарованието си от комунистическите идеи г-жа Цачева се ориентира към ОДС, а в последствие – и към ГЕРБ. Вярно е, че политическите катаклизми в България накараха много хора да претърпят политически метаморфози, но малцина заради това са подлагани така недоброжелателно-арогантно на уродлива критика. С такива „кинжални удари” са били „удостоени” само хора с някаква обществена значимост, какъвто е и случаят. А за да бъде „обективизирана” уродливостта на медията, жълтият критик посочва и документи за конфликт на интереси при упражняване на адвокатската професия на г-жа Цачева. Според него тежкият конфликт между г-жа Цачева, имаща договор за правна помощ с Община Плевен и същевременно представляваща и съдебния противник на общината, и Кмета на Плевен от СДС Найден Зеленогорски завършва с жалба на последния до плевенската адвокатска колегия. Жалбата на кмета била уважена с решение, което било потвърдено от Висшия адвокатски съвет, също с решение. Дали всичко това е вярно може да се провери документално, ако някой реши да си направи труд. В случая, обаче, не е толкова важно дали изнесените обстоятелства, интерпретирани в жълто, са верни или не. По-важното е, че липсата на адекватна информация около публичните личности – а те като такива са длъжни да допускат до своята сфера обективните погледи – ражда инсинуациите на необективността, които в най-уродлива форма прерастват в злонамереност. В крайна сметка личен въпрос на г-жа Цачева е дали ще счете за необходимо опровергаването на писания за нея като цитираните, но дълбоко полезно за обществото ще бъде името на Председателя на Парламента да бъде очистено и да бъде пазено чисто.

Нека сега да се задълбочим в противоположния пример – за апологетстването и напоителното тиражиране в медиите на повече или по-малко известни лица от настоящия управляващ екип. Не би имало нищо лошо – сред толкова неизвестни настоящи „сийки” нека да има и някои известни лица, пък комуто са неизвестни и те – нека добие представа кои са, какво са правили преди влизането си в управленския екип на премиера Борисов, какво знаят и могат да правят, какво имат намерение да вършат, с две думи – колко стойностни са.

Признавам, че избрах не съвсем произволно за пример министъра на финансите г-н Симеон Дянков. Не защото разбирам от финанси, а защото той биде представен като олицетворение на успелия на Запад мъж, млад и амбициозен, готов да се върне от Америка, за да се впусне в нашенската политика със своите идеи, подчинени на икономическата програма на ГЕРБ, един от авторите на която е и самият той.

Г-н Симеон Дянков е роден на 13 юли 1970 г., учи в престижната езикова гимназия в Ловеч, започва икономическото си образование в УНСС, има научната степен „доктор” (PhD) по икономика от Университета в Мичиган (Тhe University of Michigan at Ann Arbor), повече от десетилетие работи в Световната банка (Тhe World Bank, http://www.worldbank.org/). През 2002 година стартира проекта Doing Business, класиращ периодично условията за правене на бизнес в повече от 170 страни и лично е изследвал характеристиките на бизнес средата в над 90 от тях (http://www.doingbusiness.org). Тези данни са лесно проверими чрез посочените линкове, както и в http://en.wikipedia.org/wiki/Simeon_Djankov и едва ли е нужно разкрасяването на визитната картичка, която така и така е забележителна.

Но в някои медии се появиха статии и интервюта, представящи г-н Дянков сред 100-те най-цитирани икономисти в света, както и сред деветимата топ-икономисти на Световната банка.

Ако се хвърли поглед на сайтовете

http://ideas.repec.org/e/pdj4.html (updated on 2009-7-13),

http://ideas.repec.org/top/top.person.dcites.html#pdj4,

http://ideas.repec.org/top/top.person.all.html от юни 2009

се вижда, че според последния линк

т.е. г-н Дянков заема 231 място със 238.48 точки в класация по 33 на брой критерии.

А според по-предния линк:

Вярно, 108 място е близко до 100-те, но не е вътре във стотицата. Това всъщност няма значение, въпрос на прецизност и добросъвестност при проучването.

