ВАПЦАРОВ ОТБЛИЗО – I част

Как не се пише за Вапцаров

(Предговор)

Тази книжка се получи от съприкосновението ми с фено­мена Вапцаров. След особения като жанр „Третият разстрел“ от 1993 г. Марин Георгиев се поизплаши и спря. Той искаше да каже всичко. Заглавието, а и съдържанието на книгата (пър­ва) дават заявка за довършване. Нещастията, които после му се струпаха на главата, си обяснява най-вече с тази си дързост. Заех се да продължа. Най-напред писах, че Вапцаров е приет за член на БКП през 1963. След запитване на организацията на актив­ните борци от Кюстендилски окръг, събират се старите пушки от районния комитет на БКП в с. Стоб (Кочериново) и го правят дори и негов член.

Писах и че спорът на Бойка и баба Елена е за хонорарите и наследството. С доказателство писмото, за кое­то роднини по-късно казаха, че за пръв път се отваря семейни­ят архив. Имам две публикации във вестник „Демокрация“ от 1998 г., 18.11. и 2000 г., 08.09. На Марин Георгиев е изказването, че възходът на поета започва от 19 януари 1946 г. Откогато в „Литературен фронт“ Емил Петров призовава в „Едно динамо, което не работи“ Вапцаров да бъде използван за пропагандни цели. Правих интервю с Марин Георгиев за местен вестник – „Хасковски вести“, от 22.10.1993 г., това може да се прочете там. Бойка Вапцарова признава в книгата-анкета с Катя Янева от 1996 г., че е издигнат от младите рецитатори. (За по-голяма точност казва – народът, писателите и младите артисти, които изпълняват поезията му. Вярно е само последното, защото пи­сателите го мразят.) Досега публикувах нещо с продължение и във вестник „Жълт Труд“ от 30 юли и 6 август 2014 г. Учуди ме и отказът на „Литературен вестник“. Само един от редактори­те ми отговори мъгляво. Изпращал съм материалите на всички от вестника. А той беше част от ветрилото на „Демокрация“. Общо-взето митът за Вапцаров все още е добре пазен. Не про­мених стила на написано. Макар, че първоначално беше замис­лено да излезе в периодиката – вестници и списания, трябваше да се чете по-леко, да е занимателно и лесно смилаемо. Така книжката е по-близка до широката аудитория и някак си по-на­родна. Не избягвам въпроса „Голям поет ли е Вапцаров“. Не чак толкова голям. Понеже няма абсолютна мярка, остава да го съизмерваме. Той беше превърнат от пропагандната машина в експортна стока – превеждан е на много езици, в бившите соцстрани или там, където влиянието на комунистическите пар­тии е било силно. А е нямало и пречки изданията да се плащат оттук. Има международна награда на Световния съвет на мира от сталиновите времена. Особеното в случая е, че от поетите на неговата възраст няма друг с име. От по-старите и от по-мла­дите – да. Нима са по-малки поети най-известните от поколе­нието на 40-те години – Александър Геров, Веселин Ханчев, Александър Вутимски? Колко силно е дори само това от пре­мълчавания заради хомосексуализма си: „Не съм затворен кръг, пред мен е цялата безкрайност на света.“ Вапцаров е подходящ за декламиране и това привлича емоционално настроените (или разстроените). Безспорна е заслугата на Иванка Димитрова и Магда Колчакова, които първи започват да рецитират стиховете му. След 9 септември 1944 г. влиза в масова употреба по забави и вечеринки с агитационна цел.

Вапцаров би спечелил като поет, ако творчеството му се прочете като на екзистенциалист. Такива възможности дават много негови стихотворения – на едно място само бегло съм зачекнал „Писмо“ (Майко, Фернандес убит) и „Предсмъртно“. Перифразата му на „по-добре е да умреш, вместо да живееш на колене“, е взета от реч на Долорес Ибарури, но смисълът и е по-близък до „Разбунтувания човек“ на Албер Камю. Светов­ният френски писател не е преписвач, естествено. Разбирането и при него е съвсем друго. „Предсмъртно“ също е екзистенциалистко . А и склонността му към граничните ситуации. Голямо предизвикателство е да се мине през цялото му творчество в търсене на идеите на това учение, което е било усещане на хора­та от тогавашното време. Съзнателно те може да са имали раз­лични убеждения, но както е при Вапцаров творческата и дори човешката интуиция им е говорела по-особено. Рационализмът е в криза след Първата световна война и особено след започване на Втората световна. Идват отчуждението, песимизмът, стад­ното мислене, бягството от действителността, манипулирането на човешката маса. Преподавателят ми доцент Милю Петров имаше такава статия в списание „Пламък“ от 1979 г., книжка 7 – „Полемистът Вапцаров“ – че той спори с екзистенциалистите. Тогава времената бяха такива. Сега вероятно би казал – спорът се води вътре в съзнанието на Вапцаров, той е раздвоен в ми­слите си. Живеел с безумието на човек, носещ се към пропаст­та, характеристиката е на Бойка Вапцарова. Напълно в стила на Жан-Пол Сартр – Човек е обречен на свобода.

