Loading...
Изписах ти (признавам) празните пространства
(мастило егото поема до откат).
До изнемога те римувам
(поезията не е душманство).
След полунощ цитирам само Господ и Сократ.
Отмерих си (кантарно) шепа-две копнежи
(редя куплети във казармен строй).
Нахвърлям думи като „обич“ за пълнеж,
а искам „страст“ и „ти си само мой“.
Стихове измислям (не, не са куршуми) –
избяга ми от страх (без ник’ви аргументи).
Сатенено обличам те в любов и думи,
но няма те в живота ми (и важните моменти).
Решетка си (затлачена душевно),
а Яворов обичал бил до сетен дъх (уви).
За мен си глух (при теб е ежедневно).
А Лора съм… и много ме боли.
Изхарчих си глаголите
(докрай ги изхабих).
А ти купуваш ми комедия на Данте.
Божествен си (и дявол в празен стих).
Ангелите никога не са били константи.
Обходих ти, признавам, празната душа.
И връщам ти я вече (с куриер).
Плати ми, моля те, последната цена.
Оставам тук. При Бог и Молиер.
Написвам те (в главата те деля с курсив
на срички няколко и удар-два в гърдите).
Трепериш ми – съвсем си нечетлив
(насечен шрифт размаза ми сълзите).
А пулс си ти. И дъх си ми, нали?
Не, няма синоними за сърцето.
Просякът дали римува? Надали.
Си ми ежедневна доза епитети.
Изписах ти (по дяволите) всичките зеници.
Избодох ти до кръв очите.
(Не, не съм наред).
Скитникът събра последните жълтици,
а аз танцувам трети блус без теб.
Порязано докосвам ръбове и книги
(нецелуната заспива дясната ми буза).
Поне творбите ми, за бога, тях поне вземи ги.
За мен остава само гола муза.
25.12.2011
