Loading...
Реших да си сменя главата. С тази напоследък хич не се разбираме, пък и огледалото ми не се разбира с нея, затова гласувахме и решихме – време е за смяна!
Всъщност в основата на това генерално решение стои фризьорката ми и нейното неистово желание да се европеизира. Европеизира се, направо се лондонизира преди има няма пет месеца . Оня ден звъни мобилния, гледам – звъни по европейски – и чак подскочих от радост – връща се, ура! А тя, бившата ми фризьорка, моля ви се, с леек бритиш аксент ми съобщава – на 27-ми е сватбата, дааалинг, вери хепи съм! Ако съм искала да хвръкна, шаферка да съм й, почетна. Е – хвръкнах, от яд. Толкова ли нямаме мъже, европейци!? – мислех да я попитам. Толкова ли й е безразлична главата ми? – и това мислех да попитам, ама смънках само – ОООУ, СУПЕЕЕР! Само дето не казах – мноо яко. И изпаднах в депресия.
– Как да ида с тая глава в Лондон? – питам се аз, а огледалото ми отговаря:
– Не можеш, не става, не и с тая глава, не и в Лондон.
Гаврътнах един валидол, два валериана и три витамин це – в крайна сметка и грипав не върви да мааш гащи по Европата – и се заредих с оптимизъм.
Кво пък толкова, фризьорки – бол! Няма да се предавам току така. И се заех. Направих съответните щателни проучвания – приятелки, колежки, случайни минувачки, мацката от щанда на Мейбълин. В крайна сметка ми препоръчаха. Не фризьорка, а магьосница – каза Данчето с благоговение, докато приглаждаше елегантен филиран нежно рус кичур над дясната си вежда.
Не ме разбирайте грешно, не съм претенциозна кой знае колко, дори бих казала -никак. Но все пак глава е това. Важна ми е, много важна и по тази причина я обгрижвам, както си му е реда.
Затова действах внимателно. Не се юрнах тутакси при препоръчаната, а тактически минах тайно покрай салона й. Инкогнито, като непозната, която въобще не възнамерява да й става клиентка. Ей така, разхождам се уж… и… случайно… уж… надникнах. Имам си една теза, че лошо фризирана фризьорка не е никаква фризьорка. Та надниквам небрежно през витрината и гледам една мацка – готина, наконтена, с глава -слънце. Грее и сърцето ми огрява. Възрадвах се, одобрих я един вид. И след два дена се жертвах. Да види Петя, фризьорката ми, бившата, че не е единствена, че не е незаменима.
Ще ида в Лондон с новата глава и ще я накарам да страда, че е заменила мен за някъф си там какмубешеимето. Ще сляза на Хийтроу и ще настане тишина. Ще усещам завистливите погледи, попиващи всеки кичур съвършенство. Ще ме види бившата ми коафьорка, и уж приятелка, и ревност ще стисне гърлото й. Ще съжали, но ще бъде късно, твърде късно. Такива жизнерадостни мисли ме съпътстваха на път към новата глава.
Преживяването в салона няма да ви описвам, твърде болезнен е споменът. Няма да ви описвам как след всяко движение на ножицата изчезваше по едно прелестно видение, как с всеки кичур на пода се смъкваше поредната илюзия, как мечтите ми бяха накълцани и буквално разпердушинени (на финала събрани в лопатка и хвърлени на боклука), как Лондон се отдалечаваше, а Петя се превръщаше в център на естетическата ми вселена. Теорията ми за взаимната правопропорционална обусловеност между главата на фризьорката и ръцете й също бе унищожена, необратимо. Такъв душевно-емоционално-естетически апокалипсис не бях преживявала от 3 клас, когато ми намериха гниди и ме остригаха на сасон.
Малко ми се губи моментът на излизането от салона, помня със сигурност, че платих. Ако не бях платила вероятно щях да се опомня в някое районно, но не – Опомних се пред улична сергия, ръката ми подаваше банкнота от двадесет лева на някакъв твърде съмнителен тип. Погледнах го лошо и го попитах какво му плащам. Леко го стреснах, обаче имА сили да посочи първо главата ми и после огледалото с пукнатина посредата. С пукнатина посредата отсреща ме гледаше тъжно едно буклесто същество, гарнирано с милитъри каскет (ако въобще е възможно един каскет да е милитъри). Аз, жертвата на европеизацията. А в същото време Лондон се отдалечаваше безвъзвратно.
