Loading...
Седнала е на широката спалня по турски и нанася плътен слой ярко червен лак на малкото си пръстче, блясъкът на диаманта на безименния я заслепява. Прекрасен е.
– Ще се омъжиш ли за мен???
– Да, Да, Да – кожата й усеща нежния допир на метала, блясъкът на камъка се отразява в очите й.
Прекрасен е…На леглото до нея лежи скъсана на две снимка.
Очите му са толкова тъмни – като бездна.
– Ще се омъжа за него.
– Обичаш ли го?
Иска й се да кресне – Не, обичам тебе, глупако!!!
– Прекрасен е – казва.
Блясъкът на диаманта я заслепява.
Очите му са толкова тъмни… Една сълза се търкулва по бузата й. Не вдига ръка да я избърше, защото ще развали прясно нанесения ярко червен лак. Втора, трета… усеща соления им вкус. Солта на живота.
– Заминавам за Холандия, ела с мен!
Очите му са толкова тъмни. Гмурка се в тях и се изгубва. Няма я или я има някаква друга. Диамантът светва на пръста й предупредително.
– Какво ще правим в Холандия?
– Ще бъдем заедно.
Заедно, заедно, заедно…
Смее се, смее се, смее се, а очите му са толкова тъмни.
– Нали знаеш… омъжвам се след месец, нямам време да идвам с теб в Холандия. Трябва да пазарувааам тооолкова мнооого нещааа.
Вдига ръка и отмята ненужно идеално изправения пепеляво рус бретон. Диамантът осветява лицето й, очите й…
Те не се смеят. Те отразяват черното на неговите.
– Защо? – не произнася думите на глас, но тя ги чува. Цялото му същество вибрира – За-Що?
– Защото те обичам – прошепва душата й безмълвно.
– Не мога да ти причиня това – казва на глас, а палецът й завърта диаманта към дланта й.
– Кое? – очите му са черни.
– Да дойда с теб в Холандия… знаеш, аз не съм това момиче.
– Да, знам… ти не си това момиче… ела с мен… Избягай!
– Той ще ни намери, аз съм негова.
Смее се. Очите му, черните, хвърлят искри.
– Не, не, не… избягай от себе си!
Не мога – въздиша същността й – блясъкът на диаманта ме заслепява, а очите ти са толкова черни.
– Какво правиш? – изпълва вратата и стаята става тъмна.
– Лакирам се.
– Сама? По дяволите, звънни на маникюристката… осмърдяла си всичко.
Блясъкът на диаманта…
– В осем те искам изрядна – чува стъпките му как се отдалечават – Из-ряд-на и с цип на устата, ясен ли съм?
Вратата хлопва.
Прокарва пръст по снимката. Очите му са толкова черни…
отваря лаптопа, написва – Холандия полети – и натиска ентер с безименния.
Диамантът просветва безпомощно
