Loading... |
„Белене“ ли вкара в капан финансовия министър Симеон Дянков?
Ще хвърлим ли 10 млрд. евро в ръцете на 50-тина българи от руското енергийно лоби?
За мирния атом, използван в България за размирни политически цели, наближава впечатляващ юбилей. На 20 март ще се навършат точно 29 години от издаването на едно сакрално постановление, гласувано през далечната 1981 г. от тогавашния Министерски съвет. С него е дадена зелена светлина пред изграждането на втора атомна край китното, но покрито със злокобна „лагерна“ слава, дунавско градче Белене. На терен с площ от 2700 декара започва да кипи ударен социалистически труд. Три години по късно, през 1984 г. и пак през март – но 27-ми, между България и СССР е подписана правителствената спогодба за сътрудничество при градежа на АЕЦ „Белене“. До ноември 1989 г. – реакторното отделение е почти готово. А за изтеклите 8 години – от 1981 до 89-та, в цялото това мегаломанско начинание е налята шеметната сума от над 1 млрд. долара.
Задухва обаче „вятърът на промяната“ и през 1990-та, поради закономерното пресъхване на паричното кранче – втора атомна е пратена във фризера. По ирония на съдбата, колкото и странно да изглежда това, предвид сегашните партийни позиционирания – от там я вади кабинетът „Костов“. На 26 януари 2000 г. с решение на Висшия експертен технически съвет към Държавната агенция по енергетика и енергийни ресурси (ДАЕЕР, ръководена от г-н Иван Шиляшки ) и НЕК (с изпълнителен директор Данаил Тафров) АЕЦ „Белене“ е определена за новата ядрена мощност на България. Вместо строежът на 7-ми блок на АЕЦ „Козлодуй“. Такава е тежката експертна дума на висшите съветници към ДАЕЕР и НЕК. На 24 юли 2001 г. обаче управленската палачинка в страната рязко се обръща. На власт идва Сакскобургготси, но щастието на втора атомна продължава в същия порядък да й се усмихва. В края на август 2001 г. е направена закономерната шефска рокада в ключовата ДАЕЕР – в стола на Шиляшки сяда Милко Ковачев (бързо пораснал впоследствие на енергиен министър). Зам. на Ковачев пък става българо-иракчанинът Гати ал Джебури, поемайки ресора „петрол, газ и течни горива“. По чиста случайност до встъпването си в длъжност г-н Гати е шеф на централата на руския „ЛУКойл“ в Лондон. С поста си естествено се разделя и споменатият вече шеф на НЕК – Данаил Тафров. Дребна, но забавна подробност от пейзажа е, че през 2005 г. г-н Тафров бе кандидат-кмет за София, издигнат от партията на Българския демократичен съюз „Радикали“, оглавявана от някогашния син министър, отговарящ за енергийните ни отношения с Русия – Евгений Бакърджиев.
По-важното е обаче какво правят неговите наследници в тая тънка материя. На 19 декември 2002 г. правителството на СаксКобурга
гласува за спирането 1 и 2 блок на АЕЦ „Козлодуй“ и… за размразяването на строителната площадка „Белене“. В последващите години топлото отношение към нея продължава и при кабинета „Станишев“. За беда проблем с „Белене“ в стила „хем любов до края, хем душата в рая“ си има и днешният премиер на България Борисов. Какъв е всъщност сценарият на тоя почти 30-годишен филм „Москва ту вярва, ту не вярва на софийските сълзи“? Самостоятелна ли е наистина България в чертането на своите ключови за икономиката й енергийни и инфраструктурни проекти? По тези въпроси разговаряме с
Рачо Петров, зам.-министър на промишлеността – май 1992-а – април 1995 г., отговарящ за Военнопромишления комплекс, енергетика, инфраструктура и телекомуникации.
Г-н Петров, какво според вас се случва в момента с енергетиката на България? По повод на проекта „Белене“ ресорният министър Трайков се „избъзика“ с луната, която можела да падне, визирайки притесненията, че районът е опасно сеизмичен. Финансовият Дянков, който ясно заяви, че няма лев да даде за този проект (ако е неизгоден за хазната), пък се „избъзика“ с чувството за хумор на президента Първанов, принуждавайки се в едно ТВ-шоу да коментира дали държавният ни глава е стар или млад милиардер. И бе сътворен поредният БГ-скандал. Мнозина заподозряха обаче, че истинската причина за него всъщност е изказаната от Дянков твърда негативна позиция за „Белене“. Мислите ли, че действително на дъното е руската ни енергийна зависимост, за чийто фен е нарочван Първанов?
