Loading...
Странни избори са се задали в България, а още по-странно ще е управлението на страната след тях. И без това обърканият от световната криза избирател пак ще получи изненади, ако съдим по пушека в медиите, който се спуска като димна завеса. Дори политолозите често грешат в прогнозите си, но то е, защото анализират с понятия от сферата на тяхната теория, вместо с арсенала на криминалистите, разследващи организираната престъпност.
Правителството на тройната коалиция приключва мандата си с най-ниския възможен рейтинг, откакто такъв се мери в България. Въпреки това продължава да се радва на медиен комфорт, незапомнен и небивал.
Въпросът за парламентарните избори не е толкова кой ще е първи. Който и да е – ГЕРБ или БСП, той няма да има парламентарно мнозинство от 50% плюс 1, за да състави самостоятелно правителство. Май само двамата лидери на ГЕРБ още надуват пропагандно балона за самостоятелно правителство. От една страна, те така мотивират местните структури да работят (и да даряват по-активно с надежда за бъдещи постове). От друга страна, двамата играчи подготвят тактическото отстъпление на генерала от резерва от отговорността за ръководене на държавата – отговорност, поне с няколко тона по-тежка от управлението на занемарената ни столица. Тежестта явно плаши българския супергерой Б.Б.
Всъщност основният въпрос, който си задават познавачите на българското политическо задкулисие е дали и през следващия мандат, както през изминалите осем години, една усмивка на Доган ще струва милиони.
Не е тайна, че коалицията с ДПС е най-тежкият грях на партията, която е „права дори, когато съгреши“. Грехът е по-непростим за редовите социалисти дори от тоалетите и бижутата, с които ведро парадира „социалният“ министър Масларова. Коалицията на БСП с ДПС и нейното бъдеще са извор на напрежение между президента и премиера. Между тях продължава размяната на удари – къде публично и уж по принципни въпроси, къде под пояса и по чувствителните места.
Междувременно Ахмед Доган е фаворитът в непрестижния конкурс за най-неодобряван политик. Харизмата му се поизтърка и сред собствените му избиратели. Те едва ли са забравили поведението му при самоубийството на Ахмед Емин. Тогава биг-босът на движението-партия, опозори с прозвището „мъжка секретарка” човека, известен на всички – и от официалните медийни информации, и от поверителните ДПС-сбирки, като негова „дясна ръка”. Кадрите от погребението на Емин показаха потресаващата разликата в стандарта на политическата върхушка на ДПС и на обикновените турци (един костюм, обувки и часовник на депутат от ДПС сигурно струват колкото две къщи в родното село Козарица на Емин, за джиповете да не говорим)…. Разбира се, медиите услужливо пропуснаха този биещ но очи контраст, но това едва ли се отнася за обикновените турски избиратели.
Не отчуждението на избирателя ще препъне Сокола на тези избори, макар че и турците, както и българите, вече нямат илюзии за качествата на политическите си елити, нито за грижите им за обикновените хора. Самодоволството и хитрите планове на лидера този път ще се окажат сериозен препъни камък за партията и бъдещото й участие във властта. Отдавна, усещайки неблагоприятните политически течения, Доган мислеше за игра на няколко фронта с цел сигурно участие в следващото правителство. Може би по-мъдро беше да се оттегли заедно с хората си, но лакомията е лош съветник. На първо място, защото който има пари, мисли, че може да има всичко. На второ – много им се услади властта, много хора има да хранят и в администрацията, и по фирмените обръчи. Трето – защото ако си извън властта, си по-лесна плячка, погват те и ти търсят сметка.
Планът за политическа мимикрия включваше от една страна, скриване на ДПС зад „дясна либерална” коалиция с НДСВ и СДС, както и създаването на независим проект ( партия „Лидер” и коалицията „движение Напред”). Застраховка срещу ударите трябваше да бъде т. нар. „Нова българска медийна група“, ръководена от Ирена Кръстева, която набързо напазарува вестници, печатница и телевизия и агресивно се намести на медийния пазар. Този мощен „щит и меч” трябваше да громи враговете на Сокола със средствата на свободното слово. Но от есента на 2008 г. гениалните планове започнаха да се разкапват един след друг. Оказа се, че в НДСВ има хора, склонни да изберат почтената пред позорната политическа смърт. Коалицията за новите избори между досега управляващите – ако има такава, ще стане в последния момент, но без достатъчно подкрепа от царистите.
