ВАПЦАРОВ ОТБЛИЗО – II част

Вапцаров необичан и преди, и след смъртта си

Кое го направи голям – смъртта или младите рецитатори? Той е „динамо, което не работи“ (т.е. трябва да бъде използван за пропагандни цели).

Другото голямо динамо е антимакедонизмът. Световната на­града за мир му е дадена от Съветския съюз.

Литературните му събратя не обичат Вапцаров. Явно при­живе и тайно след смъртта му. Пролетарската литература не го е чувствала като свой, а и въобще не го е признавала като поет. Защото е имало изрично указание на Партията (БКП) в конспи­ративната дейност да не се въвличат интелигенти, а обикновени хора. Вапцаров не е използвал приятелствата на баща си Йонко, за да влезе (казва се да пробие) в литературните среди. Макар старият да му е помагал при намиране на работа – и на него, и на Бойка. След разговор с цар Борис тя е назначена през 1937 г., на постоянно място в БЗКбанка, отдел Застраховане, преди е била надничарка. Йонко притежава изключителното умение да завързва приятелства с най-важните персони от всички об­ласти. Свидетелите на Никола Вапцаров на делото през 1942 г. са близки с баща му, и отказалите, и явилите се – политиците Таско Стоилов, Никола Мушанов, поетесата Елисавета Багряна, живописецът Константин Щъркелов, театралът Владимир Полянов. От художниците старият е близък и с Александър Божинов, от писателите и журналистите и с Данаил Крапчев и Симеон Андреев. Човекът на царя, преди на Фердинанд, после и на сина му, е поддържал връзки и с лекари като Александър Станишев, министър в правителството на Иван Багрянов през лятото на 1944 г., и с Васил Моллов, брат на политика Владимир

Моллов. Приятели са му били и едни от тогавашните олигарси тютюнотърговците Крум и Стефан Чапрашикови. Като правило достовете на Йонко са македонци по произход и деятели за кау­зата подобно на него.