– По отношение на енергетиката, от 1992 г. – от правителството на Филип Димитров до този момент, България се люлее между може, трябва, искам и този или онзи ми каза. Първо, защото никой след 10 ноември не се постара и не пожела – за това има и своята причина разбира се, да разкрие до край какви са спогодбите ни с бившия Съветски съюз. Спогодбите за газовите трасета до Западна граница, през румънската Исакча, за транзитно трасе до Турция и т.н. Ние в 1992-93 г. имахме твърд договор с руското газоснабдяване за 6.5 млрд. кубометра газ годишно. Потребностите, при тогавашното ниво на индустрията в страната, бяха около 3.5 млрд. и около 3 млрд. бяха за реекспорт. Половината от това количество получавахме по дългосрочната спогодба със Съветския съюз във връзка с участието ни в изграждането на газопроводите на Русия – през Украйна и Румъния за нас, и паралелния тръбопровод, който беше транзитен – за Турция.
Но защо трябва да връщаме лентата чак толкова назад във времето?
– Аз трябва да припомня някои неща, защото общо взето някои хора са новородени в цялата тая история, а сега дърпат управленски лостове. След 10 ноември практически България остана с напълно неясна концепция – как по-нататък? Причините за това са няколко. Преди всичко в периода 1991 – 1993 г., нелегално, без официално решение на когото и да е, бяха изменени системите за захранване на топлоелектроцентралите, така че те да бъдат зависими от газа…
Кой го е направил това, дори и без заповед, кой е движел навремето този процес?
– За съжаление, когато влязох в промишленото министерство заварих въпросния процес в почти завършена форма и бях изправен пред свършения факт на недостиг на налягане по тръбите. Минавайки през Румъния, на границата Исакча в тях трябваше да има около 44-46 атмосфери налягане, за да може да стигне синьото гориво до „Кремиковци“ (тъй като мартеновите пещи там бяха също така на газово захранване), до ТЕЦ -Варна, който вече беше преминал на газова система, и до редица други топлоелектрически централи в страната, направили същото. Защо обаче са го сторили – за мен в началото беше неизвестно. Причината започна да се изяснява едва в края на 1992 г., когато, както вече казах, почна да пада налягането по тръбите и от руския доставчик ми бе диктувано какво мога да правя и какво не мога да правя. При положение, че във всеки един момент, когато падаше налягането по тръбите, за мартеновите пещи в „Кремиковци“ беше все едно на свещ да ги загряваш. Да не говорим за електроцентрали и т. н. При тези условия аз няколко пъти се срещах и с газовите доставчици, и с „Булгаргаз“ и тогава се сблъсках с операцията на „Булгаргаз“ с преводните рубли – историята по плащанията с използването на ресурса на тази т. нар. „валута“…
Имате предвид операцията за изчистване на пасивните салда, сиреч дълговете на България по търговски договори към страните от бившия соц. лагер (Чехословакия, Полша, Русия и прочие, членки на също бившия СИВ) с бартерни сделки – цигари, електрокари и т.н., от които сделки огромна печалба реализираха оторизираните играчи, не хазната, а образуваните по скандалните далавери следствени дела минаха в графата „забравете този филм“?
– Да.Този процес, който беше подхванат и започнат още от Иван Костов в качеството му на финансов министър, заедно със заместникът му в кабинета „Димитър Попов“ Светослав Гаврийски, впоследствие гуверньор на БНБ. Иван Костов не се подписваше никъде, но Гаврийски се подписваше навсякъде. Касаеше се за любимите по онова далечно време Красимир Стойчев, Първа частна финансова къща и т.н. Та тогава се сблъсках с неща, които практически от този момента нататък – до този сега, представляват фактически низ от действия, осигуряващи пълна зависимост на страната от енергийните доставчици от Русия. В тази „посока“ обаче ситуацията се усложни още повече, когато в август 1992 г. стана ясно, че практически производството и добивът на български уран са абсолютно неефективни…
А той имаше отношение към ?
– Към АЕЦ „Козлодуй“. Добивът на уран в България беше напълно неизгоден…
И се затвориха урановите мини.
