Родени в България – Румен Гаванозов

от

Люба Немирова

10.10.2012

Когато се качиш на сцената няма място за правила, на власт е само интуицията

С Румен Гаванозов се запознах в Стрелча през лятото. Той беше мъжът с една огромна кукла на ръце, която внимателно положи върху хамака, а аз нетърпеливият зрител, който иска всичко да знае предварително. Разговаряхме само час преди да започне спектакълът „В края на ноември“, който откри тазгодишния Работилник Розобер (http://www.facebook.com/Rabotilnik.Rozober).

В петък, на 12 октомври, спектакълът излиза отново на обичайната си сцена – Ателие 313 в столицата (http://www.atelie313.com/programata.html). Казвам всички подробности в началото, защото след малко давам думата на Румен и се оттеглям тихо в моя ъгъл. Приятно четене!

Мисля, че трябва поне малко да се срамувам – „В края на ноември“ има много награди, а аз най-невинно те моля да разкажеш за началото. От къде е най-добре да започнем?

„В края на ноември“ е създаден през 2004 година. Играем го в театър Ателие 313 в София в продължение на няколко сезона. Ако трябва да го опиша той е пътуващо, свободно, скитащо представление. От стотината спектакъла, които съм изиграл, поне 50-60 са играни по различни сцени. Участвал съм в много фестивали, български и международни. Това е представление с богата история.

Спектакълът е вдъхновен от текстове на Туве Янсон и носи заглавието на нейната повест „В края на ноември“, но като текст е сглобен от още няколко нейни произведения и от мои авторски текстове. Сценограф на представлението е Станислава Кръстева, нейно дело е и куклата.

Разкажи малко повече за театър Ателие 313.

Театърът е основан през 1989 година от Рашко Младенов, като първите две години съществува като музикален театър. През 1992 година за директор е поканен известният куклен режисьор Петър Пашов, който взима към трупата и режисьора Славчо Маленов. Хубавото и уникалното в този театър е, че той е едно свободно пространство, което приютява такива независими, свободни проекти, бездомни да ги нарека, скитащи представления. Такива, които нямат сцена и база зад гърба си, свободни трупи и хората, които поддържат театъра жив. В Ателие 313 за щастие са много отворени и към млади творци, и към доказани имена, там човек, ако това, което предлага се вписва добре във философията на театъра просто го приютяват.

Защо са ценни тези места?

Защото са много далеч от конюнктурата и от рамките, които поставя един държавен или общински театър. Там също можеш да работиш свободно и да направиш прекрасни представления, но все пак има административен апарат. Държавните и общинските са репертоарни театри и не всеки свободен проект може да проникне там. А Ателие 313 е мястото, където една идея може да бъде отгледана, съхранена и реализирана и да се види има ли бъдеще. По някакъв начин това е експериментална сцена дори, защото са направени много неща, които са експеримент в представата ни за куклен театър, и не само за куклен, защото се правят и драматични спектакли.

Какъв е пътят на едно свободно представление след неговото създаване?

Нашето представление е по проект с пари от Министерството на културата, но дори и след като се реализира спектакълът, когато той е свободен проект, неговото оцеляване след това е много трудно. Да речем, че парите се намерят и спектакълът тръгне, тежкото започва след това, защото животът му трябва да се поддържа. Срещата му с публиката е много трудно да се прави от едни свободни хора, които нямат административния апарат на театъра зад гърба си – като започнеш от плакатите, преминеш дори през това къде да си съхраняваш декора, транспорта, рекламата, афишите, които някой трябва да разлепва. Репертоарните театри си имат утъпкана пътека. Това си е част от рисковете за всеки свободен проект.

Хубавото е, че напоследък театрите са пълни. Имаше преди един отлив на публика, но сега хората се връщат. Щом го правят значи имат нужда от театър и не всичко е загубено.

А публиката? За нея какво ще кажеш?

Тя винаги е различна. Мен лично живо ме вълнува, обичам да я наблюдавам как реагира. Има хора, които за първи път отиват на театър и не им е никак лесно да са откровени, има други, които в някои моменти отбягват да гледат към сцената, ако проблемът, за който се говори в представлението им е близък и лично ги касае.

Публиката дори да не разбере всичко като театрален език и като средства, ако това, което се случва е достатъчно истинско, то ще остави отпечатък. Като емоция, ако е истинско няма как да не те докосне. Винаги е било така. При масовия зрител, който на мен ми е най-любопитен и интересен, реакцията е откровена в повечето случаи. Разбира се, еснафщината я има навсякъде, за съжаление, но непредубеденият зрител или харесва или не, и това си личи.

Ти как разбираш дали си грабнал душите?

Връзката между актьора на сцената и салона е жива – четеш диханията, погледите, начина по който седиш на стола също говори много, тези неща се усещат. След време на актьора му е много лесно да познае къде има скучаещи и къде има наистина развълнувани хора.

Според теб модерният театър има ли нужда от „превод в ефир“, трябва ли хората, които не го разбират да бъдат сочени с пръст или пък да се дава прекалено гръмко думата, на онези, които настояват, че дори за алтернативния театър трябва да си има граници и рамки?

Рамките са нещо неприятно и нежелано във всяко едно изкуство, защото така човек не може да мечтае за това, което прави. Но правила има, това са общи неписани закони. Те са по-скоро вътрешнопрофесионалните правила на един спектакъл, драматургични закони, които обаче винаги могат да бъдат нарушени и след това подчертани.