Малко по-смущаващо е представянето на г-н Дянков като един от деветимата топ-икономисти на Световната банка.

Може да се види от представения по-горе линк, че Световната банка има доста сложна и пространствено-обемна структура, но и дори и при такава не са отразени всичките позиции.

Президент на Световната банка (The President of the World Bank) от 01 юли 2007 г. е Robert B. Zoellick, а негов старши вицепрезидент от 02 юни 2008 г. (Senior Vice President) е Justin Yifu Lin. Той е едновременно и Главен икономист на Световната банка (World Bank Chief Economist). Има още 6 регионални chief economists (за Африка, Латинска Америка и т.н.) и трима ресорни chief economists (за социално развитие, развитие на финансовия и частен сектор, инфраструктура), сред които не се открива името на г-н Симеон Дянков. И за да няма повече никакви спекулации със заеманата в Световната банка чисто експертна позиция на г-н Дянков, отново ще цитирам линка http://en.wikipedia.org/wiki/Simeon_Djankov, където дословно е записано „ … who is the chief economist of the finance and private sector vice-presidency”. Кой разбрал – разбрал.

Нямаше да се ангажирам толкова в търсене сред мрежата на Световната банка, ако подсъзнателно не ме налягаше аналогията с подобни на г-н Дянков млади успели хора, зарязали престижните си и доходоносни професии на Запад и дошли в България като „царски великденчета”. Краткото и известно на всички тяхно нарицателно беше и си остана „юпита”. Какви поразии направиха тия „царски великденчета – юпита” – от Качакова до Василев и от Каролев до Велчев – също е известно на всички. Известно е тук у нас – в България, но също и по света, включително и сред бившите им работодатели (а защо „бивши”?!), които навярно са им се радвали на просперитета на управленци както на някой техен възпитаник – министър от Тамбукту. Мнозина сигурно не са забравили арогантното поведение на тия юпита, едва що стъпили на българска земя и заели място на дискусионната предизборна маса срещу Муравей Радев и екипа му, да се провикват: „… защото много сте крали …”. Кой колко е крал се вижда напоследък и занапред още много ще се вижда. Но това някак не се връзва с предишните им уж доходоносни професии, освен ако не са били сапунен мехур, предназначен за наивни в Лондонското сити и широко раздуван от някой и друг „царски” син. Но явно наивните не са се били свършили, дори след като достопочтеният възрастен бизнесмен и тютюнев експерт г-н Койчо Белчев публично оповести, че, например, един Николай Василев е бил само един от стотиците анализатори, без всякакви административно-управленски позиции.

Та тая подсъзнателна аналогия ме накара да потърся отговор на въпроса дали има елемент на общност не само в професионалните съдби, но и в възгледите и икономическите позиции на г-н Дянков и „царските” юпита. За целта попрочетох някои достъпни за всекиго неща. Ето някои скорошни акценти:

В предаването „Седмицата“ на „Дарик радио“, цитиран на 11.07.2009 в 19:55 от http://www.vesti.bg/?tid=40&oid=2289911 относно актуализацията на бюджета за настоящата година г-н Дянков е категоричен, че „тя трябва да започне от първата седмица на работата на правителството, като ще отнеме три седмици”. И още: „Едно от първите неща, които ще направим заедно с актуализацията на бюджета, е да поканим МВФ да извършат анализ на приходите и разходите за бюджета за тази и следващата година”. И още нещо, явно автобиографично: „Хората идват не заради заплащането, а заради удовлетворението да направят нещо добро за страната си”

Но на пресконференцията веднага след първото заседание на новото правителство, г-н Дянков казва точно обратното: „На този етап няма да се прави актуализация на бюджета за 2009 г.” И вместо актуализацията да започне от първата седмица на работата на правителството и да отнеме само три седмици – „за евентуална актуализация на сегашния бюджет ще може да се говори евентуално в края на годината, когато започне и разглеждането на проектобюджета за 2010 г.”

