Loading...
Вечер, късна вечер. Тъмно като в рог – беше изразът, в който тази вечер се беше облякла. Луната, гушнала се с два облака, хич и нямаше намерение да върши работата си на осветително тяло. Земята тънеше в абсолютен, тотален, непрогледен мрак. Дори уличните лампи не нарушаваха мрачното й вглъбение. Е… може би не Цялата Земя, но северната отсечка на Околовръстния път на столицата – със сигурност.
Зад волана съм аз, шофьорката, а на задната седалка – тя, навигаторката. Слънцето, светлината… дъщеря ми, самата прелест и такт:
– Мамо, извинявай, ама влачиш се като бабичка, е…гати.
– Стига си ме разсейвала, и без това нищо не виждам. Едно че няма лампи по тъпото… извинявам се, исках да кажа – по тъмното околовръстно. Второ – тези фарове определено не са читави. Чудя му се на баща ти как вижда.
Детето изсумтява някъде зад врата ми и аз усещам проницанието на погледа й да дълбае насмешлива дупка по пети прешлен.
– Нищо не виждам, честно – продължавам монолога, като се старая да не изляза от платното, следейки усърдно бялата нишка на осовата линия. А тя се вие като змия в поле – ту се скрие, ту се покаже и а-ха да те захапе.
Първа дупка, втора дупка, трета дупка.
– Ма-моооо!!!! Няма начин да не си изкривила някоя джанта! – Еее, това малкото не спря да меле, бе! Какво разбира 10-годишна пикла от джанти ми кажете?!
– Не знам дали съм изкривила джанта, обаче си изкривих врата да се взирам напред. Ей Богу, нищо не виждам!!! Нищичко!
Четвърта дупка, пета дупка…
– Мамо, мамо, спри, спри, СПРИ!!! Полицааааааааааааай!!!!
Пронизителният писък на дъщеря ми ме кара да подскоча на седалката и автоматично да отпусна педала на газта.
Наистина, в мрака, в тъмата, греещ в светоотразителното си зелено, тича служител на КАТ и енергично размахва стоп палката. Има нещо извънземно в зеленикавия му силует. Шапката му се е килва леко назад и а-ха да падне. Що тича тоя човек? Като че ли мога да избягам с 30-40-те километра в час, с които пъпля по почти безлюдния път. Намерил кого да спре. Ама нали трябва да отчете дейност. Разбирам го.
Натискам спирачката и почти с досада смъквам страничното стъкло.
Полицаят диша учестено и, съвсем забравил протокола, който изисква първо да ми се представи, изстрелва:
– Ама, госпожице, Вие защо карате БЕЗ фарове!
– Госпожа, госпожицата е отзад…. – поправям го спокойно аз, посочвайки с елегантно махване чудото на задната седалка. А чудото е провряло глава над лявото ми рамо и двете му плитки любопитно се поклащат.
– Госпожо, защо карате БЕЗ фарове???? – настоява инатчийската блюстителят на реда.
– Без фарове??? Не е вярно!!! – някъде бях чела, че пред органите на властта трябва да отричаш до край (каквото и да значи край) – Пуснати са ми фаровете, ако не бяха, таблото нямаше да свети – и в потвърждение на последното посочвам искрящото в интимно синьо табло на автомобила.
Намерил как да завързва познанство. Ама-ха. Не вижда ли, че съм с дете? Въпреки това, почти инстинктивно, подръпвам деколтето на опъната си блузка и леко се изпъчвам… почти… инстинктивно… леко.
При този ми жест мъжът с фуражка посяга към онази част от физическата ми същност, която деликатно се подава от спрялото возило. Изтръпвам, стомахът ми се свива, и тъкмо да възкликна укоризнено – Ама, моля Ви се, детето… когато той, полицаят, с никак кавалерски жест избутва онази ми физическа същност от страничното стъкло, навира глава във вътрешността на колата, докопва… копчето за фаровете, врътва го и – О, светлина!!! О, чудо! Пътят грейва пред мен с всичките си дупки и неравности. Видим.
– Ето това са Ви фаровете, госпожа!!! Досега бяхте на габарити – кресчендото на гласа му, като че ли издава известна безпомощност.
– Боооооооооооооже, ако знаете колко съм Ви благодарна!!! – възкликвам радостно и единствено затворената предна врата ми пречи да се хвърля благодарствено на врата му – от двайсет минути се чудя защо нищичко не виждам, а то защо било. Благодаря! Ама много БЛАГОДАРЯ!
Полицаят, неизвестно защо, не споделя радостта ми, раменете му се отпускат уморено, шапката му се килва още по-назад и с някаква, непонятна за мен, безмълвност прави красноречив знак да се пръждосвам. Иска ми се на раздяла да му кажа две-три хубави думи. Да му кажа, че тъмнината е само привидност, че трябва да намери красотата в нея и да й се отдаде. Че той Е, Че може, Че трябва да повярва в себе си и в мисията, на която се е отдал. Че тя е светлина! Че той е светлина, че светлината….
– Мамо, пръждосвай се, докато не са ни арестували – гласът зад главата ми прекъсва алтруистичния ми порив на позитивизъм и другарска взаимопомощ и, макар да не разбирам какво иска да каже с репликата „докато не са ни арестували“, се пръждосвам…
