Loading...
Има филми на които може да се прави разбор. Дори да са извънредно слаби. Просто се хващаш за нещо извънредно слабо и го посочваш като извънредно слабо. Има други филми, на които няма как да се направи разбор. Или пък е прекалено трудно да се направи. Просто защото всичко е не само извънредно слабо, но и еднакво извънредно слабо. Няма как, или е много трудно да отделиш една слабост от друга, че да се захванеш с разбора й.
– Шкам направо – казва главният герой. Не се разбира какво точно е искал да каже. Може би каже „ще карам направо“. А може би не.
Но това не е слабост само на тоя филм, а на всички телевизионни и не само телевизионни български филми. Не им се разбира съвсем какво дуднат изпълнителите.
…
В този филм не само не се разбира какво точно си дуднат изпълнителите. Още много неща не се разбират. Защо точно се сменят разните сцени, например. Смяната им става без никакъв смисъл. Нито разсъдъчен, нито чувствен. /Нито логичен, нито емоционален/. Сякаш на разните там сценаристи и режисьори им е писнало от дадена сцена, станало им е скучно да се пипкат с нея, та решават да я сменят с друга някоя. И сменят тая с оная. Или с още по-оная. И ония също толкова протяжни, досадни и пипкави като тая. Филмът няма да загуби при смяната. Просто защото няма какво да губи. Всичко е загубено вече….
Различни разбирачи, казват по повод подобни филми, че артистите са неубедителни, защото сценарият бил такъв. Това не важи за този филм, обаче. Сценарият че е такъв, такъв е. Бездарен. Ама можеха да ги произнасят и малко по-добре тия техни пусти приказки тия актьори, бе. Всички мънкат всичко с едно и също безстрастно, едноизмерно и мрачно мънкане. Никакво разнообразие, никакъв живец в тия хора, никакво вълнение, никакви пориви. Еднаквост от началото до края и обратното. Оня артист, дето игра доста сполучливо в „Дзиф“ тук никакъв го няма. Значи не е негова заслугата за сполучливото изпълнение в „Дзиф“, заслугата е на други.
…
„Много ми е хубаво с теб. Искаме да се забавляваме както преди“ – казва бащата на сина си. По същия начин, със същия тон, със същото изражение на лицето с което преди се е карал на жена си и, а по-преди си е приказвал с приятели. И детето така. И то говори винаги по същия начин и със същото изражение. И майката също. И всички също. По едно време се появи полицай, та рече една приказка малко по-башка, малко по-убедително. „Тук въпросите задаваме ние, госпожо“ – рече. Не че е нещо особено приказката. Ама добре си я каза, човекът. Не, не са им виновни сценаристите и режисьорите на тия изпълнители. Тоест не са им виновни само те.
…
Не само сцените се сменят без връзка и без смисъл. Камерата прави същите безсмислени врътки. Върти се насам – натам и снима, щото е камера, не за друго. От което действието става още по- тегаво. Доколко е въобще възможно действието, а и всичко останало да бъде „още по“. Такова – тегаво, мрачно, протяжно и потискащо скучно.
…
А уж приказките им са истински.Всеки ги е чувал или произнасял. И създателите на филма разправят, че били изследвали много семейства, били разпитвали много хора, за да стане всичко истинско. Само че не е станало. Станало е насилено, назорено и превзето. Защо ли ? Защо ли се получава така ?
Все едно да онагледиш едно обществено проучване със сценки. Ама това го може всеки малко по-отракан журналист. И по-добре би го направил от създателите на филма. Че то в риалити форматите /действителните постановки/ има повече изкуство и повече смисъл отколкото във филма. В този филм.
…
Някакви писачи писаха, че последната творба на филмовия динозавър Николай Волев била несполучлива. Може. Но и най-несполучливата творба на Николай Волев е шедьовър, мастърпиийс, просто изпипана творба в сравнение с това.
…
Разговор между бащата и сина – е тук вече става страшно тъпо. Непоносимо тъпо. Не, на това не може да се правят никакви разбори. Сменям канала за да погледам „Оскарите“. Светска шумотевица, нищо особено. Ама представена с майсторлък. С подаданеЕ. И си мисля:
„Не, български филм няма да получи Оскар. Никога. Освен ако не е заснет в чужбина. С чужди пари. И български артист никога няма да получи Оскар. Освен ако не участва в чужд филм. И между другото български писател никога няма да получи Нобелова награда. Освен ако не твори и живее в чужбина като Никос Казандзакис. Не, Иван Вазов не би могъл да напише „Под игото“ в България.
Защо ли така ?