За непретенциозен поради лаическите си познания по икономика човек като мен едно лековато обяснение на явните противоречия в тия две изказвания на г-н Дянков би могло да бъде недостатъчната му осведоменост по бюджетно-финансовото наследство на преждеуправлявалите, която неосведоменост е била коригирана току пред първото заседание на новото правителство. За по-претенциозните това просто звучи несериозно, още повече, че г-н Дянков обяви, че от седмици работи рамо до рамо с предшественика си г-н Орешарски. Пък в крайна сметка се оказва, че наследената дупката в бюджета е далеч над очакваната – в размер на 2,5 млрд. лв. И че новият финансов министър ще раздели на по 50 % тая дупка (как ли нищото се дели наполовина аз, лаикът, пак не знам, но си спомням, че предшественикът на г-н Дянков завари дефицит в повече от 1 млрд. лв. от неговия си предшественик и как е запълнил неговата си дупка остава неизвестно, поне за несведущите). А иначе г-н Дянков обеща, че покриването на бюджетните дефицити ще се търси по пътя на съкращение на разходите на държавните структури и чрез начини за намиране на допълнителни приходи. Какви и колко – ще се види на следващото заседание на Кабинета, пак според обещанието на г-н Дянков.

А дотогава, понеже ме глождеше любопитството, реших да хвърля един обзорен поглед върху някои по-стари медийни изяви на г-н Дянков, да потърся изявленията му как вижда изхода от кризата, в която е затънала България и какви реформи се очертават на хоризонта. Нали, Божем, г-н Дянков е част от т.н. „реформаторско мнозинство”, а и той самият е специалист по антикризисни политики, ръководел едноименна група в Световната банка, контактувал с правителствени лица от развиващите се страни, които също като нас се нуждаят от реформи.

Четох – и останах потресен!

Още на 08-11-2007 в интервю за Мария Атанасова пред “ДНЕВНИК” г-н Дянков констатира, „Реформите в България са едностранни” http://www.dnevnik.bg/intervju/2007/11/08/395919_simeon_diankov_reformite_v_bulgariia_sa_ednostranni/?print=1.

След като отдава дължимото на реформите в данъчната сфера и в други сектори, като частните съдебни изпълнители и на спирането след 2002 г. на регулативните реформи, г-н Дянков се спира на съдебната реформа: „Реформата в съдилищата е сравнително трудна за провеждане навсякъде, особено в региона. Отчасти това се дължи на факта, че българската съдебна система на много ранен етап стана независима”, и освен това, че „ … реформата е в ръцете на юристите, а те имат консервативното образование”. Всичко това може и така да е, но едва ли е основание да започне мощна канонада срещу … науката и образованието (??!!)

Г-н Дянков пак там казва дословно:

„Големият проблем е в организацията на развитието на науката и Българската академия на науките.Тук пак стигаме до проблема за институциите в България и как те са се променили прекалено рано. Научните работници са независими както от министерството на образованието, така и от самата образователна система. Получава се така, че развитието на българската наука е в ръцете на застаряващи научни работници, които са изцяло отделени от системата. Ясно е, че за да има технологично развитие, иновации и активна развойна дейност, тя трябва да е в ръцете на студентите с помощта на бизнеса.”

Това оставям без коментар, но не мога да подмина следващото, граничещо с кощунство:

„Решението според мен е от две стъпки. На първо място, трябва да се разпродадат и приватизират сградите на БАН, които могат да донесат сериозни приходи. С освободените средства могат да се създадат нови и модерни лаборатории с нова техника към самите университети. По такъв начин ще могат да се повишат част от заплатите и да се подобри материалната база за студентите. Най-много за пет години ще се усети и подобрение на качеството на образованието.”

