Loading...
На гости при художниците Петя Денева и Ясен Иванчев
Сигурно всички сте гледали разговор с някой любопитен гост, когото журналистът подло и без всякакъв смисъл прекъсва. Насред бутилката вино с Петя и Ясен аз почти минах в нелегалност. Оставих тялото си да им прави компания, диктофонът да слуша вместо мен, а душата преселих в света на революциите. Неизбежно е. Надявам се в края на срещата с младите творци и вие да сте достатъчно гневни – мирът с душата днес не е на мода.
И така – във втората част ще видите нагледно как се сменят всички мебели само заради една картина и защо до България достига само екотът на творческите бури. Ще присъствате и на разговор в мазето на българска мутра, за да не губите връзка с кораба-майка. От сърце ви моля и да си събирате фасовете, защото лично съм изпитвала гнева на Петя.
Приятно гледане!
Ясене, какво може да те превърне в оптимист?
Ясен – О, то не е инцидентно събитие, което можеш да видиш и посочиш- ей го на, всичко за миг се обърна и от днес съм оптимист. Ще ти дам прост пример. Един мутра може да метне някой и друг лев за сиропиталище, построяване на храм или нещо подобно. Постъпката е полезна, няма спор. Но може ли този инцидентен жест да балансира уродливостта на целия му живот, тежестта на цялото му съсловие, което влече нацията към дъното на пълното затриване? Могат ли проявите на повърхностно благодушие тук или там да компенсират всенародните простащина и корумпираност? Може ли агонията на шепа честни и талантливи хора, поставени на ръба на оцеляването, да реанимира целия тоя вмирисан труп; няколко въгленчета ще запалят ли огън там, дето няма кислород, нито какво да гори? В края на краищата, става дума за една самоубийствена закономерност, която се определя от нас самите.
Необходим е общ процес, процес на общо движение нагоре. Нацията трябва да заслужи своя оптимизъм. Да, по мое мнение бъдещето и оптимизмът са неща, които трябва да се заслужат. Те не се дават ей тъй, между другото, като рекламна листовка на улицата – на, дръж! Културната импотентност обезсмисля съществуването на един народ. Изчезването на импотентите е неизбежно. Просперитетът във всяка сфера е най-вече въпрос на културно развитие, колкото и абстрактно да звучи това на прагматичните бюргери. Културата урегулира отношенията между човеците по начин, който ги прави градивни.
Аз дълго бях оптимист, но дългогодишните наблюдения пресушиха последните ми капки оптимизъм.
Сега ме изненада – добре, как разсъждаваше преди години?
Че трябва смислените хора да действат с всички сили, да създават нещо въпреки обстановката… и така нещата ще вървят към по-добро. Защото ние… е добре де, как чувствахме нещата през соца: по принцип обществото има вроден потенциал и стремеж да се развива позитивно, но, видиш ли, гадната система ведно със световните конспирации пречи на хората и подтиска потенциала. Това беше убеждение, което раждаше един неосъзнато оптимистичен поглед върху света и човека. После се оказа, че този поглед е погрешен.
Разбираш ли, не е достатъчно само да го има даващия, от ключово значение е и наличието на получаващ, тоест наличието на някой, който има потребност от съответния дар. Пак казвам, мнозинството у нас просто няма културни стремежи, а съответно няма и сетиво за възприемане, па макар пасивно, на каквато и да е културна реалност. Култивирането е въпрос на вътрешна потребност. Изчезне ли тази потребност, историята приключва.
Един приятел, учител по история, ми разказа как веднъж попитал децата защо слушат чалгия и те отговорили: „Защото ни става едно хубаво отвътре бе, господине”. Е – вика приятелят ми – как да им кажеш на децата, че не трябва да им е “хубаво отвътре”? Как да им обясниш, че това “хубаво” всъщност не е хубаво, че това “хубаво” е тъпо и отвратително? А възрастните? Те са злокачественото развитие на гангрената. “Широките народни маси” у нас въобще не могат да осъзнаят защо понякога си заслужава да пренебрегнат оная си работа и шкембето, за да им стане хубаво тук, по-нагоре. За тях въпросното “по-нагоре” или въобще не съществува, или в най-добрия случай е някаква вятърничава абстракция от света на пожълтелите страници. Те просто не съществуват над корема си, съществуват като животни. Това е проблемът и аз откривам, че в България смислените хора са чужденци. Никъде не съм се чувствал повече чужденец, отколкото в България.