– Да, в края на септември 1992-а аз подписах заповедта за затваряне на урановото производство. Независимо от заплахите за стачки. Даже ние няколко пъти ходихме и се срещахме с протестиращите едва ли не на дъното на урановите мини. А ситуацията беше повече от грозна. Защото за урановите находища в България имаше технико-икономически доклад, който представлява пълна лъжа…
Кое е лъжа?
– Ресурсът, който се намира в страната е под стратегическия, който би трябвало да има една държава…
А какво се твърдеше в доклада, за който говорите?
– Че е хилядократно по-голям.
Кой му е авторът на тоя доклад и кога е направен по-точно?
– Технико-икономическият доклад е правен е някъде сигурно края на 70-години на миналия век.
Тоест искате да кажете, че тези неверни данни в доклада, който без съмнение е имал важна роля за атомните проекти по време на социализма – и „Козлодуй“, и „Белене“, на практика се явяват част планираната ни енергийна зависимост от „Големия брат“?
– Практически всички действия до 1992 – 93 г., казвам го отговорно, бяха насочени към затвърдяване монопола на доставчика – в случая Съветския съюз.
Под формата на газ и?
– Под формата на газ и под формата на ядрено гориво. Понеже при неговото производство уранът трябва да има определена степен на концентрация, която България не беше в състояние и не е в състояние да прави и сега, и предвид на това, че реално погледнато в тогавашния момент нуждите на страната от електроенергия, респективно от газ (за чиято консумация, завишена предварително и нелегално говорих), фактическият принцип беше – колкото може по-дълбока, по-пълна зависимост от доставчика!
Кога според вас успяхме да се пооткъснем от тази зависимост?
– На практика ние никога не сме се откъсвали от тая зависимост. Защото реално погледнато в България никога не е направена разумна и нормална енергийна стратегия. И освен това има едно нещо, което трябва да кажа – че енергийната стратегия представлява пункт, точка от една цялостна стратегия на страната за нейното развитие.
Ами защо не я направихте тая пуста стратегия навремето?
– Има някои неща, които тогава нямаше възможност изобщо да се коментират, защото бяха поверителна – сега й казват „класифицирана“ информация, но практически въпросите бяха свързани с колко и докога България може да произвежда собствен уран. Ние никога не сме произвеждали необходимото количество уран за зареждане на атомната централа „Козлодуй“. То стигаше горе-долу – говоря когато работеха и шестте реактора, за около 50% от необходимата й суровина за горивото, което можеше да бъде сгъстявано в Елешница до степен 50 и фактически…
Говорите за иначе красивото село Елешница край Разлог, което бе наричано урановият център на България, и което и до днес не може да се излекува напълно от екологичните си рани?
– За него говоря, но да довърша – значи там се правеше концентрацията на урана…
Ама г-н Петров, нужно ли е да навлизаме в такива специфични и много сложни технически подробности?
– Нужно е да се навлезе в тази техническа подробност, за да се види състоянието на нещата днес.Тъй като реално погледнато ние в България имаме два вида находища – от едните уранът може да се вади по минен път, а от другите с т. нар. „излужване“. При него беше необходимо да използваме сярна киселина, а тя се получаваше в медодобивния комбинат в Пирдоп. Само че ние правехме двойна работа. Вкарваме сярната киселина, изваждаме радона, тоест ядреното гориво, в течен вид заедно с добиването на скална маса. А тя е пластелинообразна уранова руда, която в българските находища е на ядки, няма слоеве. Днес тука се открива една ядка, на друго място и на друго разстояние следваща. При тези производства беше необходимо и фактически се използваше удачно сярната киселина, която се добиваше повече от достатъчно и излишно даже в Пирдоп. Отпадъкът обаче се изливаше към Тракийската низина и разрушаваше почвата на един ужасно плодороден район, заради това защото от тръбите течеше невероятно количество отрова.
И докога продължи това?
– До средата на 1992 г., когато спряхме производството на урана. А за последствията – както към днешна, така и към последваща дата, изобщо не ми се ще да гадая. Но съм длъжен да кажа, че в онова, отдалечено с почти 10 години време, възникна един друг проблем, с който се сблъсках в момента, в който трябваше да купим горивото за регулярната нова зарядка на атомната централа в Козлодуй. По принцип, в тази зарядка влизаше и частта, която се получаваше в България – урановата суровина, след частичното й обогатяване в споменатата Елешница, където се смесваха добитият по минен метод уран и този чрез излужването. Тези две съставки правеха необходимото количество – около 300 тона годишно, с концентрация на урана до степен 50, което количество после заминаваше за тогавашните съветски заводи за доконцентриране до степен 200 и се връщаше обратно в България с добавки…
Значи „Козлодуй е работила с колко наша суровина от необходимата й общо?
