Малката мръсница

Седях в бара, на една закътана маса до прозореца и зяпах замислено навън. Падаше първият сняг за тази година. Едър, на парцали. По принцип това ми е любимият сняг. Обичам да гледам как се носи из прозрачния, миришещ на студ въздух и как всяка охранена снежинка поляга уморено върху милиардите свои сестри, за да стане неразделна част от тях само след миг. Разбира се тук, в София нещата стоят съвсем различно. Тук милион коли и два милиона чифта крака неуморно мачкат, газят, тъпчат, рият, докато не направят прекрасното, чисто бяло наметало, с което се е загърнала земята, в прокъсана, жалка, мръсносива дрипа. После продължават да мачкат, газят, тъпчат, рият… Все пак ми беше приятно да гледам как меката светлина на уличните лампи гали нежно снежинките…
Бях подранил за срещата си с близо два часа. Просто ми беше тъпо вкъщи и реших да изляза и да си пийна хубавичко.   Както си се бях загледал през прозореца, се стреснах от писклив мъжки глас зад гърба си:
-Извинявайте, свободно ли е при вас?
Извъртях се. Масата, на която седях, беше на нещо като тераска, която се издигаше на около петдесетина сантиметра от пода на заведението и беше отделена от останалата му част с парапет. Именно на този парапет се беше облегнал плахо, дребен човечец с голямо бомбе, изглеждащо нелепо и не на място. Беше облечен с дълго до земята черно палто, което не успяваше да скрие хлътналите му гърди и увиснали рамене. Огледах се, търсех с поглед свободна маса. Чаках жена и не исках когато тя дойде, да ме открие в компанията на това жалко творение на природата. Той, изглежда, усети хода на мисълта ми, защото добави още по-смутено, пристъпвайки от крак на крак и намествайки очилата си:
-Само докато се освободи място. Не искам да ви притеснявам. 
Изведнъж ми стана неловко. Държах се като някое превзето конте. Все едно човекът не е достоен да седи на една маса с мен. Той не беше виновен, че е убитак.
-Разбира се, господине! Заповядайте!- побързах да кажа и дори му дръпнах стола- Извинете. Бях се замислил и не можах да „вдяна“ на момента. Разположете се удобно.
Новият ми познат буквално отрупа закачалката с дрехи. Палтото, което вече споменах; дебело вълнено сако в керемиден цвят; сивосиня жилетка… Най-после свали и бомбето си (след като се „разопакова“, то изглеждаше едва ли не колкото него) и седна. Беше явно притеснен, но си личеше, че иска да заговори за нещо, да завърже социален контакт.
Изпреварих го.
-Седнете удобно, разположете се- повторих- Каква хубава вечер човек да си пийне, а? Този сняг… На мен ми е вече четвърто…
-Аз не пия- човечето се смути още повече. По редките косми на темето му избиха капки пот. Беше от тези хора, чиято възраст трудно можеш да определиш. Вероятността да е на 30 или 45, беше еднаква. Усмихна се конфузно и поръча на хубавата сервитьорка, която вече стоеше до масата, поклащайки мургавите си, мускулести бедра в такт с музиката- Едно какао с мляко, моля. С мед, не захар.
Сервитьорката грациозно понесе прекрасното си дупе към бара, а аз изръмжах тихо от задоволство и запалих цигара.
Скоро забравих за съществуването на невзрачното същество, седящо на масата срещу мен. Отново се загледах през прозореца. Декемврийската нощ бързо прогони късия, сив ден. Погледнах часовника, тъжно висящ на прясно боядисаната в бежово стена. Малката мръсница пак закъсняваше. Не, не съм нито грубиян, нито женомразец. Тя, жената която закъсняваше, ме караше да я наричам малката мръсница. Бях се запознал с нея преди няколко седмици. Но за това после…
На моят съсед по маса му беше нервно. Не знаеше какво да прави с ръцете си. Дърпаше ги, сучеше ги, разглеждаше си ноктите.
-Как си?- в устата ми беше горчиво. Бях пушил повече
-Добре- сякаш изплю събеседникът ми.