Петя, ти добре преведена ли се чувстваш в България?
Петя – Аз се чувствам добре по принцип в България.
Защо?
Ясен – Защото яко пие ракия.
Петя – Може да се каже, че се опиянявам и от мислите си също:) Спускам мъгливи завеси в любимите ми цветове и те закриват грозното и пошлото. Погледът ми към света е по-различен, всичко е обърнато към мен. Егоистично може би, обаче така съществувам сравнително спокойно. Моят живот е в ателието. Излизам и се срещам само с хората, които искам да видя. Избягвам срещите с тези, които ще ме притеснят или агресират, макар че понякога и това се случва. Не знам дали съм преведена добре, дали изобщо някой иска да ме види и разчете, но гледам и да не се вълнувам много от това.
Опитваш се да ми кажеш, че можеш да твориш, без да допускаш влиянието на всички делнични тревоги?
Петя – Защитата ми не е съвършена. Не е възможно да се скриеш от света, когато знаеш, че той съществува, дори и да си в центъра на пустиня. През мен минават безпрепятствено личните терзания, а другите неща ги отблъсквам доколкото мога. Но как можеш да избегнеш неочакваните пясъчни бури? Вихрушката от песъчинки е толкова обсебваща! Не можеш да избягаш от себе си най-вече, а делничните тревоги са част от менюто.
Ясен – Е, и аз съм донякъде разглезен. Но не там е въпросът. Както казах, историята наоколо ме вълнува. Тя е част от голямата История на човеците, която собствено е най-вълнуващото произведение на изкуството и ми е безкрайно интересна. Тя е дневник на борбата между божественото и животинското у човека, своеобразен портрет на съществото, което някой не без самочувствие е нарекъл “хомо сапиенс”. Въпросът е дали именно битовата находчивост е това, което ни прави “хомо сапиенс”- човеци, при това разумни? Не мисля. Акцентът трябва да е по-високо, затова и битовите тревоги трябва да се държат настрана, доколкото е възможно. Тук е трудността. Необходима е голяма доза аскетизъм. Колкото повече претенции имаш към битовата страна на живота, толкова по-заробен си от ниските нива, толкова по-обременен си от тежести. Няма как да полетиш така. Пространството, което изследват художниците, се появява над битово-делничното измерение. Ние наблюдаваме света и го ползваме като материал за естетически обобщения, но за да съхраним естетическото си сетиво, трябва да пазим самите себе си от профаниране.
Неприятното е, когато опреш до някаква неизбежна зависимост от света навън и тогава той брутално нахлува… Но не го пожелавам на никого де…
Петя – Да, за жалост или не, всичко се променя.
Може ли един художник да съществува днес без да поставя граница между вътрешния си свят и този навън?
Ясен – Нямаш избор, ако не сложиш тази стена, трябва да се гръмнеш. За да оцелееш, просто се налага да се заключиш в най-здравата си и висока кула и безкомпромисно да защитаваш това отшелничество.
Петя – Трябва изведнъж да се отделиш и да се концентрираш над търсенето. Това не става лесно.
Ясен – Изкуството винаги е проекция на някаква вътрешна светлина. Тази светлина понякога може да “освети” и извади на показ нещо нелицеприятно, да се превърне в своеобразно юродство, но си остава светлина. Ако обаче позволиш на външните лайна да те пълнят като помийна яма, то каква светлина ще се получи, къде ще отиде светлината?… Това в никакъв случай не бива да се допуска.
А как ви възприемат извън България?
Петя – Трудно ми е да преценя все още за себе си, какво е отношението на зрителя извън България към мен като самостоятелен автор. Световното изкуство сега не се базира толкова на традиционните, класически кавалетни техники и естетически норми. Затова, ако се придържаш към тях, трябва да приемеш малко или много, че си извън схемата. В България обикновено долавяме забавения екот на истинската буря и тогава започваме възпроизводство. Излизаме навън, а там вече нещата са се променили. Вярно е, че можем да следим всичко през мониторите си, но не е същото като да си участник в реалния момент на промяната. Затова сме поставени в неравностойно положение спрямо световната ситуация и можем само да я копираме. Аз обаче само теоретично се опитвам да разбера каква е ситуацията. В действителност, моите стремежи не са да вляза в новите норми и моди, но като се замисля, ако искам да имам някакъв по-сериозен успех, ще бъде нужно да се съобразя с ширещия се вкус. За моя радост обаче, има ценители за всичко, съответно и надежда, че ще бъдеш забелязан такъв какъвто си. Оценката е стимул, без който е трудно да се върви напред. Мога да се похваля, че това, което съм чувала за моите картини е, че са задълбочени. Това ме радва, защото животът се е плъзнал по повърхността на бляскавото езеро, а от задълбочаване има нужда.
