Лазурът песен ми изпя, която (казва) подарила му нощта. За един ловец, намерил птица с прекършени от бурята крила. Цяла зима с ласкава десница лекувал я. До пролетта. Когато цъфнал стария кестен на двора, навън я изнесъл и за пръв път проговорил:
„Ти ми беше верен приятел в нощите дълги, сподели с мен и храната. А с очите си топли съня ми завиваше, когато бях буден тогава заспиваше, но ето вече е пролет, връщат се твоите дружки от полет, затова лети, лети към тях, да те вкарам в клетка е грях…“
И тя отлетяла. Дали минал ден… или два… Но една сутрин, още по роса, ловецът дочул песен, излезнал навън унесен от чудния звук. Но вместо птицата бяла пред него стояла жена, хубавица. Усмихнала се. Една сълза търкулната се спряла в напуканата мъжка десница:
„Принце мой (казала), ти издържа най-трудното изпитание на любовта. Можеше да ме задържиш, но ме пусна, сърцето ти кървеше, но ти подари свобода на птицата, затова… ще бъда вечно до теб, ще съм твой приятел, ще споделям копнежите ти, а ти си мечтател. И всяка нощ по една приказка ще ти разказвам, ще те завивам със своята песен, тъгата ти ще крия в своята пазва, за да бъде денят ти пъстър и весел…“
От тогава(казват) двамата макар и разделени-той при хората, тя при птиците усамотени,
не чувствали на живота болката… защото споделена, тя разкривала нова вселена, в която нямало място за горест, за мъка, а само за радост с най-бисерната, най-лъчистата сладост…
