Loading...
– Пълни ли те? Така може да те пълни всеки!
– Виж какво…
– Какво да гледам? Не искам да те гледам. Писна ми да те гледам как не мърдаш, освен надолу. Писна ми да се опитвам да те издърпам. Писна ми от „виж какво…“ и „виж сега…“. Писна ми от цялата тая официална аргументираност. На самоубиец и алкохолик не се говори.
– Никой не те е карал!
– Ако ни затворят в една клетка теб и мен….
– Ще си изподерем очите!
– Ще правим любов!
– Ти си луд!
– Клетката ти е тук, драга. Само ти не я виждаш.
– Аха и ти държиш ключа към вратата?
– Аз мога да я разбия. Но ти – теб те е страх да излезеш отвън!
– Аз съм навън, ти си затворен, уважаеми. В своите фантазии. Нямам такива емоции!
– Ти нямаш нищо, какви емоции? Откъде да ги вземеш?
– Защо си тук?
– А ти защо си тук?
– Престани!
– Не съм те докосвал!
– Няма и да ти се случи, има кой да ме докосва!
– Не там, там може всеки!
– Ти не можеш!
– О, повярвай ми, скъпа, сега не искам. Не се знае кой какво е оставил там.
– Защо не вземеш да си ходиш?
– Къде? Шибания асансьор е спрял!
– Не разбираш ли, няма какво да ти предложа?
– Ти вече си ми предложила повече, отколкото на всеки друг!
– Много знаеш какво предлагам…
– Не си щастлива…
– Съм!
– И има кой да те хапе.
– Точно така!
– Ела с мен.
– Вече със сигурност трябва да си наясно, че няма да дойда!
– Няма да избягам, няма да те изоставя, няма да ме изгубиш…
– Защо продължаваш?
– Защото не искаш, защото си ми противна и евтина!
– Като съм ти противна, защо го искаш? Какво ще промени ако дойда? Аз пак няма да го искам!
– Ти ще бъдеш друга.
– Виж какво…
Асансьорът присветна и бавно се плъзна надолу. Цифрите пред очите им сe запремятаха плавно – 7,6,5,4,3,2,1. Кабината спря, отваряйки тихо врати.
– Ти ли натисна копчето?
– Аxa…
– И ще ме оставиш да си ида?
– Този път да.
– Ти защо стоиш?
– Още си тук.