За отношенията им с Бойка Вапцарова – обичал ли я или не. Личните отношения са по-трудни за обяснение. И ние позна­ваме тези жени вече като баби. А от снимките им от младини ни гледат страшно привлекателни лица. Заради такива като тях мъ­жете са способни да извършат много глупости. Бойка е нямала вида на кукла, но да не забравяме, че Вапцаров е поет все пак.

Ценя времето на читателите, затова книжката е малка. Днешният човек винаги бърза.

Освен за подробности, източници и коментари, не остана място за „геройското“ държание на подсъдимите. Проговорили са всички, за които полицията е искала. Най-много се е държал докато пропее Атанас Романов, едва след 70-ия ден от арестува­нето си. Това станало след очна ставка с Цвятко Радойнов – ка­зал му, че няма смисъл да отрича. Пропагандата лъжеше, че се е държал докрай. Антон Иванов, за да отърве смъртната присъда, е искал да се изкара 70-годишен. Тогава законът го пазел. Но не успял.

Смятам животът на писателя за не по-маловажен от твор­чеството, защото съм привърженик на психо-биографичния ме­тод на Шарл-Огюстен дьо Сент-Бьов – Дървото ме интересува повече от плода. И тук важи максимата – човек играе себе си.

Заглавието – Как не се пише за Вапцаров – ще бъде комен­тарът на опонентите ми.

Когато от най-ранна възраст в училище ти набиват в глава­та едни стихотворения, ти вече така свикваш с тях, че започваш да си ги повтаряш автоматично, като тананикането на шлагер. Но това още не ги прави шедьоври.

Октомври 2014 г. Евгени Христов

Вапцаров убит като съветски агент

Техническите лица на Военната комисия са били полулегални. Съставът й е оспорван. Вапцаров не е убит заради гора. Баща му запазва добрите си отношения с царя.

Няма да спорим голям поет ли е Никола Вапцаров или та­къв са го направили смъртта (23 юли 1942 г.), младите рецитатори (след 9. IX. 1944 г.), партийната пропаганда (от 1946 г. насетне),Световната награда за мир (декември 1952 г.), разпра­виите с македонистите чий е. Ще изясняваме вината му и могло ли е да избегне разстрела.

В края на 1941 г. властта е сериозно разстревожена. От пристигането на подводничарите и парашутистите – 23 са до­шлите по вода до Камчия на четири дати през август и 31 по въздуха през септември и октомври с пет самолета. И от създа­ването на бойни групи за саботажни акции и убийства от хора, готови да умрат. Терористичните актове са отложени за момен­та, не давали желания ефект, за пролетта на 1942 г., именно за­ради стягането на групите, според доклада на отделение „А“ на Държавна сигурност. Цел са и създаването на чети (партизански отряди) и въоръжено въстание. Още през септември 1941 г. е измемен и допълнен ЗЗД (Закон за защита на държавата). Този закон не е нов – ЗЗД е от януари 1924 г., предложен от пра­вителството на Александър Цанков и забранява организациите, използващи „революционните“ методи на насилие и въоръжено завземане на властта. Измемения и допълнения са направени през март и април 1925 г., второто е след атентата в църквата „Света Неделя“. Те поясняват – че е срещу насилствената про­мяна на установения от конституцията държавен и обществен строй. Присъдите се утежняват и делата при обявено военно положение се разглеждат от военни съдилища. При метежи, бунтове, терористични действия, убийства, подбудителите, организаторите, предводителите и извършителите се наказват със смърт, по този член 16 са осъдени присъствено Вапцаров и още 5-ма по делото 585/42 г. срещу ЦК – Антон Иванов, Петър Богданов, Георги Минчев, Атанас Романов и Антон Попов. И още 6-ма задочно – Цола Драгойчева, Христо Михайлов, Ан­тон Гьошев-Югов, Дико Диков, Борис Копчев и Аврам Стоянов (пристигнал с подводничарите). Освобождават се от наказание от конспирациите, тези, които съобщят за тяхното съществуване и за лицата, но преди още властта да ги е да ги е открила сама. Правителството на Кимион Георгиев с министерски указ от юли 1934 г. изменя член 22, с които се ограничават възможности­те за обжалване. Новото в ЗЗД от септември 1941 г. е, че във военно време делата се предават на военно-полеви съдилища и се използва военно-съдебният закон, процедурата е съкратена, зачититат се показанията в полицията, присъдите се изпълняват веднага след издаването им, без обжалване, спира ги само царят. Вапцаров и останалите петима смъртни в затвора са потърпе­вши и по този опреснен наново член 22. България вече е влязла във война – от 13 декември 1941 г. сме „във фактическа“ (четем в присъдата) с Англия и САЩ. Има още нови смъртни членове в последната редакция на ЗЗД – например, за този, които убие или причини тежка телесна повреда на длъжностно или мобилизи­рано лице, за разрушаване на ж.п. линии, мостове, размирици във войската.

