Loading...
Самотните сгради имат навика да се събличат бавно и с някакво извратено кокетство.
Телата им са груби, сковани, нагризани от годините. По скелетите им личат следи от всички стари любовници – грозни и дълбоки рани, лишени от памет. Врати към сърцата им отдавна няма. Очите са кухи и нащърбени. По ъглите мръзнат недоизплакани парчета от подивелите стъкла.
Приличат на армия скитници, която дебне невинни пътници – изскачат на пътя им внезапно, голи и развратни. Търсят плячка. Искат още кръв преди да рухнат завинаги.
Никога не ги оставям гладни – в дланите ми има обещания за всички. Обещание, че ще се върна на всяка цена. Приказка за Утре. Намек за флирт. Поглед, който ги съблича – трескаво и жадно. Алчно. Гладно. С вените си усещам, че ставам перверзна като тях.
Омагьосана съм – чувствам тухлените им стени по-живи, отколкото човеците около мен.
Напоследък в просъница виждам, че се изпарявам в неправилна форма – оглозгана и излишна.
Самотна като стара тухлена ограда, която е забравила накъде отива.
Снимки: Люба Немирова