Никола Вапцаров е с леви убеждения, модерни за вре­мето си, и се стреми към тази среда. Затова и не може да из­ползва връзките на баща си. Вече не се спори кой са най-близките му приятели. Те са някои от така наречените нови худож­ници и от членовете Македонския литературен кръжок. Първата група заедно с „трудовоборческите писатели“ образуват широ­кия кръг около партийния вестник „Кормило“. Македонският (емигрантски) литературен кръжок е образуван по деректива на БКП през 1938 г. от начинаещи писатели като него, така твърди Бойка, че и казал съпругът и. Близките приятели на Вапцаров са карикатуристите Алекандър Жендов и Борис Ангелушев, скулпторът Николай Шмиргела, живописците Стоян Керезиев и Стоян Сотиров. А от Македонския литературен кръжок – Антон Попов, разстреляни заедно на 23 юли 1942 г., Коле Неделковски, убит в престрелка с полицията на 3 септември 1941 г., Михаил Сматракалев и Димитър Митрев. В средите на художниците Бойка и Никола намират по-сърдечно отношение, отколкото от трудово- борческите писатели (Христо Радевски, Георги Караславов, Младен Исаев), въпреки, че официалната пропаганда им приписва заслуги и добри чувства спрямо него. Ако са оста­нали в провинцията, нямало да стане голям творец, смята Бой­ка. Вапцаров си пробива път сам. Спорно е дали първото му „зряло“ стихотворение е „Писмо“ (Ти помниш ли морето и ма­шините) от 1934 г. в Хасковския вестник „Сирена“. Защото ши­роко известният вариант е сериозна преработка от 1937 г. А през 1936 г., когато идва в София, му излизат две стихотворения – „Родина“ и „На Горки“ в подвластния на БКП „Кормило“и мал­ко след това умира на 6 месеца синът му. През 1937 г. в левия „Нова камбана“ отпечатва „Пушкин“, редактор там е Георги Караславов. Това малко прилича на „танто за танто“, тъй като за същия брой пише рецензия за стихосбирката на Христо Радевски „Пулс“. Пак през 1937 г. спечелва конкурс на списание „Ле­тец“ с поемката „Романтика“ и така тя попада на страниците му. На следващата година две стихотворения от испанския му ци­къл излизат в близкия на левите вестник „Заря“- „Малка песен“ (преименувана на „Песен на другаря“) и „Сън“. За цялата 1939 г. се разписва само с „Песен“ (Над горите над Пирин) във вест­ника на провинциалните писатели „Светлоструй“. А вече е на­писал за цяла книга и решава да си направи самиздат. Тиражът е 1500, платен със заем, теглен от Бойка от взаимоспомагателна­та каса в БЗКбанка „Помогни си сам“. Корицата е оформена гра­тис от Борис Ангелушев, победил в конкурс останалите прияте­ли на Вапцаров сред художниците – Жендов, Шмиргела, Стоян Сотиров. Доколко са близки се вижда от оригиналите, които му подаряват. Ангелушев – картините „Интербригадисти“ и „Мо­ряци“, Стоян Сотиров – „Жетварки“, Жендов дава на Бойка една от най-хубавите си карикатури – „Фифи не яде сух хляб“. На Христо Радевски се приписва, че е коректор на книжката. Тако­ва нещо в изданието не пише никъде. Не е вярно и че Георги Караславов помогнал книгата да мине през цензурите, като им носел стихотворенията едно по едно и така „Моторни песни“ съдържали най-доброто от Вапцаров до момента. Отпаднало само „Испания“. В действителност немалко е изхвърленото от цензурата. През 1934 г. Вапцаров е пласьор на книгите на Караславов и Радевски, оттогава са познанствата им, Вапцаров се отказва от комисионната. После при преместването им с Бойка в София през 1936 и 1937 г. са сънаематели на тавански етаж на ул. Върбица 4 със сестрата на Юрталана. Радевски е живял в апартамента на Вапцаров доста по-късно – година и половина, до края на 1941г. Собственост бил на Йонковата сестра Магда от Америка и имал правото да се разпорежда с него като със свой, затова поканил мастития литератор. Отношенията им с двамата са на принципа „когато говориш с мен, ще мълчиш“. Никола Вапцаров е слушател, Караславов говори, казва братов­чед му откъм баба Елена Любомир Везьов. А през последните години се срещал с Радевски почти всеки ден и за няколко часа, но с предварителна уговорка, т.е. разрешение. Има си хас, след като му е хазяин. „Коректорът“ не написал рецензия за стихо­сбирката и по-късно в спомените си признава, че тя минала не­забелязано, от него се възхищавали такива като Цанко Околий­ски (студент по музика, т.