– Само половината от суровината бе българска, другата я доставяха руснаците. Обаче, тука е много възловият момент, който имах предвид, и който никой не разглежда и никой не коментира никъде, макар че той е определящ. Когато пристига горивото, зарядката – обикновено около 600 тона, за атомната централа, при шест работещи реактора (няма зависимост, свързана с 6 реактора – 600 тона), тя идва подготвена, направена в тези прътове, които сте виждали в репортажи, документални филми и прочие. Под тази форма горивото за атомната централа се изработваше, изработва се и сега (макар и за намалелия брой реактори) в Русия. И точно тук е ключовият момент в цялата тази процедура – изтеглянето на изгореното гориво. То няма къде да се складира – България е едва 111 хил. кв. км, и според правилата в тоя бизнес само доставчикът на горивото, за да си осигури реализацията му, едновременно с неговата доставка поема и ангажимента да го изтегли обратно. Неразделима ли е тази връзка – ето още един въпрос, или „подробност“, която днес всички забравят, или „някой“ тактично си премълчава. Навремето ние направихме опит да заменим доставчика на гориво – да не е монополен, да имаме поне два, що не дори и три други варианта….
Можеше ли това да не са руснаците?
– Това искахме да видим – може или не. Оказа се, че за руските реактори може да работи единствено и само руското гориво. При това доставката му, както казах преди това, е свързана с изтеглянето на отпадъка. Това пък ни сблъска с много проблеми, свързани с подобряване сигурността на централата, привличане на западни фирми – като американския световен ас в бранша „Уестингхаус“, за стабилизация и т.н. Така че в крайна сметка сега защитната автоматика на „Козлодуй“ е западна, но… не може да се направи замяна на руското й гориво с друг производител. Това е положението.
Значи същата „конфигурация“ ще се получи и с АЕЦ „Белене“, ако наистина я построим?
– Това е така, но има и един друг въпрос, който преди всичко трябва да се разгледа, а него никъде никой не поставя. В Евростат, без да говоря за българската статистика, ако погледнете за периода от 20 години, в които България се води на отчет, ще видите, че страната ни непрекъснато намалява консумацията си на електроенергия. И тя е обяснима – България вече няма промишленост. При тази ситуация практически, ако ние в момента приемем, че инвестираме 10 млрд. евро в „Белене“, значи ще хвърляме парите все едно в ръцете на 20-30-50 души – на едно енергийно лоби, което ще използва ресурса, който държавата ще предостави – дали ще бъде половината от сумата, 30 или 50%…
Но финансовият министър Дянков бе категоричен – нищо няма да даваме?
– Някой ще използва ресурса за нещо, което практически на българския народ в момента не му носи нищо.
Защо, ще продаваме ток?
– Продажбата в кой регион ще стане? В момента състоянието на съседните страни от икономическа гледна точка е повече от тревожно. Искам да видя онзи, който може да ми покаже рецепта за следващите пет години за оправяне на 300 млрд. дълг на гърците, на почти банкрутиралата Румъния, независеща от производството на ток, тъй като практически тя самата има собствена атомна централа. Да не говорим, че при създадената кризисна икономическа обстановка в европейския регион – една малка част от който е комшийската ни Турция, фактически има достатъчно енергийни източници…
Кой според вас все пак би ни бил евентуален клиент?
– Това трябва да каже този, който отговаря за технико-икономическия доклад на проекта „Белене“. Това е генерален въпрос. Но един не по-малко основен преди това стои – Защо трябва да платим и кога ще вземе тези пари със съответната печалба обратно? Говоря за българския народ. Не за лобито на руската зависимост, което споменах.
Значи какво казвате – да или не за „Белене?
– „Белене“ за България е ненужна централа, но „Белене“ – ако бъде построена по системата, която в момента се препоръчва, означава пълна монополна зависимост от руския доставчик. Просто няма как да стане иначе.
Следва продължение
Снимка: Дмитрий Азаров
