Loading...
Телефонът й иззвъня, дори не го погледна, само натисна червената слушалка.
– Още едно малко, ако обичате… всъщност, нека е голямо – момчето кимна с разбиране и се запромъква между масите, към бара.
В заведението беше тъмно и задимено. Мариета си помисли, че точно в този момент иска да запали една цигара. Но нямаше цигари, не пушеше.
– Я, какво си имаме тукааа… пиленце – до масата й се беше изправил висок мъж и нагло я измерваше от глава до пети. Ети му хвърли презрителен поглед, който трябваше да му подскаже, че присъствието му е нежелано, да се маха. Но мъжът не само не се махна, ами придърпа един стол и седна срещу нея.
– Нали не възразяваш, пиленце?
Естествено, че възразяваше. Възразяваше и още как!
– Възразявам!
– Защо бе, душа? Може ли така сама да пиеш, а? Ми не е редно такава кукличка като теб да си пие ракията сама.
– Не пия ракия – репликата се откъсна машинално от устата й.
– О, ние сме изискани и не пием ракия… ясно. – долови в гласа на натрапника неприятни подигравателни нотки.
В този момент момчето донесе чашата й с уиски и Ети бързо отпи една глътка.
– Едно от същото, което пие… дамата. – тонът беше още по-подигравателен.
Ети се тросна:
– Пий, каквото искаш, но не на моята маса!
– Твоята маса? Какво – да не сте разпродавали масите, бе Руди, и не сте ми казали, може ли такова нещо. И аз какво сега, без маса си останах?!
Сервитьорът изхихика , тупна свойски мъжа по рамото и отново отпраши по посока бара.
Телефонът на Мариета, поставен на масата, до чашата с кехлибарената напитка, иззвъня за пореден път. Тя го погледна, сякаш понечи да вдигне, но после решително натисна червената слушалка.
– Гаджето а?
Момичето не отговори.
– Сърдити сме, а? Баш преди празниците.
– Теб какво те засяга?! Не виждаш ли, че досаждаш, разкарай се… остави ме – усети как гласът й издава огромното й вътрешно напрежение. Още малко и щеше да ревне тук, на масата, пред някакъв непознат простак. Не от това имаше нужда. Искаше да се махне от всичко и от всички, да остане сама, да помисли или може би да не мисли. Все тая, но да е сама. В такъв случай явно барът не беше удачното решение. Стисна клепачи, за да сподави напиращите сълзи и сцената отново изникна пред нея.
В средата на стаята стоеше Лили, най-добрата й приятелка, в краката й, коленичил Мартин се опитваше да хване ръката й. Лили се дърпаше, превивайки се от смях.
– Стига де… Лилиии! Бъди по-сериозна, Ети всеки момент ще се върне… Та… какво исках да кажа? А да… Обичам те и искам да бъдеш моя…
Мариета не чу края на изречението. Черна пелена падна пред очите й , обърна се, закачайки с крак вазата в коридора, и хукна. Не чу нито виковете, нито молбите да се върне. Искаше да избяга, да се махне. Само минута преди това се чувстваше най-щастливата жена на земята. Мартин беше дошъл в квартирата им да помогне за проекта на Лили. Лили пък я беше помолила да отиде да вземе китайско за вечеря, отсреща, от ресторанта “Стария Дракон”. Те междувременно щели да отметнат досадния проект. Какво да вземе? Доверявали се на нейния избор, изцяло. Доверие??? Доверие??? Мариета се разтресе – тя беше глупачката, наивничката, която се беше предоверила и какво щеше да стане ако не беше забравила портмонето си? Щеше да продължава да живее в заблуда. Да й се подиграват зад гърба. И то двамата души, на които вярваше най-много, които обичаше…
– Доверие… да бе да!
– Кой, душице, те нарани?
Явно беше произнесла мислите си на глас. Ядоса се. Наистина беше глупачка. Ето и сега – как го допусна тоя да дойде и да седне на масата й? Непрекъснато го правеше – допускаше разни хора в душата си, а те се настаняваха като у дома си и започваха да я преобръщат, преподреждат, да късат парченца от нея. Не ги интересуваше, че остават дупки, че боли…
Мислеше, че Мартин е различен. Усещаше, че е различен. С него нещата бяха толкова лесни. Не се налагаше да обяснява, да се оправдава. Той разбираше и я разбираше. Дори мълчанието й разчиташе. И не спираше да я изненадва. Сякаш успяваше да вникне в мислите й, да предусети желанията й и да ги превърне в реалност. Всеки миг, който прекарваха заедно беше изпълнен с усмивки и споделеност. Беше се превърнал в част от нея. Или поне така се заблуждаваше… Но… той отново успя да я изненада. Защо Лили??? Защо точно Лили??? Толкова свободни кучки душеха около него. Защо точно Лили?