Ясен – Петя здраво работи, а най-вече умно – според завета на един велик мъдрец, бащата на чичо Скруч – и това много й помага. И последното, което тя каза, е вярно. Никога не съм разбирал досадния провинциален комплекс, който ни превръща в безлични подражатели. Човек има шанс за високо постижение единствено, ако стъпи на автентичния си потенциал и се научи да го трансформира в рафиниран, осмислен, актуален продукт. А класическият подход към визуалното изкуство, какъвто е и рисуването с боички, никога няма да стане неактуален. Модите са мимолетни, включително модния академичен екстремизъм, който хапе като бълха десетките хиляди години история на традиционното изкуство. Независимо колко скандализирани са някои префърцунени артфюрери, фигуративното изкуство винаги ще има публика, вкл. сред най-интелигентните хора на планетата. Така че споко, няма повод за отбой.
А за това как ни възприемат навън… Предполагам, че под “навън” имаш предвид Запада. Трябва да кажа обаче, че сме имали чудесни клиенти и сред ориенталския елит.
Не идеализирам Запада, съвсем не, но все пак мисля, че етикетът “цивилизован свят” има основание. Принципно, там като цяло е запазено уважението към нашия занаят. Налице е силен културен инстинкт.
Няма как да отговоря на въпроса едновременно сбито и обобщено… С риск да стана отегчително многословен, ще разкажа няколко случки. Например, веднъж продадох картина на една холандска дама… квалитетно излъчване, благородство, удоволствие е дори само да наблюдаваш подобна персона. Първо, такъв човек започва с въпроси, които попадат в десетката, зад които стои значителна информираност, буден ум и дълбочина. Въпроси от значение и за теб, и за нея, пък, мисля, и за всеки човек на всяко място и от всяка епоха. Тази жена после сподели, че заради картината е променила мебелировката на цяла една стая. Представяш ли си? Става дума не за стенопис, а за една малка картина. Друг клиент ме покани да погледна дали избраното място ще направи картината ми фокус на цялото помещение. Такива ми ти работи.
Случвало се е например зрителите спонтанно да организират среща, на която искат да чуят и обсъдят естетическата ми философия. Дойдоха около 30 човека- ей така, без всякаква реклама, доведени от истински, неподправен интерес. Такъв подход ти дава истинско чувство за смисъл. Виждаш, че те не го правят от кух, евтин снобизъм, те живеят със същите въпроси, с които живееш и ти; същият стремеж, който теб те кара да създаваш картини, тях ги кара да ги купуват. Поразяващото е, че финансовият и социален просперитет не е убил у тези хора търсенето, живота… Ето ти пример за средата, за която говорих преди малко.
Не искам обаче да правя обобщение и за снобизма. Има качествена, интелигентна суета, която е полезно обществено явление. Тоест, тя не е суета в буквалния смисъл на думата.
Ето още случаи. Веднъж един интересен персонаж, една французойска графиня ме хвана в крачка и с питащи очи ми обясни някаква сложна философска конструкция, вдъхновена от стенописа, който рисувахме в момента. Искаше да знае дали правилно е схванала идеята. Дори през ум не й беше минало, че сме почнали мащабната си работа без изчерпателна философско-теоретична основа. На нас пък през ум не ни бе минала каквато и да е чак толкова сложна философия… Не защото сме тъпи и не знаем какво правим по принцип, а защото всичко се развиваше бързо, не оставаше време дъх да си поемем. Какво да кажа на жената? Главата ми почна да пуши, да работи на 200 процента… трябваше да измисля нещо светкавично, да се включа адекватно, та да не се изложим. Измислих. Любопитен и щур разговор се получи, помогна ми да погледна от нов ъгъл собствената си работа. И на мен самия ми стана още по-интересно. По-късно дори написах една приказка, провокиран от този разговор. Виждате ли, комуникацията с повечето от онези клиенти е богата, интелигентна, получава се общ творчески процес. Те подхождат с уважение, изненадват те с интересни гледни точки, с остроумие и познания, които често превъзхождат твоите собствени. Не демонстрират превъзходство на ниско ниво, арогантно, просташки. Когато не знаят нещо, слушат внимателно, мислят и се учат. Освен това, не тарикатеят на дребно, имат усет за стила, подходящ за социалния им мащаб. Красноречиво контрастират с поведението на българските парвенюта. Нашите т.нар. “баровци” са въшки в сравнение с онези, но се държат с апломб на войнишки императори… Не, по-точната дума е “селски бабаити”. Нямат грам възпитание, вкус, уважение към човека отсреща… Невъзможно е да проведеш с тях елементарен човешки разговор, да не говорим за нещо по-сложно, особено що се отнася до въпросите на естетическата култура. Говорят арогантно, винаги те поучават отвисоко, а някои жестикулират така сякаш – аха – и ще те шамаросат. Жалка история.