Съществували ли са тайни договорки между властта тогава и комунистическата партия – с нейните задграничнични или с вътрешните центрове? Предателствата не са само на ниско ниво – Никола Величков- Кутуза (в София), Ми­хаил Пройков (от Бургас) и Здравко Емануилов (от Казанлък).

Никола Павлов-Комара след 9 IX. 1944 г. търси провокаторите в партията и на февруарския пленум от 1945 г. докладва, че дото­гава са разкрити общо 100. Полемиката продължава и на проце­са срещу Трайчо Костов и на по-късни пленуми – януарския от 1950 г., априлския от 1956 г. и в комисията по реабилитацията след него. Никола Гешев показал на Бойка Вапцарова в кабине­та си снимка на Цвятко Радойнов в униформа на съветски пол­ковник. Борис Недялков, шофьорът на „суперполицая“, твърди, че шефът му получавал шифрограми от Москва с подпис „Альоша“. Така научил за пристигането на групите подводничари и парашутисти. Елена Аргирова, съпругата на първия началник на милицията Руси Христозов, той от 1949 до 1951 г. е министър на вътрешните работи, казва, че хората на Гешев са били в ЦК и чак в Политбюро. Но не можела да повярва, че Гешев държал в ръцете си Цола Драгойчева. [През 1925 г. Цола-Соня след атен­тата в църквата „Света Неделя“ пак като член на ЦК на БКП е осъдена на смърт по ЗЗД, по-късно присъдата и е заменена с доживотна. На дознанието прави възможно най-пълни призна­ния от А до Я, някой ги наричат агентурно досие. Но това е само проява на страх и малодушие. И майчин инстинкт – на път е Миро, прекъстен на Чавдар, станал известен като кардиохирург-професор и хомосексуалист.] А самата високопоставена фунционерка пък коментира в мемоарите си за залавянето на парашутистите и подводничарите – на времето отделни другари подхвърлили съмнения за „невиждано“ и „нечувано“ по разме­рите си предателство. В по-ново време синът Георги Христозов (от 1998 г. насам) обявява Трайчо Костов за агент на Гешев и на Интелижънс Сървис, посочен бил от Ким Филби. А наскоро, в началото на 2014 г., постави до него и целия най-висш държавно-партиен кръг след 1954 г. Позовава се на записките на баща си, Руси Христозов. За това няма доказателства и всичко остава само в сферата на пожеланията му. Но е възможно Съветска Ру­сия да е използвала царската полиция за прочистване на ръко­водствата на комунистическата партия в България от нежелани­те от нея хора. Подобни методи са прилагани и в други страни. За унищожаване на национално ориентираните. У нас такива няма. Смъртна присъда по делото срещу ЦК от 1942 г. получава и Христо Михайлов, все пак задочна. След вече две от по-рано, едната заменена с доживотна. Той имал особено мнение за по­литическата обстановка в България, заради силното национал­но чувство на населението, на заседанията на ЦК е критикуван за антипартийност и изваден от военната комисия през септем­ври 1941 г., според показанията на деловодителя му Георги Минчев. (После – и от централния комитет. В средата на 1943 г. отново влиза в правия път.) Но сега смогва да убеди Минчев и Иван Масларов, също членове на подривната комисия. Двамата само са смъмрени и се отказват да се опират на партийната ли­ния. Вярно е и че Трайчо Костов и Цола Драгойчева имат по-особен статус. Тя винаги се изплъзва на полицията след бяг­ството си от концлагера през декември 1941 г. Гешев не опреде­ля специална група за разкриването на Трайчо Костов, както прави за Антон Иванов и Цвятко Радойнов. Арестуването му е станало във връзка с показанията на Антон Иванов, прибран на 26 април 1942 г. от квартирата на Цвятко Радойнов. Съветският полковник е задържан в нея на 24-ти, а Костов – на 27-ми. „Го­лемите“ са изловени тогава – т.е. по-късно от дребните. И за­местилият Вапцаров – приятелят му Антон Попов, на 24-ти. А поетът и Атанас Романов, сътрудниците, и Петър Богданов – официално член на специалния отдел на ЦК, при масовите ар­ести – на 4 март. Те са били „полулегални“, не се криели, живе­ели са у дома си. Цял месец преди това, на 2 февруари, е аресту­ван деловодителят на ЦК Георги Минчев, който е направил пъл­ни самопризнания. При споменатата мащабната акция са арес­тувани около 500, задържани са за дълго в полицията към 100, още в началото на дознанието са отпаднали 20, още толкова са оправданите в края му и на съд са отишли 61. Вапцаров-племенник също обявява Трайчо Костов и Цола Драгойчева за вероят­ни агенти. Истината е, че България е един по-особен, невоюващ фактически и несигурен съюзник на тристранния пакт.