– Милата ми, смахваш се, говориш си сама. Коя е тая Лили? Гаджето? Ти си гей?
Погледна го злобно и отпи от чашата, голяма глътка. Залютя й и сбърчи нос.
– Силничко, ааа, ми така е като го пиеш чисто… я да ти сложа едно ледче – и в следващия момент ръката му пускаше ледче във форма на сърце в чашата й.
– А бе ти какво си въобразяваш, бе???? Идиот!!! Нахалник!!! Разкарай се!!! – хвана чашата и плисна съдържанието й в лицето му, след това захлупи глава на масата и даде воля на сълзите.
– Брей, сербез момиче, бреееейй. Руди, я донеси на Мариетка още едно малко с две-три ледчета вътре, че тя не обича друг да й пипа чашата. И там, под бара, в дясно, до големия червен тефтер, има пакет носни кърпички, донеси и тях, че много сълзи, много нещо.
Мариета вдигна очи и онемя – досадникът от преди малко беше изчезнал, на неговото място, срещу нея, седеше по-възрастен мъж с бяла коса и бяла подкъсена брада.
– Ттттиии… откъде зззззнаеш името ми? – гласът на момичето трепереше. Спиралата се беше разтекла и беше оставила черни ивички по нежното й тъжно личице. Носът й беше почервенял.
Мъжът се усмихна в отговор на изумения й поглед, сините му очи сякаш заблестяха и странно, но изведнъж почувства как я обгръща някаква топлина и й става леко и въздушно. Явно алкохола и плача бяха странна комбинация.
– Наплака ли се?
Тя кимна. Ставащото беше повече от странно, ноо… целият ден беше такъв – с главата надолу. Една странност повече или по-малко, какво толкова.
Руди донесе салфетките и новото уиски.
– Ето, избърши си личицето, че Мартин не трябва да те вижда такава и пийни, но малко… глътка само.
– Ама…
– Без ама. Слушай много внимателно какво ще ти кажа. Слушай и изпълнявай, ако искаш най-голямото ти желание да се сбъдне.
– Ама…
– Мислиш, че аз не знам кое е то? Може би не искаш всичко това, което се случи да не се беше случвало?
– Искам… ама.
– Може би не искаш да знаеш Истината?
– Искам… ама…
– Без ама! Слушай…
Мариета тичаше по хлъзгавия тротоар, едри бели снежинки падаха от небето и се сгушваха в гъстата й червеникаво-руса коса. Улицата светеше празнично украсена, но тя не виждаше нищо, не усещаше и погледите на хората,които с любопитство проследяваха тичащото младо момиче.
Да, Коледа, беше след два дни, но…
– Ти ще получиш своя подарък днес – така й каза белобрадия – само помни – Не мисли, не гледай, само слушай…
Стигна до втория етаж, когато чу часовника на леля Мария да отброява седем удара, точно както тогава, когато се върна за портмонето. Значи… беше седем часа… отново.
Не мисли! Не гледай! Само слушай!
Коридорът беше празен. Стигна до вратата на квартирата, плахо посегна към дръжката, но спря.
Само слушай…
Вътре се чуваше приглушения кикот на Лили и после гласът на Мартин:
– Стига де… Лилиии! Бъди по-сериозна, Ети всеки момент ще се върне… Та… какво исках да кажа? А да… Обичам те и искам да бъдеш моя…
Мариета потръпна и отново й се прииска да хукне обратно, но в ушите й кънтеше гласът на странника:
Не мисли! Не гледай!Само слушай!
– …жена. Омъжи се за мен! – довърши Мартин, а Мариета усети как сърцето й се свива от болка.
– Лелеее, какъв си смеешееееен – Лили хълцаше от смях – ще припадна.
– Дай си пръста! – мъжкият глас прозвуча леко ядосан – Лили, дай си пръста!
– Ааа, неее, този пръстен ще го слагаш само на Ети. До тук с репетициите! Действай импулсивно, тя ще каже ДА, тя те обожава, Марти. Споко! Айде ставай, че ако дойде и те завари така ще провалиш изненадата… Аз тръгвам… и умната!
Ети едва успя да се скрие в нишата на съседния апартамент, когато приятелката й излезе.
– Обичам те – прошепна тихо зад гърба на отдалечаващата се Лили – и него Обичам! ДА!
– Благодаря ти! –погледна през прозореца на етажа и й се стори, че вижда усмихнатото лице на белобрадия, който й казва:
– Сега вече можеш да вървиш!
И влезе…