е. дилетант в литературата), смятал се за неизвестен, начинаещ поет, кой ще се занимава с него. Караславов го споменава само в общ преглед на нови имена в ли­тературата в списание „Дъга“. Кольо чакал една блага дума от батювците, те не му я казали, тези упреци на брат му Борис предава Михаил Сматракалев от македонския литературен кръ­жок. Според този адвокат с поетични опити, Вапцаров бил мно­го огорчен и оскърбен от премълчаването на книгата, което се отразило на държанието, поведението, лицето му. От обида из­бягал от София в и така попаднал случайно в събирането на подписката в защита на Соболевата акция в родното си място. Съден е за това и оправдан, защото очевидно не е бил сред орга­низаторите. За „Моторни песни“ написват приятелите му от кръжока – Ангел Жаров (псевдоним на Сматракалев) в левия „Заря“ и Димитър Митрев във Варненския „Завой“. Но не успя­ват да придумат корифея на марксизма Тодор Павлов да напише за него, за тази цел няколко пъти ходили да го подканят. Докато за успелия да влезе под кожата му Венко Марковски издал цяла книга, дори го сравнил с Хайне и Байрон и въобще с големите поети на Запад, вероятно защото е един от създателите на маке­донския език. Вапцаров докато бил интерниран в Годеч през ля­тото на 1941 г. купил от пазара гърне с масло и го изпратил по Бойка да го предаде на жена му Гана Павлова като дар за философа – също интерниран, в лагера Еникьой, Ксантийско. При това Мара Исаева, жена на Младен Исаев, Петрана Хаджийска, на социолога-марксист Иван Хаджийски и Бойка често и ходели на гости, т.е. били нещо като една женска компания. Ползата му от кръжока е, че много от стихотворенията му тогава са написа­ни като вътрешни конкурси. Така с едно от най-македонистките си стихотворения „Земя“ (тази земя ми е чужда) спечелва срещу Жаров, явил се с „В чужбина“. Освен събиращият се всяка сед­мица македонски кръг, партийна история е и участието му в „Литературен критик“ в началото на 1941 г. Вестникът е отнет от неизвестния Зашо Търнин или по-точно превзет с пари, отпус­нати от финансиста на ЦК на РМС Емил Шекерджийски. Тряб­вало да се откъснат от буржоазното списание „Златорог“ млади­те таланти. Работата там била неплатена, според уредника на вестника Константин Цапев, а Вапцаров е редактор. Издържан е от жена си Бойка, докато по-нормално се смята обратното. Така Вапцаров се запознава с бъдещите списвачи на „Стършел“, тази младежка компания основава популярното жилещо четиво през 1946 г. В бохемския кръг са Павел Вежинов, Богомил Райнов, Челкаш, Александър Геров, Радой Ралин, Иван Пейчев. Той не е на почит сред „стършелите“. Особено Челкаш, Райнов-младши и донякъде адашът му Никола Гугов – Вежи­нов се държат пренебрежително към него. Имало случаи, ко­гато са ставали от масата в ресторант – работник, който пише стихове, може да ги изцапа, напада ги Контантин Цапев. По-къс­но в книгата си „Третият път“ (1977 г.) Богомил Райнов си признава с половин уста, че лошо бил мислил за Колю и го нарича „един майстор, който се мислеше за чирак“. Той обръща самоунизителна фраза на Вапцаров, казана пред Младен Исаев – ка­къв поет съм аз, чирак. Отървалият се без присъда явочник по същото дело срещу ЦК на БКП от 1942 г. Исаев е най-голямата млада надежда на пролетарската поезия по това време. А в по­следните си мемоари „В името на отца“ (2001 г.) Райнов дори хапе него и Христо Радевски, че подценявали Вапцаров като поет – дължал известността си на трагичната си смърт. Радевски пуснал тази лъжа най-напред в предговора към първото из­дание на избраните стихотворения на разстреляния през 1946 г. – подвигът и смъртта постави разстояние между нас. Самият Богомил Райнов е обвиняван от заклетия си враг Александър Жендов в писмо до тогавашния първи в БКП и държавата Вълко Червенков, че когато научил за смъртта на Вапцаров, казал: така му се пада като е глупак, чул го режисьорът Сашо Стоянов. На последната Нова година за поета, 1942-ра, отношенията му със стършелите се затоплили. С Бойка били поканени да празнуват заедно в ресторант „Велможите“ на ул. Левски от смахната жена на Павел Вежинов Мариана Цанкова. На вечерята Богомил Райнов, Челкаш и Вежинов се напиват и започват да правят сканда­ли. Челкаш карал някои да си плащат сметките по два пъти. Като поет Вапцаров не е бил авторитет за тях, включително и за „приятеля“ му Радой Ралин, който си признава, че за техния вкус тогава стиховете му били неогладени и писани сякаш на прима виста. В „Литературен критик“ редакторът Вапцаров от­печатва едно стихотворение – „Кино“. После е интерниран за три месеца в Годеч и по това време му публикуват „Рибарски живот“ в забутаното професионалното издание „Рибарски пре­глед“. След връщането си в София вече професионалният конспиратор пуска в дирижирания от БКП „Кооперативна за­щита“ стихотворението „Крали Марко“. И дни преди арестува­нето си на 4 март 1942 г. – „Антени“ в варненския „Литературни новини“. Това е вниманието, на което се радва. А от „Моторни песни“ насетне е написал стихотворения за втора книга.