Нали ви се е приисквало да хванете някой непознат, ама напълно непознат, и да му издърдорите всичко, което ви се е насъбрало в главата? Не знам защо, но и на мен ми се дощя да бутна бента на душата си и да излея мъката си пред тая малка, очилата и плешива главичка. Чувството беше непознато за мен.
Не бързах. Викнах сервитьорката и си поръчах голямо питие. Докато тя отиваше към бара, гаврътнах старото си наведнъж. През очилата, две белезникави, разкривени от лупите очи, ме гледаха все едно съм птицечовка или жител на Меркурий.
-Как се казвате, господине?- започнах аз учтиво. Подадох ръка. В отговор получих дълго, колебливо мълчание и меко, потно ръкостискане.
-Николай- изплува между тънките устни дългоочакваният отговор.
И това със сигурност ви се е случвало – да кажете нещо, което не сте си и помисляли да казвате. Вместо да заговоря за себе си, аз се заинтересувах от нещо, което ни най-малко не ме интересуваше.
-Е, Ники, защо си сам?
Николай се оказа неочаквано словоохотлив. Везувий изригна без предупреждение… Усмихна се благо, отпи глътка какао с мляко и започна:
-Чакам дама. По-млада от мен- със задоволство отговори той на учудения ми поглед- Запознахме се в трамвая. Аз довършвах едни сметки, счетоводител във водеща фирма съм, когато тя дойде и ме попита дали е свободно мястото до мен. Много учтиво я поканих да заповяда. После продължих да работя – имах срок, който трябваше да изпълня- моят нов познат Ники отпи от бялата си порцеланова чаша- Неусетно съседката ми по седалка се загледа в „бумагите“ ми- Николай се разсмя, все едно, че беше препсувал папата. Изглежда „бумаги“ беше бунтарска дума за него- Попита ме какво правя. Обясних й кое е актива, кое пасива…
-Давай нататък- не издържах аз.
Николай помълча малко. Изглежда се беше притеснил, че съм го прекъснал. После продължи с глух гласец:
-Тя се заинтересува от работата ми. Заговорихме се- той отново си заигра нервно с пръстите си. После с лъжичката в чинийката си. После със самата чинийка.
А аз продължавах да пия и да пуша. Малката мръсница закъсняваше вече с час… много дори и за нея. Изнервях се. Въпреки това запазих спокойствие и попитах:
-Какво стана после?
-Случи се съвсем неусетно- оживи се Ники- Слязохме заедно от трамвая. Ей там, на онази спирка- посочи той с нежното си, розово показалче- Тя ме покани да влезем в този бар. Прекарахме много приятно…
Николай млъкна като изтезаван партизанин.
И аз замълчах. Пикльо! Не стига, че ми се натресе на масата, че му слушам глупостите, а и ще му вадя думите с ченгел! Не е познал!
-Хапнахме, изпратих я до тях и я целунах- той най-сетне успя да преодолее сладостното си вцепенение- Е, тя ме целуна…
-Видяхте ли се отново?- все едно бях следовател!
-Да, подарих й цвете, а тя каза, че не обича мъртви цветя – когато си ги носела вкъщи, все едно там било гробище.
-Само две срещи, а ти си толкова очарован!?- учудих се аз- Освен това не си спал с нея- „Както и с никоя друга“- допълних наум. Дръпнах си нервно от цигарата. Малката мръсница прекаляваше – Да направим равносметка: една целувка и един пренебрегнат букет…- махнах с ръка- Но щом се обичате толкова много, тя е щастливка и ти си щастливец.
-Бави се много време- дребният човек срещу мен погледна часовника си- Да не би да е заради букета…
-Не ставай глупав! – успокоих го- Имаш ли снимка на тая мадама? Дай да я видя.
Ники се оживи, стана от мястото си и бръкна във вътрешния джоб на керемиденото си сако. Дълго гледа снимката със самодоволно изражение на лицето, след което ми я пъхна под носа.
