Loading...
СТ 19-65
Не знам защо, толкова години помня номера на първата кола, която купи баща ми. СТ 19-65. Беше яркожълто „Жигули“, комби. Черен, емайлиран номер с бели цифри. Беше толкова горд с нея. Аз стоях на прозореца към улицата и го чаках да си дойде, защото знаех, че е отишъл да купува кола. Не можех да си я представя, кой знае защо си мислех, че ще е червена. Помня как излезе от нея и усмихнат гледаше нагоре. Запомнил само няколко такива усмивки – две, най-много три…
Тогава имаше малко коли в квартала. Тя стана „нашата кола“. Беше жълта и се виждаше отдалеч. И аз бях горд, че имаме кола. Едно от нещата, които свързвах с него. Пътят от нас, през гара Подуене, до ателието му. „Ателието“ беше за мен сакрална дума. Там имаше толкова интересни неща, умирах да ме води със себе си. Всякакви, безброй джунджурии, които само защото бяха недостъпни, придобиваха стойност на съкровища. Ателието се помещаваше в един от първите блокове, след подуенския мост, някакъв бивш магазин, чийто витрини бяха матирани, за да не се вижда вътре. Макар тогава да нямаше кражби. Сега като се замисля, виждам същия поглед, като своя тогава, в очите на брат ми, когато стане дума за „тавана“. Там където е моята работилница. И това ме плаши донякъде… Опитвам и за миг някак успявам да го пречупя през себе си. За един кратък миг се виждам в неговия образ, а брат ми в своя. Дали няма да го загубя по същия начин, него и всеки най-близък? Не знам. Не, не вярвам. Но страхът остава, дълбоко навит у мен, като закалена пружина на стар будилник. Толкова малко са нещата, които успявам да възпроизведа от тогава. От времето, когато бяхме семейство. Годините ли заличиха всичко това, или съзнанието ми. Помня само откъслечни случки, но толкова смътно, сякаш никога не са били. Случки, когато знам, че би трябвало да съм му се възхищавал, но не мога да усетя вкуса на това усещане, не мога дори да си го представя.
И сега той си отиде, а аз се страхувам да не повторя неговите грешки. Защото имам усещането, че те са мое изпитание. Като нещо недовършено, от самия него. Да, остави ми само грешките си. Никога няма да разбера дали е съжалил в последните си дни на света. Бих искал да вярвам, че е така. Но не мога. Давам си сметка, че съдбата (?) ме предпази от това, да стигнем до по-дълбоки грешки. Предпази ме, като ме отдалечи от него. Никога не получих бащата, който помня от онзи ден с жълтата кола. Той изчезна някъде, все едно никога не е съществувал. А днес го погребват. Вече го няма, бащата, който нямах. Чувствам се странно спокоен, защото зная, че вече нищо не може да бъде поправено помежду ни. Тази мисъл някак си ме смирява. Бавно и мъгляво осъзнавам, че нямам право да допускам, това което той направи, или по-скоро не направи. Смешната, жълта кола отдавна е отишла за скрап, няма помен от нея. Днес, тялото на баща ми ще започне да се превръща в пръст. Оскъдните спомени отдавна са избледнели. А аз, помня глупавия номер.
АА 81-76
Лицето е малко и с неестествен восъчен цвят. Прилича на гротескна и нескопосна имитация на човешко лице. Виждам само профила му, сякаш стиснал зъби, понасяйки стоически, изтръгването на последните искрици живот, тлеещи в измъченото тяло. Имам усещането, че продължава да стиска очи, чакайки всичко да свърши. Някакъв местен, червендалест поп, се е увлякъл в неразбираеми евангелийски мъдрости, редувани със собствени проповеди. Двама му пригласят, скрити зад една колона. Цялата картина минава границите на абсурда. Отвратен, забивам поглед в бутафорията, отрупана с букети, която би трябвало да представлява останките на баща ми. Те са се смалили до размерите не дете. Нелепо стърчаща глава, с набола, бяла брада. Някой е забил огромна свещ в сключените ръце. Тя се е килнала, подчертавайки безсмислието на жалкия ритуал. Дори не е запалена. Попът реди неразбираеми заклинания, клатейки нетърпеливо едно кандило, все едно иска да забърза времето. Замислям се, как е възможно да работиш това – да дрънкаш врели-некипели, пред непознат труп за пари. Гледам дребната, восъчна фигурка и опитвам да я свържа със спомен за него. Нищо не се получава. Осъзнавам, че не зная какво правя тук.
Заваля. Става ми приятно, още повече, че дъжда не бие в прозорците ми. Отворени са и се усеща миризмата на липа. Упояваща. Стоя и гледам, дъжда се излива, като да не е валяло. Главата ми е абсолютно празна, а вкъщи е кочина. Оглеждам с безразличие праха, дрехите, разхвърляни по столовете и мръсните чинии. Гледка, която обикновено ме мобилизира да се хвана с разтребване. Не ми пука. Правя вял опит да установя причините за скапаното си настроение. Не, не е малката восъчна мумия. Въпреки, че ми е пред очите, не я свързвам с човек. Днес, докато си правех кафе, си спомних телефона в ателието му. Четиресет и пет, осем, осем, дванайсет. Номер, който не съществува от трийсет години. За какво, по дяволите, ми е да помня такова нещо? И какво? Излиза че съзнанието ми, поради липса на други спомени, складира номера. Замества. Откритието ме поразява, отпивам от кафето и си спомням номера на втората му кола – един „полски Фиат“. АА 81-76. Почти си представям как миришеше вътре, от тапицерията ли, не помня, но беше отвратително. Да, ясно. Никога не съм подозирал, че паметта ми пази всичко това, никога. Вместо детски спомени – номера. Номера на телефони, коли. Е, поне са удобни за помнене.
юни, 2008
Пейо Колев: художник, фотограф
Създател на Изгубената България