Популяризирането на стихотворенията на Вапцаров за­почва от младите рецитатори. Не е сигурно дали актрисата Иванка Димитрова е последната любов на Вапцаров. Тя засилва тази легенда с мълчанието си по темата. Защото истинският и любовник по това време е режисьорът Боян Дановски (Буко Данон). Съмненията се засилват и от анкетата на Бойка Вапцарова с Катя Янева от 1996 г., която казва, че повярвали на слуха, че е жив и разравяли пресния му гроб с Иванка и с наемателката им студентката Митка Лалова. Живко Живков, съкилийник на Вапцаров в затвора само четири дни, твърди, че със съседите си от едната и от другата страна Иванка Димитрова и Цвятко Радой­нов злощастният поет непрекъснато си говорел по морза. Ин­тимните му отношения с актрисата приживе, дори и само плато­нични, остават недоказани. Несъмнено обаче тя е първата изпъл­нителка на неговите стихотворения заедно с Магда Колчакова, градска и позната на Вапцаров от Банско, известна актриса след това. В периода 1938 – 1940 г. те на забави и вечеринки декла­мират „Родина“, „Песен за човека“, „Аз имах другар“, „Писмо“ (от испанския цикъл) и „Вяра“. Особено се помни изпълнение­то от Иванка на „Майко, Фернандес убит…“ „Родина“ влиза в постоянния репертоар на рецитаторския хор „Гоце Делчев“ (по името му се вижда, че е македонски). Негов ръководител е Боян Дановски, а Вапцаров го замества при отсъствие. Дори година след разстрела му, в театъра в Скопие, тогава в „новите предели на царството“, Дановски и Иванка Димитрова правят рецитал от българска поезия, излъчва го местното радио. Включват и стихотворения на Вапцаров. След 9 септември 1944 г. той е сла­бо отразяван от критиката. Въпреки че пак е експлоатиран от рецитаторите, чрез които прониква в „културномасовите“ проя­ви на новата власт. Пръв се досеща, че може да бъде използван за пропагандни цели Емил Петров – статията му „Едно динамо, което не работи“ от 20 януари 1946 г. в „Литературен фронт“ става пророческа за новите агитатори и оттогава публикациите заваляват, а след пет години вече се изсипват като порой. Дру­гият голям мотор на феноменалната известност на Вапцаров е македонизмът. Най-напред, през 1947 г. Димитър Митрев от емигрантския кръжок започва да пише за него като за македон­ски поет. След 9 септември 1944 г. той се установява в Скопие, чичо е на кино и литературния критик Атанас Свиленов. След основаването на дружеството на писателите в новата югорепублика с председател Блаже Коневски от седемте „най“ трима са от бившия софийския кръжок – освен Митрев, Венко Марковски и Георги Абаджиев. Литературният историк от Скопие Блаже Ристовски твърди, че именно македонската дейност на Вапцаров, Антон Попов и Атанас Романов са причина за смърт­ните им присъди. С единия поетът е приятел от литературния кръжок, а с другия – от рецитаторския хор „Гоце Делчев“. Вто­рото динамо се завърта особено силно, когато България сменя политиката си по македонския въпрос – до 1956 г. Вапцаров тук го пишат с ясно изразено небългарско съзнание. Официално се възмущава, че оттатък границата го смятат за техен майката баба Елена във вестник „Пиринско дело“ през 1968 г. По -голе­мите му чествания в Македония (като на Стружките литератур­ни дни) извикват помпозни изяви и у нас. Дори за 70-тия му юбилей през 1979 г. се поддържа огънят през цялата година. В дневника си това го отбелязва Христо Радевски – той смята, че причината за голямата дандания е македонизмът. Такива дребо­лии като якането и екането в поезията му сблъскват авторитети. На заседание на Института по литература към БАН през 1981 г. Миглена Шишкова иска да си остане автентичното, т.е. „вера“, а Милена Цанева – да се нормализира – сиреч „вяра“. Подкре­пена е от Боян Ничев – якането и екането са национален въпрос. Запазва се скритото пренебрегване и отричане на Вапцаров сред събратята му, независимо от официалното му признаване и въз­хваляване до небесата. След даденото начало от Христо Радев­ски в предговора към книгата на Вапцаров от 1946 г., тезата му в по-различна форма повтарят Младен Исаев и Георги Джагаров. Първият в спомените си още през 1947 г. – със своята героична смърт станал национален поет в пълния смисъл на тази дума. Издигащият се високо в управлението Джагаров през 1958 г. в статия определя за учители на Вапцаров Христо Радевски, Ламар и Младен Исаев. През ноември 1979 г. във вестник „Литера­турен фронт“ по повод 70-годишнината на завидно популярния си съвременник подписва грамадното си есе „Личност единна и неделима“ като Георги Огнянов и в него пак подхвърля уж между другото, че имало и други талантливи, но той бил по-близо до смъртта, че постигнал единство на думи и дела и затова…

