Беше в края на епохата на „развития социализъм“. Наближаваше първомайския празник. А времето, ведро и слънчево. Раззеленяващите се дървета, храсти и полски растения изпълваха въздуха с омайващи аромати. От високоговорителя на площада се носеха бодри маршове, провъзгласяващи победата на работническата класа над омразния капитализъм. Струваше ти се, че още миг и всички с бодра стъпка ще замаршируват из площада.
Пред районното управление на милицията обаче никой не маршируваше. Но беше оживено, даже твърде много. Тълпа от няколко десетки, пъстро облечени цигани се бе разположила на бивак пред районното. Носеха се възбудени гласове на цигански и турски език. Две непълнолетни майки кърмеха на стъпалата пред районното невръстния, бъдещ контингент на криминалната служба. В момента, вътре разпитваха „Куция Хасан“, един от тарторите им и цялото племе демонстрираше солидарността си с невъобразима врява.
Независимо, че близките химически заводи бяха оградени с бетонни, три метрови стени и по входовете имаше въоръжена ведомствена милиция, по неведом начин той бе организирал влизането и натоварването на 15 тонен „КрАЗ“ с тръби и други метали, демонтирани при основния ремонт в един от цеховете. Но бдителното око на една от портиерките бе разпознала брадясалата Хасанова физиономия до шофьора на камиона и сигнализирала овреме в дежурната на милицията. Патрулката застига каръците почти пред входа на пункта за предаване на вторични суровини. Естествено и пътния лист и складовата бележка са напълно фалшиви. Оказа се, че в този ден добре разработената схема не сработи, по независещи от тях причини и злополучните хитреци се озовават в районното, оковани с белезници. Мъка, черна мъка-а-а…
Но същия ден се оказа черен и за други…
Полицаите от дежурната част и портиера на входа на районното с усилия овладяваха желанието на обсаждащите сградата да проникнат в нея. В един момент суматохата стана пълна. Ганка, съпругата на Хасан (А защо Ганка, като почти не знаеше български?) дереше гласа си над всички и искаше да я пуснат при криминалния началник.
За да успокои обстановката, той излезе навън и мигом бе обкръжен от всички страни от възбудените водачи на клана. Ганка извиси глас, като пожарникарска сирена.
– Началник, какво направил мой мъж, да пуснеш на мойто Хасан, нали сега е намокрацията…
– Ганке, сега е демокрация, но това не значи, че може да се краде от завода. Защо Хасан не се залови на работа? – отвърна той, но думите му бяха заглушени от мощния, нестроен хор на гласовитите му опоненти.
Може би разправията щеше да се проточи, ако на площада с рев не се изсипа огромен камион „Волво“, който с писък на спирачките се закова на метър от тълпата. Инстинктивно всички се отдръпнаха и смълчаха. От кабината слезе пребледнял, млад, едър мъж, който с празен поглед и олюляваща се походка тръгна към входа на районното, където стоеше униформен служител. Попита за началника и той го посочи. Шофьора дойде до него и започна нещо да пелтечи. В първия момент той си помисли, че не е трезвен, но усети, че всъщност е много уплашен и развълнуван. Попита го какво е станало.
– Глава! Човешка глава! Отрязана глава! Там под едно дърво. – с пресипнал глас и изхвръкнали от страх очи повтаряше в скоропоговорка, без да се сети да спре и обясни за какво става реч.
Неволно криминалиста изстина и изтръпна при мисълта за предстоящата вакханалия, съпровождаща всяко разследване, свързано с убийство и разчленяване на труп. Бленуваната мисъл за почивка със семейството по време на празниците се изпаряваше като сутрешна мъгла и на нейно място се настани твърда решителност за действие.
Офицера прекъсна младежа и го покани в кабинета си. С влизането си му наля чаша вода и му каза да се успокои и да разкаже свързано, какво е станало. Той пи вода и седна, като постепенно лицето му придоби цвят и дишането му се успокои. Започна да обяснява.
