Loading...
Нещо ме е напекла жегата, примирил съм се, че тая година море нема да има и само море ми е пред очите. Та се сещам. Преди години. Разпънали сме бивака под село Топола. До самия плаж. Под останките на някаква вила, за която местните казват, че бивш партиен деятел е направил за сакатата си дъщеря. До морето. С пътека за количката до него. Обичала го е. Сега стоят един трафопост и фаянсови плочки в храстите.
Та ловим рапани. По две гмуркания на ден. 4 часа. Към обяд сме готови. Едно турче от Каварна кара чувалите под Аспаруховия мост. Плащаме му двадесет лева и немаме никаква грижа. Товари, разтоварва, продава, взима парите и ни носи парите. Не ни излъга нито един път.
Та един приятел, Фиго, от Топола, също турчин, ни бе дал една мрежа. 100 метра. Що надойдоха жени, деца, приятели, приятелки… Та да ги храним. Мрежата я хвърляме вечер, Емо я вади сутрин, а после и аз влизам да вадя рапани. Той е в лодката. И една сутрин ме събужда. Рано, рано… Мрежата се закачила на дъното, та да стана и да я откача. Таман ще свърша двете гмуркания по-рано. После съм в лодката. Насред морето. Надявам бутилката и се премятам с гръб напред. Стоя две, три минути, та да види морето, че съм аз. И слънцето. Ще го видя след два часа. После изпускам въздуха и потеглям към оня свят. Не оня вашият свят, а моят свят. На десетина метра под водата. А около мен пеперуди. Милиарди. Преливат от цветове. Протягам ръка и хващам една. Крив малък рак. Мръснобял. Най-обикновен, току що родил се рак. После го пускам. И той пак става пеперуда. Никой не обича да му вземат свободата. Една сърдита малка медуза ме парва по устните, та гълтам малко вода. Знае, че няма да се разсърдя.
А на дъното гъмжи от живот. Попчета, дракони, раци, морски игли, водни кончета, миди, рапани. Водорасли се веят на воля. Иска ти се да останеш завинаги тук. Безтегловен. Щастлив. Невероятно спокоен…
После плувам край мрежата. На едно място не е паднала на дъното, що е паднала върху две скали. И точно там има много риба. В един момент даже ми става мъчно за тях, ама ни чакат 20 гладни гърла.
После откачам мрежата от едни камъни и ловя рапани. После излизаме. И Емо ми показва една риба. Като дракон в главата. С няколко шипа по нея. И ме пита:
– Това нали е риба дракон?
– Не е. Е те това е дракон.
И му го показвам в мрежата.
– Такава не съм виждал.
После чистим мрежата. От рибите зверове има 4-5 кила. Всички отказват да ядат, що може да умрат. А Фиго го няма, та да каже как се чистят и ядат ли се. Та аз им режа главите и ги чистя както си знам. И ги изяждам. Невероятно вкусна риба. Другите ме чакат да умра. За всеки случай взимам антидот. Кило водка.
На сутринта пием кафе. Станали са всички и не им се вярва, че съм жив. И идва Фиго. Сипваме му кафе, аз нося единствената риба, где не изчистих, за да го попитам каква е. Очите му светват и пита:
– Къде я улови?
Посочвам морето и казвам:
– Ей там.
А той:
– Има я от няколко години. Хваща се изключително рядко. Преди да се пържи, се дере. Най – вкусната риба в морето. Килото върви 32 лева.
Та нема да ви кажа, как ме изгледа компанията. Гадно е некой изяде 120 лева сам. На тях им бе гадно. Аз умирах от кеф. Нищо, че я пържих недрана. Кожата я изхвърлих пържена.
Никога повече не хванахме от тия чудовища.
А мислеха, че ще умра!!! Хаха. От риба!? Това да не е зелен боб, та да ме умори.
Деда Ванга Нюз – Блог на Роси Антов