Дипломатическите ни отношения с Русия не са прекъснати. През блицкрига, в края на юли 1941 г. дори е имало идея у Ста­лин и Молотов чрез нас да водят преговори с Германия за сепаративен мир. Берия и подчиненият му Павел Судоплатов са се спрели на посланика ни в Москва Иван Стаменов, агент на КГБ от 1934 г. и приятел на царя. Борис III е бил склонен на компро­миси. Дал е предпочитанията си на вътрешното ръководството – това на Трайчо Костов. (Той посрещна Антон Иванов на нож през 1941 г., казва на януарския пленум през 1950 г. Цола-Соня.) Което не означава, че те са агенти на полицията. За такова съ­трудничество няма доказателства, въпреки големите усилия при процеса срещу Трайчо Костов (1949 г.), не съществуват и за Цола Драгойчева, за която се правят косвени заключения. Дело­то през 1942 г. е следено отблизо от царя и той е утвърдил смърт­ните присъди – посредник с председателя на съда му е бил во­енният министър генерал Никола Михов. Това екзекутираният от народния съд парламентьор обяснява в записките си. „Начал­ството“ (монархът) особено наблегнал на Трайчо Костов. Офи­циалната версия е застъпничеството на секретаря на Борис III Станислав Балан, с когото били съученици от Първа софийска гимназия.Възможно е и това да е натежало допълнително. Жъл­тата информация, излязла пред народния съд е, че влиянието си в двореца младият секретар дължал на интимната си връзка с царица Йоана. Има един фолклор, влязъл и в пресата и книги, че Гешев е спасил Трайчо Костов, защото са съученици. Но поли­цаят е с една година по-голям от него и Балан и е завършил Втора гимназия. И не е в правата му да отменя смъртни присъ­ди. Още на това дело (през 1942) е имало разделяне между трайчокостовисти и останалите. Тричленка Костов – Никола Павлов- Иван Масларов води в затвора вътрешно-партийното следствие – да се види кой какви показания е дал в полицията и на всеки да се определи каква линия да държи в съда. Обясненията на Вапцаров до партийните следователи са изчезнали. По принцип отговорите на подсъдимите са били изнасяни от затвора и дава­ни на ЦК – отговорила е в писмо Цола Драгойчева, съдържание­то му не е известно. Другарският съд (по израза на Бойка Вапцарова) не е изиграл никаква роля, въпреки че му при­писват влияние. Предписанията не се спазват, всеки се бори за спасяването на кожата си. Групата Костов-Павлов- Масла- ров не е инквизирана, дали са показания по една страничка, без да признават нищо. Без значение е, защото са „натопени“ от ос­таналите и то напълно достатъчно. Трайчо Костов и Иван Масларов са се откопчили от убийствения чл. 16 за огранизаторите заради липса на увеличаващи вината обстоятелства при признати многобройни такива намаляващи – идейно увлечение, тежко семейно положение и разклатено здраве. Което си е чиста уйдурма. Но така смъртните им присъди се заменят със строг тъмничен доживотен затвор – по чл. 61, точка 2 от Наказателния закон, позволяващ слизането под предвидения минимум (в слу­чая разстрел или обесване) – когато смекчаващите вината обстоятелства са толкова важни и толкова многобройни. Не са посочени конкретно никакви. Никола Павлов-Комара е опра­вдан по чл. 16 от ЗЗД като организатор поради недоказаност, удобна формулировка – бил е деловодител на ЦК до 3 юли 1941 г., откогато предал на Георги Минчев. Затова го съдят по чл. 2 от ЗЗД само на 12,5 години като разпространител на нелегални партийни издания. Не бил лице на ЦК във военно време. Но чл. 16 от ЗЗД за организаторите действа и от по-рано. Не е агент на полицията македонският революционер Павел Шатев, вербуван от НКВД през 20-те години. „Къртица“ го нарича Вапцаров-племеник, пак в началото на 2014 г., откогато са и откровенията на Христозов-син. Изявяват се във вестник 168 часа. Заради една зле изтълкувана фраза в протокол за разпит, че Шатев разпознал през ноември 1941 г. дипломат от съветската легация, Яков Савченко. Написаното е било достъпно за всички заинтересувани по делото през 1942 г., не може да е донесение. Публицистът и дипломатът Симеон Радев признал на Ефрем Каранфилов как е спасил Павел Шатев (литературният историк го разказва в „Младостта на спомените“, 1988 г). Вината на Павел Шатев била доказана – получил радиостанция и валута от съветското посолство за подривна дейност. Симеон Радев дълго и безпо­лезно убеждавал царя за него, докато накрая извадил аргумента: „Не забравяйте Ваше Величество, че и султанът го беше осъдил на смърт, а още е жив!“ Той е един от Солунските атентатори от 1903 г. Така Павел Шатев е прехвърлен в по-леката част на чл. 16 от ЗЗД, при помагачите, и присъдата му става 15 години за­твор и 150 000 глоба.