…
Ако оставим настрана, задълбочените разбори, художествените дълбокомислия и творческите проникновения, нещата са обидно прости.
На тия хора им липсва онова без което се не може. Сине ква нон.
Дарба. Майсторство. Талант. ПодаданЕ.
Това им липсва. Затова не става. Затова не се получава.
Може да ги затрупаш с купища пари такива, може да ги снабдиш с най-съвременната техника, може да им създадеш всички условия и да им дадеш всичкото време на света, пак няма да им се получи.
Защото го няма онова без което се не може. Сине ква нон.
…
Та като стана въпрос за пари. Абе кой им дава на тия хора пари ? Кой ги подкрепя, кой ги насърчава. Кой насърчава посредствеността ? Кой насърчава бездарието ?
Поровичках в Гугъла да разбера кой е дал пари за сериала. Не намерих нищо. За всички друго пише не и за това. Колко готин бил. Сериалът. Това най-вече пише. Поръчкови, безсмислени, рекламни писаници. Познати ми казаха, че дала пари Софийската община по някакви европейски програми.
Ми то всичкото ясно тогава, няма нужда да се ровичка. Колчем се появят отнякъде, най-вече от Европа, някакви пари, веднага се създават и приятелски сдружения за тяхното усвояване. Не казвам мафиики заради клетата политкоректност. А има и филмови мафийки. И художествени също. Тоест, простете, приятелски сдружения за усвояване на пари. Усвояване при което талантът, моженето и уменията са на последно място. Ако въобще им се даде каквото и да било място.
Прецених, че няма никакъв смисъл да проверявам как точно е дала общината пари и защо ги е дала точно на това приятелско сдружение за усвояване на средства.
Просветна ми кой подкрепя посредствеността и кой насърчава бездарието.
Много просто. Посредствеността и бездарието биват насърчавани от посредствеността и бездарието.
…
Те са много. Легион. Те са сплотени. И няма нужда да се наговарят изрично помежду си. От само себе си им се получава. Бездарникът се обкръжава с бездарници , подкрепя ги и има помага, те подкрепят него и така не само оцеляват, а властват.
Властват.
В България сега властват бездарието и посредствеността. То едва ли някога е било иначе. Още през 11-ти век Теофилакт Охридски /грък/ , назначен за епископ в Охридска епархия се оплаква в писмо до свой приятел, че тукашното население е амузно. А-музно, тоест против музите, против изкуството.
То – изкуството, истинското изкуство е големият враг на властващото бездарие. Затова България, тази амузна държава мъчи, тормози, унижава, а много често и убива своите най-големи творци. Започва да ги признава едва след като ги убие. Затова не бива човек да подминава великодушно това бездарие /както бях решил да го подмина отначало/. Да махне с ръка и да си рече по повод този сериал, а и не само този „е, паднали им едни пари за усвояване, изонодили нещото, да са живи и здрави, и това ще мине. Комуто не отърва да си гледа Оскарите.“ Не е за добро подобно великодушие. Първо – защото „това нещо“ няма да мине толкова лесно. Ще потекат сега едни напоителни разговори с режисьори, сценаристи, продуценти и изпълнителите, ще се разтегнат едни кухи и приповдигнати приказки за това как стъкмявали филма, едни кухи приказки за това какви мисли и чувства вълнували творците по време на стъкмяването, ще залее БНТ обществения мегдан с реклами и накрая ще излезе, че горкото сериалче е една много голяма работа, едно голямо изкуство. Защото освен всичко друго в България няма художествена критика. Със сигурност има хора, които знаят, разбират и виждат, че клетото сериалче не го бива, но ще си траят. Най-вече от страх. Да не бъдат намразени. Да не си развалят отношенията с тоя и оня. И най-вече с користно-нагаждаческото съображение, притулено из кюшетата на иначе възвишените им душевности – не си затворят вратичките към разните приятелска сдружения за усвояване на парични поточенца. Негли и тям може да се наложи да се примъкнат към Софийка община или към друг някой разпределител на европейски пари за просия на средства, тоест извинете, за участие в конкурс . Щото кой истински българин ще се бръкне да даде пари за изкуство – това противоречи на родните обичаи и на българщината.
И най-вече не бива да се подминават тая поредна нашенска злополука /сериала де/ защото подобно на трънака и буренака задушава нежните, плахи и чувствителни стръкове голямото изкуство. Онова, което наистина има нужда от помощ.
Но млъкни сърце. И без това вече всички ме взеха за Омраз и хейтър. Нека се шири бездарието, нека властва посредствеността.
Грей и ти, слънце, в таз робска земя.