– Спускам се по главния път към кариерата. Карах бавно, защото е доста стръмно. Кабината на камиона е висока. От двете страни на пътя има големи дървета, между които има храсти високи около 2 метра. Видях в един момент просека в храстите и на земята до дънера на дървото човешка глава, застанала на врата си. В първия момент помислих, че може да е глава на кукла или манекен, но нещо ме накара да спра. Оставих камиона на около сто метра надолу и се върнах. И ужас, боже какъв ужас! Оказа се, че действително е човешка глава, насадена на врата си и с кръв под шията. Очите и бяха отворени и от където и да я погледнех мислех, че гледа право в мен. Върнах се при камиона, запалих и идвам директно тук.
Каза още, че бърза и иска веднага да потегли, но му отговориха, че е невъзможно. Ако трябва ще се обадят на шефовете му, но трябва да ги заведе на место и след това ще му се снемат показания.
За броени минути бе организирана следствено-оперативната група от следовател, експерт, криминалист и униформени, за да отцепят района. Обадиха се в областния център, да изпратят на место съдебен медик. Всички се натовариха на две коли и заедно със свидетеля и две поемни лица тръгнаха за местопроизшествието. Пристигнаха след няколко минути. По главния път непрекъснато минаваха върволици от коли – тежко натоварени камиони от заводите, частни коли, автобуси. Разположиха полицейските коли от едната страна на банкета и тръгнаха към злополучното дърво, където бе видял отрязаната глава. Тя си беше на местото и ги гледаше страдалчески. Интересно, как насилствената смърт променя изражението и на най – младото и красиво лице. А лицето бе на млад мъж с бледа кожа и буйна коса. На около 40-50 см от земята, кората на дебелия дънер на дървото бе обелена от удар с нещо твърдо. Облекчено въздъхнаха. Налице бяха признаците на пътно произшествие, което по принцип се изяснява бързо. Отново плахо в съзнанието на криминалистите се прокрадна миража на празничната почивка, колкото и това да изглеждаше като професионална деформация от тяхна страна. Тръгнаха в просеката, отворена в храстите между дърветата. След тях се показа нисък насип, изоран от преминаване на нещо масивно. Зад насипа се виждаше вирната задница на почти нов „Москвич“. Минаха пред него и видяха, че предното стъкло, заедно с покрива на купето липсва. На шофьорската седалка нямаше никой. Пред автомобила започваше блока, засят с пролетници, вече стигащи почти до коленете. На няколко метра сред поникналата пшеница се виждаше гръб на човек в яке. Приближиха се и видяха обезглавения труп, обърнат на дясната си страна. Лявата му ръка в страни по бедрото бе ожулена. Останаха на место и изчакаха пристигането на съдебния лекар, който да направи оглед на трупа.
При пристигането си, той обърна трупа и… още една изненада. Оказа се, че липсва дясната ръка. Същата беше отрязана като с нож. Още веднъж призрака на насилствената смърт нахлу в съзнанието им. За щастие след известно лутане в храстите намериха липсващата ръка.
В резултат на огледа стигнаха до заключение, че водача на „Москвича“ вследствие на високата скорост на завоя е изпуснал управлението. Колата се е блъснала в дънера на дървото, като от удара предното стъкло се откача и пада, а ламарината на покрива отрязва главата на тялото при излитането му напред. Голямата ирония бе в това, че шофьорът е бил с предпазен колан, но при страшния удар той не е удържал тялото и опънатия като струна колан е отрязал ръката му.
Но още по-голямата ирония предстоеше…
Върнаха се при потрошения автомобил и отвориха жабката на арматурното табло. Сред дреболиите – резервни крушки, пликчета с винтове и болтчета и разни хартийки се намери тефтерче, в което беше пъхнат регистрационния талон на колата и свидетелството за правоуправление на водача. Тогава снимките бяха черно-бели и с не много високо качество, но лицето на нея почти отговаряше на това от отрязаната глава. А и смъртта бе й придала друго изражение – на страх, ужас и изненада. Данните за водача бяха на младеж на възраст около 30 години, от градче, отстоящо на около 10 километра от районното.