В СДС, независимо от тежката апаратна битка, решените да се съобразят с волята на избирателя надделяват над политическите измекяри. Патронът на коалиция „Напред” – Ковачки, го погнаха данъчните за едни десетина милиона източени от ДДС. И така му се образува проблем с парите – дали да ги отделя за спасяване на собствената кожа, или да ги инвестира в предизборна битка… И накрая – най-лошото. В българската политика може да нарушаваш всички закони – и писаните, и на добрия тон, и пак да си останеш любимец на медиите. Можеш, ако храниш журналистите (е, не редовите, само главните редактори и избрани политически коментатори). Друго е обаче, ако си политик и извадиш на пазара свои хранени медии – тогава те намразват всички, които не са твои. Така Доган си спечели враг, с който трудно ще се пребори – некупените от него вестници и най-вече Тошо Тошев, наричан още агент Бор. Това вече е враг, който не трябва да се подценява. Ако не вярвате, питайте Костов.
Казах Костов и се сетих – той е мъката на противниците на дясната коалиция в СДС. Имал бил грехове срещу партията – ти да видиш! А кой направи СДС партия през 1996г., кой премахна СДС като коалиция? Не бяха ли сегашните „сладури“ и борци за партийна „чистота“ – Иван Сотиров, или Пламен Радонов, или Дора Христова, или Николай Гацев? Или те тогава стенеха тихо за коалицията от 17 партии? Създателят на партията СДС беше Иван Костов. Сега незнайните воини (някои от тях прясно възстановили членството си след прибежки при Стефан Софиянски и по други места) го обвиняват, че като излязъл от СДС, разцепил партията. Ами да – излезе, като разбра, че е създал партия-чудовище с тежък апарат, който не върши смислена работа, а само върти интриги. (Освен ако не броим за смислена работа практиката да се изкрънкват сергии и магазини из София и на други места, да рекетира дребния бизнес покрай позиции в местната власт, както и да раздават СДС-клубовете за кафенета и ресторанти, и разбира се, да се манипулира вота на партийните конгреси).
Явно за много хора обединението между СДС и ДСБ е страшно, защото избирателят го разчита като правилно. Мартин Димитров се оказа по-костелив орех, отколкото предполагаха младостта и благият му вид. Той има воля и да се бори с вътрешната опозиция, и да не става жертва на типично седесарския едипов комплекс към Костов. Предизвикателството за Мартин е дали ще може да запази парламентарната си група, след като от нея се оттеглиха депутати, чиято активност се свеждаше до присъствие в парламентарния бюфет и до кръчмарски интриги.
На десния избирател дори не му пука как се понасят лидерите, той оценява това, че са надмогнали егото си – т.е., има шанс да помислят и за него. Разбира се, опитите за очерняне и дискредитиране ще продължат докрай, с надежда да отвратят десните избиратели. Но тук медийната пушилка по въпроса май ще изиграе лоша шега на организаторите си, защото те забравят, че все пак сините, макар и разочаровани от политиката, са мислещи хора, които се ориентират в манипулациите. А колкото до Костов – едва ли има повече разочаровани от него извън някогашните симпатизанти на СДС – тези от 1997г. Те и го мразиха, и гласуваха за царя, и пасуваха. И ако сега му дадат доверие, то ще е защото той показа, че има воля и съзнание за мисия. А за да си някой в политиката не е важно какво говориш, а какво ти стиска да правиш. Костов беше единственият български премиер, който смееше да каже „не” и на Русия, и на САЩ, когато това е в интерес на България. Нещо, което никой не посмя преди него и никой не смее досега.
Лошата новина за редачите на политически пасианси е, че ако коалицията СДС – ДСБ успее, ще обърка плановете им. Защото не е тайна, каква задача поставят реалните властници пред следващото управление: да се справи с кризата, да ни изчисти лицето пред ЕС и да намали омразата на българина към политиците. Намерена е идеалната формула – широка коалиция между първата и втората политическа сила (БСП и ГЕРБ) и експертно (програмно, за национално спасение или с друг етикет) правителство. Емисари на БСП и ГЕРБ вече събират експерти из страна и чужбина (грамотни и амбициозни люде, останали без работа в кризата, не липсват) и изобщо не се притесняват, че банката им кадри е обща. А обединените десни ще разбъркат пасианса, защото поне за пред Европата бат Бойко ще трябва да се коалира първо във формат ЕНП, а не с БСП.
Това задкулисните играчи не искат да се случи. Затова в медиите всеки ден се пише за разни „десни” лидери и „десни” партии с микроскопичен електорален дял, затова всяка проява на Яне Янев се отразява като реч на папата в католическа страна … Затова димът се спуска пред истинските събития в политиката. За първи път от осем години може да се обърка пасиансът на кукловодите и думата да имат истински десни хора, а не политически мюрета като НДСВ или ГЕРБ. За първи път от осем години мислещите десни хора – тези с идеала от началото на промените (може би леко поомачкан и по-прагматичен), имат надежда да сбъднат желанието си и да оставят на децата си една по-добра България. Те имат шанс сега. Неголям, но шанс да бъдат фактор в политиката. Доколко ще се сбъдне, зависи само от тях.