-Виждал ли си толкова красива жена?- попита той гордо
Пуф-паф, пуф-паф. Фрас! Парен локомотив, влачещ след себе си стотици вагони с чугун, ме тресна в главата с невероятна скорост. Държах снимката и гледах втренчено миловидното момиче с високо вдигната коса, което ми се усмихваше от нея. Малката мръсница беше на масата, макар и символично. Разсмях се на глас и ударих силно с длан по плота.
-Какво, подиграваш ли се с нея?- Николай се изправи рязко и се изпъчи решително. Изглеждаше още по-смешен.
-Не, не се подигравам, приятелю!- исках да запазя чувствата му на всяка цена. Това беше поредната бройка за мен, а той летеше в небесата. Не съм човек, който чупи крилата на себеподобни. Поне не винаги…- просто твоята красавица прилича поразително много на една моя позната. Сетих се за весела случка, която преживяхме заедно и затова се разсмях. Честно. Хубава жена. Повтарям ти – ти си щастливец.
Изглежда, тъмнокафявите ми очи, леко плувнали в алкохола, подействаха на Ники обезоръжаващо, защото той продължи излиянието си без покана.
-Когато я изпращах първия път, преди да се целунем, седнахме пред техния вход. Тя ме хвана за ръката и ми каза толкова мили неща. Тя е жената, за която винаги съм си мечтал. Толкова нежна, фина, ранима- спомнях си доста ситуации, в които същата мацка доказа, че не е лесно ранима. Нито психически, нито физически- Влюбвала се е само веднъж, но той бил грубиян- Ники ме изгледа с неодобрение. Изглежда и аз му се струвах грубиян. Като се замисля, не е бил далеч от истината- Мила е, не харесва шума, лицемерието…- малкото човече, от което се виждаха само проблясващите лупи на очилата и полуголото теме, се огледа. Да не би някой да ни подслушва. После прошепна- Тя е девствена. Представяш ли си!? Каза, че се пази за някой като мен. Така и представяла бъдещия си съпруг. Бащата на децата си!- аз едва се сдържах да не се разсмея. Знаех, че това момиче има развинтена фантазия, но чак пък толкова…
Ники ми ставаше все по-симпатичен. Все едно го бяха извадили от трудовете на Жан Жак Русо. Трогателен примитивист. Чист, недокоснат от нито една от мизериите на новия век, пораснало дете.
В този момент му иззвъня телефонът. Той се взря в дисплея с късогледите си очи, лицето му светна и побърза да вдигне. Когато каза „Ало“, от устата му капеше мед. Буквално. Само преди секунди беше обрал събралия се на дъното на чашата му мед и сега от вълнение не можеше да си затвори устата. Две капки се отрониха от устата му и застинаха с мек блясък върху тъмния плот на масата. След като Ники изчурулика неколкократно „Чао“, му затвориха телефона, но той продължи да стои неподвижно- все едно беше видял майка си. Изведнъж се стресна:
-Трябва да тръгвам!- той скочи от мястото си и се заоблича припряно. Закачалката- тип „дърво“- ретро стил с три крачета, един единствен прът за ствол и чуканчета, на които се закачаха дрехите, се клатеше под напора на припрените му движения.
-Да не забравиш да си платиш какаото- казах отегчено аз. Пак оставах сам на масата. Така беше по-добре. Какво пък – една любов започваше…
Ники погледна в менюто и остави пари – точно до стотинката – така се става счетоводител във водеща фирма. След това изчезна – опакован като негър в Сибир.
-Още едно- викнах на сервитьорката. Силно, но с усмивка на уста. И тя ми се усмихна. Беше хубава. „Е, нищо не ми пречи да се прибера с нея“- разсмях се високо. Клиентите от съседните маси ме изгледаха странно. „Да го духате!“- им се заканих мислено.