Както – и развитието на тези „идеи” след повече от година в следващото интервю на г-н Дянков, тоя път пред “КАПИТАЛ”, Брой 50, 12 декември 2008, 15:20 (Интервю на Николай Стоянов) http://www.capital.bg/show.php?storyid=599712

„Възможен вариант тук е да се затворят повечето лаборатории и научни центрове в Българската академия на науките (БАН), като на тяхно място се учреди фонд „Наука“. До него ще имат достъп всички научни работници от различните университети, частните лаборатории, мозъчните тръстове с нестопанска цел и дори индустрията. Наскоро преброих 89 различни отдела в БАН и ми е много любопитно какви проучвания се правят там, например в института по космология или по океанология. … най-добре ще е да се затворят повечето отдели в БАН и техните сгради да се продадат. Това ще осигури приходи от около 250 млн. долара, по-голямата част от които могат да се инвестират директно във фонда. А с останалите може дори да се закупят акции на борсата, което в скоро време ще е много удачно. След това трябва да се сформират фондации, които да дават пари по проекти, а не по звена. Добрите проучвания ще се използват след това в университетите и лабораториите, а това ще подобри качеството на образованието.”

Вече бях прочел (http://lead.actualno.com/news_252067.html, 20 Юли 2009 г. 11:55 ч.), че г-н Дянков е привърженик на теорията за съзидателното разрушение (creative distruction) на Joseph Alois Schumpeter (1883-1950), но нито съм се задълбочавал в смисъла на тая привързаност, нито съм си и представял обектът, мащабността и целите на това разрушение, афиширано по такъв директен (да не употребя друга дума) начин тъкмо от Министъра на финансите! Вярно, не за пръв път се срещам с подобни „идеи”, отдавна битуващи в общественото пространство, но все съм си мислел, че става дума за болни амбиции от частен или корпоративен характер, обслужващи определени политически интереси. Но че Министърът на финансите г-н Дянков ще бъде официализирано лице на гребена на тая мръсна вълна – и през ум не ми е минавало, и сега даже умът ми не ще да го допусне! Някакси снизходително ми се ще да повярвам, че, както набързо г-н Дянков промени мнението си по темата за актуализацията на бюджета, така и в случая ще настъпи някаква благоприятна промяна. Все пак тия „идеи” са били изказани от него доста по-рано, без необходимата задълбоченост и компетентност в проблематиката на науката и образованието, а сега отговорностите му на един от най-висшите управленци биха го заставили коренно да преориентира мисленето и действията си.

Нека да се опитам да помогна най-добронамерено на г-н Дянков:

Ще започна с най-елементарното – да го информирам, че в БАН няма „институт по космология”, а високопрестижен, с международна известност и със съществени приноси за България в овладяването на Космоса Институт за космически изследвания (ИКИ) http://www.space.bas.bg/

Пак така добронамерено искам да очертая евентуални поне две последици от замислените „реформи”:

1. Икономическа – определени кръгове от предприемчиви бизнесмени да лапнат собствеността на БАН и да усвоят предоставяните за наука пари от ЕС под благовидния предлог за развитието на университетите или някакви хипотетични „бизнес-технологични центрове”, разбира се, приватизирани в ускорен ход;

2. Политическа – да се осъществи геноцид над българската наука с дългосрочни последици: прогонване, дефертилизиране и унищожаване на сенситивните и позитивните представители на нацията и подменянето им с послушни механични електорални единици. Нещо такова около последните избори витаеше в съзнанието на Доган – и той, кой знае защо, решил да се произнесе относно науката и образованието.

Първоначално воплите бяха за преструктуриране на БАН – академичните институти да се “влеят” в университетските катедри или поне да станат “институти” по Закона за висшето образование (ЗВО) – нискоразрядни структурни звена на университетите, защото „БАН била съветски анахронизъм”, „закостеняла структура, неподлежаща на реформиране поради загнездилите се в нейното управление старци, грабодерни за привилегиите си”.

Впоследствие се заговори за ликвидиране и приватизиране на БАН, а накрая – и за приватизиране на университетите.