Вапцаров и Атанас Романов навсякъде са наричани сътрудници и технически лица на военната комисия. Още по-малко е свършеното от приемника им Антон Попов. Не са ли и те помагачи? Такъв смисъл има опитът напоследък (в един филм с претенции – „Пет разказа за един разстрел“) да се покаже, че съставът на подривната комисия на ЦК е бил друг. Още в мемоарите си Цола Драгойчева (том 2, „Щурмът“, 1975 г.) прибавя и Емил Марков и Петър Вранчев към известните от тогавашното следствие Радойнов, Антон Гьошев-Югов, Петър Богданов и Дико Диков. Но не отрича Вапцаров и Романов като сътрудници -технически лица. През декември 1988 г. Георги Чанков (мъж на Йорданка Николова-Чанкова), Антон Югов, Цола Драгойчева, Петър Илиев и Руси Христозов (все хора, влизали в политбюро и ЦК до Девети) уточняват с официално писмо ръководствата между 1941 и 1944 г. За периода на Вапцаров в централната подривна комисия към известните досега (от дело 585/42 г. и мемоарите на Драгойчева-Соня) притурят и Спас Георгиев и Свилен Русев. Но се подразбира, без да е спо­менато, че е имало и сътрудници. Вапцаров и Атанас Романов са осъдени за намерения, изпълнението на които обаче властта е успяла да предотврати. Спорно е положението на Антон По­пов. Седмица след арестуването на Вапцаров е бил потърсен от Цвятко Радойнов в редакцията на вестник“Дъга“, където рабо­тел. Помолил го – ако идват хора да търсят Стоян Сотиров и Ки­рил Николов (явкаджии), да не ги връщат. Радойнов неведнъж му казвал, че ще го освободи, ако му намери квартира, защото не ставал за конспиратор. А хората, които търсели Вапцаров, не казвали по каква работа го търсят. Борис III отказва и на писме­ните, и на устната молба на баба Елена да помилва сина и. От­казва и на увещанията на много близкия си приятел Елин Пелин. Георги Караславов и Тодор Боров го изпратили при него с тази мисия. Не е убит заради 12 500 декара царска гора край Банско, която след дълга адмистративна одисея от 1915 до 1933 г. става държавна. С Йонко запазват добрите си взаимоотношения до смъртта му през януари 1939 г. Не и заради македонското само­съзнание на поета (според Блаже Ристовски). Вапцаров пише на български език, защото в родното му Банско говорът е близък до Неврокопския диалект, а той до книжовния ни език. Папата на новосъздаващата се македонската литература (на скопско-велешко наречие) в София е Венко Марковски, както в Скопие е Блаже Коневски. Версията, че Вапцаров е убит като съветски агент подхвърля брат му Борис (Марин Георгиев използва ду­мите му в книгата си „Третият разстрел“, 1993 г.): „Много пъти ми се е струвало, че има нещо друго, започнало може би във Ва­рна или на друго място, с Николай Шмиргела си говорехме, че брат ми има нещо общо със Съветите, връзка, която не ни беше известна.“ А скулпторът Шмиргела е от няколкото най-близки приятели на разстреляния.