След разговор с началниците от областта, беше възложено на началника на криминалната група да съобщи на близките за сполетялото ги нещастие. Служебния шофьор го чакаше в двора на районното. Погледна го очаквателно. Той въздъхна тежко и каза:
– Впрягай конете. Като стигнем, ще говоря само аз, а ти се дръж подобаващо за случая.
След двайсетина минути влязоха с колата в градчето, разположено на двата бряга на езерото. Наложи се да изчакат и ползват ферибота, тъй като местния полицейска участък бе от другата страна на канала и местоживеенето на младежа също. От дежурната бяха предупредили местния районен инспектор и той ги чакаше на малкия кей. Тъй като адреса бе наблизо, отидоха до там пеш. По пътя колегата ги уведоми, че загиналия е от много добро семейство и вече две поколения работят в местния стъкларски завод. Жените като гравьорки, а мъжете надуват и обработват стъклото при пещите.
Когато стигнаха до едноетажната къща с китно дворче, районния инспектор пъхна ръката си зад вратата и дръпна резето отвътре. Влезе в двора и въпреки яростния лай на вързаното до колибката си куче почна да вика свойски:
– Бай Митьо, отвори, свои сме.
След малко от къщата излезе жена на около петдесет години. Беше майката на загиналия. Изражението и беше очаквателно, но не и тревожно. Попитаха я дали „Москвича“ с въпросния номер е техния. Тя се засмя облекчено и попита дали са го открили. Спогледаха се озадачено и казаха, че затова са дошли, но има и нещо друго. И с тежка въздишка криминалиста и съобщи, че са намерили и Стоян…
Тя се засмя още по-широко и им каза, че Стоян си е в къщи и още спи, защото снощи се е прибрал много късно, но без колата.
Спогледаха се невярващо и я помолиха, ако наистина сина й е в къщи, да излезе веднага. Тогава тя наистина се разтревожи и влезе в къщата. Останаха да чакат отпред и мълчаха озадачени.
След няколко минути тя излезе с висок рус младеж, който сънено търкаше очи и се прозяваше. Погледнаха снимката в свидетелството и лицето срещу тях. Грешка нямаше. Това беше човека от снимката, но доста приличаше и на загиналия. Без да влизат в подробности попитаха Стоян къде е колата му и защо снощи се е прибрал без нея. А историята бе следната:
Вечерта с компания от завода са били в широкоизвестното заведение „Трите курни“ до туристическия обект „Побити камини“. По традиция след получаване на заплатите, веднъж в месеца ходели в заведението да се почерпят. Имало оркестър, певици, музика на живо и мадами. И тази вечер било препълнено. На съседна маса имало и друга компания от градчето им. Там е бил и Петър, негов връстник и бивш съученик. Наскоро излязъл от затвора за дребни кражби и противозаконни отнемания на коли. Около 1-2 часа след полунощ компанията им станала да се прибира. Отишли на паркинга и там установил, че колата му е изчезнала. Петьо също не бил вече в заведението. Тъй като му бил градски, макар и хайта, помислил, че след като се повози, на следващия ден ще му докара колата. Прибрал се с кола на приятел.
Обадиха се от радиостанцията на служебната кола в районното да отидат пак при потрошената кола и да видят дали ключа за запалването е там. След малко отговориха, че в патрона за запалване липсва ключ, а кабелите отдолу са свързани „на маса“.
Тогава казаха на Стоян и майка му какво се е случило и потърсиха родителите на приятеля му, които живееха през две-три преки. Установиха, че не се е прибирал вечерта и им съобщиха какво се е случило. След това откараха съкрушените хорица в Съдебна медицина на областния град, където разпознаха останките на сина си.
За пореден път ставаха свидетели на странностите на човешката съдба. Това бе един от малкото случаи в практиката им, когато възмездието, макар и жестоко и неадекватно на тежестта на престъплението застига този, който го е извършил. Но, кой ли се учи от уроците й…
Декапитация * – обезглавяване