В тази схема на намерения „главорезите” на науката и образованието не се спираха пред нищо, включително и пред инспирирането на всякакви конфликти и междуособици, за да ерозират научната и преподавателската общност – цветът на българската интелигенция:

1. Междупоколенчески конфликт – стари срещу млади;

2. Междуинституционален конфликт – БАН срещу ВУЗ;

3. Научен конфликт – фундаментални срещу приложни изследвания;

4. Конфликт по трудови правоотношения – работодател срещу работник (научно-преподавателски или научно-изследователски профил);

5. Кариерен конфликт – кадърни срещу некадърни;

6. Политически конфликт – демократи срещу тоталитаристи;

7. Йерархичен конфликт – академици (член-кореспонденти) срещу хабилитирани (нехабилитирани) учени;

8. Финансов конфликт – вложени в наука (образование) средства срещу тяхната възвращаемост;

9. Законотворчески конфликт – необходимост от строга стройна всеобхватна законодателна материя срещу реалността на отделни частни (обикновено неадекватни, непълноценни, многократно и често поправяни закони и техни приложения) – ЗВО, ЗБАН, ЗНСНЗ, атестационни, акредитационни, лицензионни и др.;

10. Псевдопазарноикономически конфликт – наука като специфична категория срещу наука “като стока”.

Прекалено много би се утежнило изложението, ако дори и с по две думи се спра на всяка от 10-те точки., та само ще маркирам „глашатаите” на „главорезите” по останалите девет:

– политолози, социолози – от рода на Дайнов, Кошлуков и др.

– властимащи през различно време политици, – министри с обкръжението си (и функциониращите им кантори, специализирани в приватизационни сделки), користолюбиви кандидати за такива и всякаква домогваща се до икономическа и политическа власт паплач.

Като проблематика, близка до г-н Дянков, ще отделя малко повече място на последната, 10-та точка.

Либералстващи пазарикономисти – около съответните институт, университет, общество – пълнят сайтовете си и замърсяват медийното пространство с множество писания за „пазарен подход към науката”, който лозунг по нищо не се различава от Хрущовския „науката – непосредствена производителна сила”, само дето вместо в „светлото комунистическо бъдеще” се кълнят в „пазарно-икономическата свобода на хората” (??!!). За тези „корифеи” важи трансформираната марксистка формула: „пари – наука – пари прим”, т.е. науката е „стока” – част от стоково-паричното обръщение. Тези хора явно нямат нито способността, нито желанието да осъзнаят, че науката и образованието никога не са били и никога не могат да бъдат икономическите категории „инвестиция”, „пазарни подходи” и „пазарна услуга”, а са върхово постижение на най-високоорганизираната материя – човешкия ум и се проявяват само в среда на човешкия дух като еманация на човешката същност. Тези хора нищо не са чули за Лисабон като „икономика, основана на знанието” или са го трансформирали по своему в собствена изгода в „знание, основано върху икономика” в съвсем уродливата му форма.

Нека все пак навлезем малко и в конкретиката. Институтът за пазарна икономика е сред най-войнстващите в легиона на “ликвидаторите” на българската наука и образование. Прояви се лично директорът г-н Красен Станчев, пледиращ ту “за приватизация на БАН”, ту за “ликвидация” (като в последния случай явно се изживява като синдик, сякаш БАН е нещо като „Кремиковци” и може да врътне кранчето на газта). Не останаха по-назад и сътрудниците на тоя институт: Димитър Чобанов (25 август 2006 “Платеното образование”), Велико Димитров „БАН И ПО-ВИСОКОТЕ ЗАПЛАТИ” и поредицата материали на Методи В. Методиев – „БАН – 137 години стигат” (20 октомври 2006 http://ime.blog.bg/viewpost.php?id=19644), „Субсидията за БАН да се дава на университетите“, „Нашата акредитация на висшето образование” (http://www.ime.bg/pr_bg/290-4.htm). И за да няма никакво съмнение, че както БАН, така и университетите трябва да минат „под ножа”, според г-н Методиев – дословен цитат от неговото „творчество”:

„Реформите в образованието няма да станат по пътя на правене на някакви измислени оценки, разграничаващи “качествените от некачествените университети”… Учебните заведения трябва да се приватизират”.