За да няма и най-малки подозрения в таланта му, на Вапцаров е осигурено и международно признаване – светов­ната премия за мир. Очевидно само вътрешното се е чувства­ло недостатъчно от идеолозите на новия строй. Избран е през декември 1952 г., утвърден е през юни 1953 г. на конгрес на Световния съвет на мира в Будапеща. Баба Елена си признава в писмо до Бойка, че имал и национална, но международната я разтресла и досега била в почуда не е ли много за този скромник, дето я питал за книгата си – харесва ли и или дрънка като царевичен кочан в калта. Разбираме го като – едва тогава дори майка му повярвала, че поезията му има стойност. Невярно се твърди, че предложението е на Долорес Ибарури-Пасионария, т.е. на Испания. Световният съвет на мира не отговори на запит­ването ми в електронен вариант чия е в действителност идеята. Преди номинацията се отбелязва годишнината от разстрела на Вапцаров, с цели книги преводи и статии – главно в Съветския съюз и по-слабо в няколко соцдържави като ГДР, Румъния, Ун­гария, Чехословакия. Стихосбирката му излиза и в Гърция и Франция. Вносител на предложението за разглеждане от журито е Ванда Василевска. Тя от Краков, емигрира в Съветския Съюз с настъпването на немските войски през 1939 г. Прописва и на руски език, една от любимите писателки на Сталин. Журито е почти изцяло от приятели на Червена Русия. Такъв е председа­телят му Пиер Кот от Франция, радикал, близък до комунистите и съветски агент. Жоржи Амаду е модерен бразилски писател от направлението на магическия реализъм като колумбиеца Габриел Маркес, но е член на комунистическата партия и затова е в изгнание. Мао Дун е литературен псевдоним на Шен Дехонг, бил е министър на културата на маоисткия Китай. Англичани­нът Хюлет Джонсън е известен като червения абат, изравнявал христианството и марксизма. Шведският писател Артур Лундквист тогава е бил ляв, въпреки че по-късно през 1968 г. осъ­дил смазването на Пражката пролет, но той завинаги си остава приятел на Съветския съюз. Мексиканският генерал Ериберто Хара е политик от интитуционно-революционната им (социал­демократическа) партия. Габриел д’Арбусие е сенегалец, един от лидерите на Африканското демократическо обединение, панафриканистка партия, т.е. за обединение на държавите на чер­ния континент, съюзник на Френската комунистическа партия. През шейсетте е заместник-шеф на ООН. Вярно е, че чехът Ян Мукаржовски е от основателите на пражкия лингвистичен кръ­жок и структуралист, т.е. малко кривнал от правия път, но да не забравяме, че е избрал да остане да живее в социалистическата си родина. Ясно е, че международната награда за мир е дадена на Вапцаров от Съветския съюз. Към Сталинова Русия нашият поет е оставал безкритичен, поне външно, вътре в себе си не е сигурно дали не е осъждал репресиите. Докато приятелите му Борис Ангелушев, Матвей Вълев и отчасти Александър Жендов и наставникът му Христо Радевски са виждали нещо нередно в поръчаните от Хазяйна на Кремъл съдебни процеси. Тоест, Вапцаров е заслужил международната награда за мир с доброто си поведение и безкритичното си доверие (да използваме неговата дума „вяра“) в Съветския съюз. Пръв заговорва за влиянието върху испанското „Писмо“ (Майко, Фернандес убит..), оказано от Долорес Ибарури, приятелят му скулпторът Николай Шмир­гела. Че Никола Вапцаров бил впечатлен от думите и – по -добре е да умреш прав, отколкото да живееш на колене (в стихотворе­нието е заменено със „скотски“). Крилатото изречение тръгва от митинг в Париж през септември 1936. В това стихотворение си личи въздействието и на друг словесен бисер на Долорес Иба­рури, пак гвоздей на реч, произнесена месец по-късно в Мад­рид – по-добре е да бъдете вдовици на герои, отколкото жени на страхливци. Дотук всичко е много добре, само че Долорес Ибарури няма никакво участие в присъждането на наградата на Вапцаров. Харесвала е това стихотворение от испанския му ци­къл и толкова. Ванда Василевска, която внесла предложението, не е превеждала нищо от важния ни сънародник. След получването на международната награда за мир от нашия поет, един голям сборник по темата „Вапцаров и светът“ се изгубва в изда­телството на БАН, докато чакал ред, твърди Бойка Вапцарова. Трябвало е да мине още време или е съдържал „неправилна“ информация.

Извън темата – испанското „Писмо“ е повод да се каже, че Вапцаровото авторизиране на крилатата фраза „ по-добре да ум­реш прав, вместо да живееш на колене“ е личен избор, както е разбирана тя в есето-книга „Разбунтуваният човек“ на Албер Камю от 1951 г. Докато при Долорес Ибарури е призив за са­можертва в полза на комунистическата догма. Поезията му би могла да бъде успешно разтълкувана в светлината на екзистен­циализма и само би спечелила от това. Вапцаров се отскубва от идеологическите ограничения и с интуицията си на творец ги отрича в полза на настроенията на времето. На критиците след Девети 1944 г. не им харесва всичко в стихотворението „Пред­смъртно“ – разстрел и след разстрела червеи, това е толкоз прос­то и логично и какво тук значи някаква си личност. Защото са чист екзистенциализъм – човекът сред хаоса и отчуждението в абсурдния свят. И опитите за преодоляването им. Въпреки това признават с половин уста, че го влекат граничните ситуации, най-важната от които е смъртта. А те също са запазен периме­тър на тази философията, която получи гражданственост през 40-те години. Вапцаров е близък с френския екзистенциализъм на Албер Камю и Жан-Пол Сартр.