Светлината в бара беше доста оскъдна. Въпреки това, с периферното си зрение видях, че вратата се отваря. Вдигнах замисления си поглед от пепелника и ахнах. Малката мръсница… опа! Момичето от снимката на Ники влизаше. Не, точно малката мръсница си беше. С дебело палто от естествена кожа, с пусната светлокестенява коса и курвенски грим. Усмихна ми се, седна срещу мен и поръча на дотичалата сервитьорка. Беше редовна клиентка и оставяше големи бакшиши.
-Не можеш да познаеш с кого се запознах току-що.
-Знам. Аз го накарах да седне на тази маса.
Не й знаех името. Бяхме се запознали в този бар – съвсем случайно – и се бяхме прибрали в квартирата ми. Ергенска квартира, пълна с миризма на пържени яйца, мръсни чорапи и недопушени фасове. Взе ми акъла. За нея нямаше извращения. Когато влязохме, се съблече веднага и каза „Прави с мен каквото си поискаш“. Колкото повече се опитвах да стигна границата на срама й, толкова повече разбирах, че това не е граница, а хоризонт.
На сутринта си отворих бира и я попитах как се казва. „Продължавай да ме наричаш малка мръсница. Като снощи“. Тръгна си. Без да се сбогуваме, без въпроси, без целувки и прегръдки… Идеалната жена.
Когато сервитьорката й донесе питието, тя вече беше свалила палтото си и навираше в очите ми стегнатите си цици и разголени бедра.
-Наздраве!- чукна чашата си в моята, но аз вече бях решил.
-Какви са тия глупости!?- изсъсках- Иди при момчето… мъжът. Влюбен е до уши в теб.
-Не ми харесват влюбчивите- тя ме гледаше в очите. Погледът й се смееше- Падам си по самовлюбени копелета като теб. Каза, че не мога да те изненадам с нищо. Помниш ли?- помнех- Ето, изненадах те- тя замълча и запали цигара.
Беше на 20 – не повече- Гледах ви отвън- посочи ми с очи една хубава кола, спряна на тротоара. На три метра от масата, на която седяхме. Тъмни стъкла, през които се е наслаждавала на разговора ни
– Ставай!- малката мръсница изпи питието си на екс.
-Иди при Ники.
-Имам още два часа до срещата си с него. Да закараме колата в някоя забутана уличка- оскъдната светлина се пречупваше в светлозелените й очи. Нещо в дънките ми се разшава- Знаеш, че мога да те накарам да докоснеш рая…- тя дръпна ръката ми. Нежно, но едновременно с това твърдо.
Мразя да съм сърната. Аз съм ловецът. А пък и Ники беше пич… По своему, но пич.
-Тръгвай!- дръпнах си ръката- Трябва да се преоблечеш, да си махнеш грима, да си хванеш косата като ученичка…
-Груб си- промълви тя- Но така ми харесва. Знаеш.
Гледахме се около две минути. Погледът й изведнъж стана леден. За миг, само са миг. После омекна.
-Защо е всичко това?- попита ме с мек глас- Знаеш, че и на двамата ще ни бъде добре.
-Когато ти казах, че не можеш да ме изненадаш, ти ме помоли да бъда откровен с теб, нали?- тя кимна утвърдително. Говорех си, а толкова ми се искаше просто да я завлека в скапаната кола…- Е, откровен съм- завъртяла си главата на нещастния чиновник във водеща фирма. Ако го зарежеш, ще го убиеш- тя се опита да каже нещо. Изражението й изразяваше „Това е само игра“. Продължих- Знам, че ще го зарежеш. Но тая игра не е моя. Играй я сама.
Станах от мястото си и се наведох над нея. Прошепнах в ухото й- Курви като теб много. Но първата любов на Ники е само една. Като го гледам какъв е смотаняк, тази сигурно ще му е и последна- очите й горяха.
Тя стана рязко, но аз бях по-бърз. Подадох й палтото и я целунах по врата. Малката мръсница излезе без да се обърне. Осъзнавах, че изхвърлям съкровище на пътя, но…
Запали колата с тъмните стъкла и я покара съвсем спокойно по булеварда.
Светлината на уличните лампи галеше нежно падащите едри, тлъсти снежинки…
Тръгнах си със сервитьорката.