Loading...
Имало някога някъде в някакво забутано място с джи пи ес координати тинтириминтири и локация абракадабра (да не се бърка с „на м…..а си“, съвсем не е там), едно момиче.
Косите му били златни като абанос, лицето му кристално като лате о ле, а снагата му, ооо.. снагата… тя била неописуема. Идвали момци от близо и далеч да я опишат, но все не успявали, защото момичето си имало и характер.
– Как е твоето име, девойко? – попитал един беловлас старец, който минавал покрай къщата на момичето.
– Моето име…??!!?! – момичето се замислило, вперило поглед в стареца, после във върховете на пантофките си от неранима кожа, после в клоните на вековния дъб, който покривал малката къщичка, после – към хоризонта. Дълбока въздишка се изтръгнала от нежната му гръд, когато промълвило:
– Името ми… аз не знам… трябва ли да имам име?
– Всеки човек има име – поклатил глава беловласият – и ти имаш.
– А кога ще го разбера? – момичето за пръв път се почувствало нестабилно върху хълма от постулати, който си било издигнало с упорит труд през годините.
– Когато Земята погледне небето и го види, когато Слънцето докосне дъжда и го стопли. Когато Споменът прегърне миналото. Когато Мислите ти и Думите ти станат едно… – казал старецът и изчезнал, защото лятото си отивало и той не искал да го изпусне.
Минали дни, после още дни и още дни. Минали мисли и още мисли и много мисли. Минали …много…
Един ден момичето се разхождало по левия склон на планината на мълчанието, под краката й ситни камъчета се откъсвали и с галещ шум се шмугвали в пропастта. Някъде далеч, далеч под краката й се чувал ромон на река. Много далеч и много мълчаливо. И изведнъж в средата на мълчанието чула нещо като стон, нещо като вик, нещо като грохот. Надвесила се над пропастта и видяла в буйните води на мълчаливата река едно куче. Водите го блъскали наляво и надясно и пяната им покривала муцунката му.
Спуснала се девойката по склона, храстите деряли дрехите й, камъните жулели лицето й, а косата й се превърнала в купчина летни листа. Но успяла – миг преди водата да го прегърне, кученцето се озовало в прегръдките на девойката.
В следващия миг зад гърба й се чул глас:
– Хей, благодаря ти, ти спаси моя приятел, което значи – ти спаси живота ми!
Обърнало се момичето, като продължавало да стиска в прегръдките треперещото мокро същество и очите й, които били по-сини от Лазурния бряг, по-блестящи от нешлифован диамант и по-по-най, срещнали едни други очи, които й се сторили по-сини от Лазурния бряг, по-блестящи от нешлифован диамант и въобще по-по-най. И докато изучавала усмивката, която обгръщала цялата същност на непознатия.(само за протокола – непознатият яздел бял кон.), той я попитал:
– Как се казваш, спасителке на моята душа?!
– Любов – отговорило момичето, без дори да се замисли.