Случи се преди години, че трябваше да обсъдим предпроект за интериора на едно заведение в центъра на София. Забърках се в тази работа ей тъй, от ентусиазъм, без комерсиална мотивация. Срещнах се със собственика- фамозна фигура, собственик на верига кръчми в Бг. Почна да ми става смешно и тревожно още като минах през гротескния му Тадж Мангал в Бояна. За съжаление, няма време тук да разказвам детайли. Аз и колегата ми се бяхме подготвили да обсъдим Луис Съливан и ранните железни конструкции, атмосферата на сухия режим в Щатите, някои ориенталски мотиви и други работи… Можеше да се получи интересна дискусия и съответно, интересен проект. Баровецът ни посрещна в мазе, нафрашкано с “артефакти”. Какафония, натурена без капка вкус и мисъл. Мутрата явно си вярваше, че така прави впечатление на стилен пич. Вкара ни няколко елементарни реплики като крошета, да демонстрира кой е шефът, и почна “по същество”: “тука мене ше ме слушате, аз съм израснАл по заведенията. Като влезе един човек у едно заведение, иска две неща- да се накърка и да гледа пички. Сичко останало му … майката.” Смрази ни. Разбрахме, че всичко е тотално объркано- и човекът, и мястото, и темата. Разменихме още малко дежурни словеса, колкото да не се покажем груби, и го зарязахме. А бабаитите от охраната му, моля ти се, се обръщат към него с “господин”! Какъв господин е този бе, тоя дебил? Имам доста такива истории.
Тук сме работили с двама – трима клиенти, които заслужават респект… един в Драгалевци, един в Бояна… Сега, между другото, правя картина по поръчка на една жена, българка, която живее в чужбина. Обсъждахме книги, автори, периоди… даде ми няколко от нейните книги за справка, един огромен том “История на орнамента”… Тя се интересува, живее с тези неща. Има у нея едно красиво, благородно смирение, търсене… Ето го пътя към високото ниво. Чака ме още една такава поръчка, от една цигуларка, изключително интелигентен и фин човек… Но такива са малко. Мнозинството са престъпно разбогатели лумпени, долнопробието им личи въпреки скъпата опаковка… и дори още повече заради нея. Парадоксът е, че именно самодоволството затваря за тях изхода от душевната мизерия, от долнопробието.
Знам, че е малко грубо, но все пак да отворим и темата за парите, защото ако трудът не се преведе на езика на финикийските знаци става сложно.
Ясен – Ама защо, темата е груба само, ако нямаш пари…
Петя – Да, но като цяло е много грубо за самия художник да се оценява и пазари. Чувството е доста неприятно.
Ясен – Да, шегувам се. И все пак тъжната истина е, че без пари няма изкуство.
Петя – Има някакво абсолютно несъответствие, защото тези, които имат пари нямат желание да купуват, а които нямат пари имат желание, но нямат с какво.
Петя, кажи нещо хубаво за край.
Петя – А, не мога.
Втори опит!
Петя – Възмущавам се от безразличието на хората, които не биха се навели да вдигнат и един фас от земята, защото това е под достойнството им, а камо ли да направят нещо друго за общото благоденствие . Това не беше нещо хубаво за край 🙂 Ще оставя позитивните мисли на Ясен. Кажи моля те нещо хубаво! 🙂
Ясен- Нещо хубаво? Би звучало неестествено след всичко казано по-напред. Хубавото може би е, че младите хора вече могат да пътуват. Това им дава шанс да се развиват като свободни личности и будните сред тях да намерят реализация там, където още има място за развитие на благородните импулси. Единственото, което ме обнадеждава по отношение на общата ситуация в България е вярата ми в чудеса. Неведоми са пътищата Божии.