В това представление, например, като история, като драматургия, има моменти, когато човек може би малко се обърква какво се случва. Като емоция обаче, то е пределно ясно и когато мине моментът на объркване, идва редът на интригата, която държи вниманието. След това пъзелът се намества. Не всичко е задължително да е подредено още от началото, ясно и точно, защото пък тогава няма да има какво да се гледа, добре е да има обрати и изненади.

Бунтовни ли са младите хора, които правят театър днес, какви са твоите впечатления?

Педагогът е много важен, защото това как се възпитава един актьор, режисьор или художник за театър е изключително важно. Тук вече идва редът на баланса – хем да не ограничаваш свободата, да не му подрязваш крилете, хем той да възприеме пълнокръвно законите, да ги усвои и след това като се качи на сцената да забрави всичко, което е научил и да се поддаде на интуицията си.

Кой е той:

Румен Гаванозов

Дата на раждане: 06.05.1966

Образование: 1992 г. – НАТФИЗ „Кр.Сарафов” – специалист АМКТ /актьорско майсторство за куклен театър/ в класа на проф. Атанас Илков.

•С п е к т а к л и: 2008 г. – „История за чайка и банда котараци” по Луис Сепулведа, реж. Катя Петрова, СКТ – „Голямото кихотене” от М. Станкова, реж. Веселка Кунчева, СКТ – „Житената питка” по А.Каралийчев, реж. Румен Гаванозов, ДКТ- Видин 2007 г. – „Г-жа фантазьорка”, реж. Веселка Кунчева, ДКТ- Видин – „Лазарица” от Йордан Радичков, реж. Яна Цанкова, ДКТ- Видин 2006 г. – „Кълбото” авторски спектакъл, ДКТ- Ямбол 2005 г. – „Пинокио – забранено за деца” от Ина Божидарова, реж. Веселка Кунчева, СКТ 2004 г. – „В края на ноември” по Туве Янсон, авторски спектакъл, театър „Ателие 313” съвместно с театър „199” 2003 г. – „Копче за сън” от Валери Петров, реж. Злати Златев, ДКТ- Сливен 2002 г. – „Щърков сняг” от Йордан Радичков, реж. Яна Цанкова, СКТ – „Ние, врабчета” от Йордан Радичков, реж. Катя Петров 2001 г. – „Приказка за водата”, автор и режисьор Бианка Бенковска, ДКТ- Сливен 2000 г. – „Игри”, реж. Катя Петрова, театър „Перпетуум мобиле” – „Серенада” от С. Мрожек, реж. Яна Цанкова 1999 г. – „Неомъжената доня Росита” от Ф.Г.Лорка, реж. Гергана Тодева, „Младежки театър” 1998 г. – „Г-н полицай, кой писука там?” по К.Чапек, реж. Катя Петрова, гр. Оснабрюк, Германия 1997 г. – „Електра- Хамлет” от Софокъл – У.Шекспир, реж. Гергана Тодева, Археологически музей- гр. София 1996 г. – „Укротяване на опърничавата” от У.Шекспир, реж. Катя Петрова, гр. Оснабрюк, Германия – „Майстора и Маргарита” по М.Булгаков, реж. Славчо Маленов, театър „Ателие 313” 1995 г. – „Клаустрофобия”, реж. Катя Петрова, театър „Перпетуум мобиле” – „Кентървилският призкрак” от Оскар Уайлд, реж. Петър Пашов, театър „Ателие 313” 1994 г. – „Картонени мечти” по Д.Бисет, реж. Р.Гарабедян, театър „Ателие 313” 1993 г. – „Кино, кино”, реж. Катя Петрова, театър „Перпетуум мобиле” – „Легендата за Сибин” по Емилиян Станев, реж. Катя Петрова, Родопски драматичен театър – Смолян 1992 г. – „Бурята” от У.Шекспир, реж. Ал. Морфов, Драматичен театър „София”

•Н а г р а д и: 2008 г. – „Баня Лука” – Голямата награда за спектакъла „Пинокио – забранено за деца” – „Златният делфин”, Варна за актьорско майсторство – за спектакъла „Голямото кихотене” – „Златният делфин”, Варна голямата награда – за спектакъла „Голямото кихотене” 2007 г. – „Двама са малко, трима са много” – Пловдив – за актьорско майсторство в спектакъла „Лазарица” – „Михаил Лъкатник”- Ямбол – за спектакъла „Кълбото” 2006 г. – „Двама са малко, трима са много” – Пловдив – за спектакъла „Кълбото” 2005 г. – „Пиеро”- Стара Загора – за актьорско майсторство в спектакъла „В края на ноември” 2004 г. – „Двама са малко, трима са много”- Пловдив, голямата награда – за спектакъла „В края на ноември” – „Златният делфин”, Варна за сценична адаптация – за спектакъла „В края на ноември” – „Златният делфин”, Варна – за спектакъла „В края на ноември” – „Икар” на САБ – за спектакъла „В края на ноември” 1999 г. – „Златният делфин”- Варна – за спектакъла „Картонени мечти” – „Баня Лука” – Голямата награда за спектакъла „Картонени мечти” – „Баня Лука” – награда за актьорско майсторство в спектакъла „Картонени мечти”

•ДРУГИ УЧАСТИЯ : 2008г. – „Добър ден, господин Жасмин”, продукция ГЕКОН, реж. Мария Николова, БНТ 2001 г. – „Игри”, реж. Катя Петрова, продукция Puppet Fiction Studio, USA 1999 г. – „Въображаем концерт”, реж. Катя Петрова, продукция Puppet Fiction Studio, USA 1998 г. – „Трутина” по К.Чапек, продукция Puppet Fiction Studio, USA