Е, от ясно – по-ясно, както се казва: Субсидията за БАН да се дава на университетите, а университетите да се приватизират (??!!). Така поне математически се изразяват съжденията на г-н Методиев!

Ясно е, ама не съвсем!

Първото, което не е ясно, дали г-н Дянков е почерпил от „творчеството” на „идеолозите” на „съзидателното разрушение” (или все едно – „разрушителното съзидание”) на българската наука и образование или зависимостта е обратната. Второ, не е ясно дали всеки от тях не оре собствената си нива – нашенците тук, г-н Дянков – в Световната банка, използвайки експертните си позиции там да формира определено отношение в тая важна институция.

Така че важно е да се види какво е отношението на Световната банка към нашите наука и образование.

Вземам пак дословен цитат от интервюто на г-н Дянков пред “КАПИТАЛ”, Брой 50, 12 декември 2008, 15:20: „Наскоро преброих 89 различни отдела в БАН” И тук, подобно на случая с „института по космология”, г-н Дянков, меко казано, е непрецизен. Едва ли е било трудно да се разбере, че БАН не е БАНКА и там няма „отдели”, а Институти, Централни лаборатории и Специализирани звена като Централна библиотека, Научен архив, Център по иновации, Академично издателство с печатница, Ботаническа градина, Национален център по нанотехнологии, Научноинформационен център „Българска енциклопедия“, Център за изследвания по националната сигурност и отбраната (http://www.bas.bg/). Но не това е най-важното, а че цитираното от г-н Дянков число 89 доста се приближава до 87, цитирано в документи на Световната банка

www.worldbank.bg/bg

http://siteresources.worldbank.org/INTBULGARIA/Resources/ABCReport_Volume_2.pdf

http://siteresources.worldbank.org/INTBULGARIAINBULGARIAN/Resources/VolumeII_bg.pdf

Но дори и това не е чак толкова важно, още повече, че и други лица са контактували със Световната банка – като вече бившите просветен министър Вълчев и зам.- финансов министър Дацов.

Най-важното е в случая, че във вече доста остарелия доклад за ускоряване на конвергенцията на България и по-висока производителност в частта за образованието се предпоставя закриване на техникуми, училища и университети, съкращаване на преподаватели, повишаване на студентските такси … В частта за науката бизнесът трябвало да инвестира в наука, без да получава данъчни облекчения за това. Създаването на среда за конкуренция щяло да стимулира малките фирми да дават пари за иновации … За сметка на икономиите от орязването и от структурните фондове на ЕС се предлага създаването на нови административно-държавни структури …

Звучи познато, нали? Макар че, спомняме си, според последните изявления на г-н Дянков икономия на административно-държавни структури е един от пътищата за покриването на част от бюджетния дефицит, а и ще се търсят и други пътища за съкращаване на разходите.

Естествено е г-н Дянков да бъде подкрепен, ако – дори и в противоречие със Световната банка – реши да окастри и без това прекалено раздутата административно-държавна бюрократична машина. Но всеки разумен човек би надигнал глас на протест срещу каквито и да било опити за окастряне на „дървото на познанието” и откъсването и захвърлянето в калта на неговия „плод” – Българската академия на науките, рожба на националния интелектуален елит от Възраждането до наши дни. Това би граничело със съвременно варварство! Не че българският род не е възкръсвал след набезите на разни варвари, но това е коствало загуба на национален потенциал и винаги е било за сметка на националната идентичност. А ние никак не сме чак толкова богата нация, че да пилеем с лека ръка национален генофонд и интелектуален потенциал.

И нека съвременните варвари да не си и помислят да стават знаменити по херостратовски, че имената им ще бъдат записани с омерзение на стената на позора наред с имената на Сула и Юстениан, дръзнали да унищожат древногръцката Академия. Не! Те не биха заслужили дори и такава „чест”!

Те просто биха си останали с нарицателните имена на поредните „сийки”! И неминуемо ще отплуват – като предишните – по течението на река Лета към човешкото безпаметие!