Loading...
ТОНОВЕ И ПОЛУТОНОВЕ В ОТКРОВЕНИЯТА НА БОЙКО БОРИСОВ
Откакто започнаха протестите, честотата на гастролите на премиера Борисов в популярните медии скочи неколкократно. Какъв шанс за придворните бойковеди! Сега имат изобилна храна да предъвкват темата за неговата харизма и да адмирират откровения му, неповторим /и неустоим/ маниер на публично говорене.
За последното може и да са прави. Защото нито един от шефовете на правителства у нас през последните 22 години не си е позволявал да кани на неформални, почти приятелски срещи недоволните, представяйки се за грижовен баща на добрите българи; после задочно да атакува и дразни своите събеседници и партньори.
Ако същите приказки /за фермери-милионери, безотговорни синдикати или крадливи железничари/ преди време бяха изречени например от Иван Костов или Жан Виденов, начаса парламентът щеше да бъде обграден от разярени ударни отряди /справка-светкавичният демарш на таксиджиите срещу Командира; щурмът на парламента при Жан/.
Но на Бойко му се прощава. Дори му се възхищават – на твърдостта, спонтанните реакции и безпардонния език. Добре или зле е това за държавата, закъсала тотално след несполучливия икономически преход? Добре ли е и за прогресивно обедняващите българи, повечето от които, бидейки добросъвестни електорални единици, само преди месец дадоха впечатляваща подкрепа на ГЕРБ?
Според мен отговорът на този въпрос зависи не само от семантиката /т.е. обичайното значение на думите/, но и от тоналността / ударението, което говорещият поставя върху една или друга фраза/. В следващите редове ще се опитам да направя една кратка и непретенциозна социолингвистична дисекция на езиковите нюанси в няколко медийни изяви на премиера Борисов; вкл. в т.нар. култово интервю, което даде преди седмица по БТВ /публикувано и в „Сега”/.
Гневът. Това е водещият тон в говоренето на премиера от доста време насам. Нямам предвид традиционното му негодувание срещу греховете /харчовете и корупцията/ при предшественика Станишев и тройната коалиция. В случая визирам периодичния изблик на възмущение, предизвикано от минали действия или бездействия на онези, които днес се осмеляват да се опълчат срещу неговото правителство. Какво поражда благородния гняв на премиера? Виновните , които се сочат с пръст са:
> Синдикатите, които мълчали, когато управлявали „другите”; т.е. били кротки и послушни цели две десетилетия, а сега скачат срещу него;
>Фермерите, чиито трактори блокират кръстопътища в провинцията или окупират София / те пък били изпратени и платени от алчни милионери-зърнопроизводители и търговци на едро/;
>Железничарите, които били съучастници в разграбването на БДЖ, довело компанията до ръба на фалита;
>дори и Костов задочно разгневи Борисов- заради демонстративно повторно /във Фейсбук/ публикуване на своя статия от зората на демокрацията в „Работническо дело”. ”Костов е комунист” – провикна се лидерът на ГЕРБ / вероятно с надеждата, че върху неговия стратегически конкурент в дясното пространство ще се насочи презрението на истинските демократи/.
За всеки осведомен и средноинтелигентен човек е ясно обаче, че гневното словесно изригване на най-овластения политик в държавата няма фактологическа подплата.
-Общоизвестен факт е, че синдикатите не се поколебаха да стачкуват верижно през първите 8 години от прехода. Единствено те организираха най-продължителния протест срещу правителството на тройната коалиция /45 дневната учителска стачка/. Имаше и недопустими паузи- четири години при Костов; четири при ексмонарха /чиито фаворит в правителството за дълго време беше Генерала/. Цели две години при управлението на ГЕРБ синдикатите демонстрираха тактика, която в Европа се нарича „концесуално преговаряне”. Така че не са безгрешни…
-Що се отнася до фермерите и арендаторите, истинските акули-милионери сред тях са шепа хора. Премиерът ги знае по име и едва ли е безсилен да им се противопостави. Другите- хиляди недоволни и протестиращи- не са олигарси, нито аграрна мафия, а средни и дребни земеделски производители, имали малшанса да упражняват своя занаят в условия на жестока криза. Дори и да предпочели да останат по нивите, вместо да манифестират по магистралите и площадите, не са го направили от любов към партията и правителството.
-Работниците от депата и влаковете не са откраднали и продали на скрап стотици вагони /скоро ще стане известно кои са истинските бандити!/.
– Костов, този перманентен дразнител за Борисов, от неуспял и обиден кандидат за членство в БКП се превърна в агресивен антикомунист; с тази идеология не на шега се прехранваше близо две десетилетия; така че трудно може да бъде заподозрян постфактум в криптокомунизъм.
Демагогията. Посочвам тези факти не за да упрекна премиера в системно произнасяне на неистини. Разбирам неговото желание / и отбелязвам персоналното му умение/ да ползва ударни фрази в любимия му жанр: монолози или дирижирани диалози в задочен медиен дебат . Верни ли са твърденията или не-няма значение. Важно е кой ги произнася, от какъв подиум и пред каква публика. Когато обвиненията излизат от устата на харизматичен лидер /отгоре на всичко и премиер!/ за мнозина те звучат като истина от последна инстанция. Когато говоренето е от екрана на гледана телевизия, първичният ефект със сигурност е постигнат: словата, изрязяващи възмущението на единоначалника от сполетелите го неправди стигат до многомилионна аудитория.
Нека да уточня. Справката в специализираната литература сочи, че демагогията не е еманация на 100-процентово неистинно говорене; нито пък политикът-демагог е смятан за професионален лъжец. От собствен опит при тоталитаризма и в постоталитарната демокрация българите са се убедили, че политическите демагози обикновено ползват микс от истини, полуистини, безобидни или благородни лъжи. И на още нещо, многоважно ни учи историята: демагогията вирее там, където народните маси са политически изостанали /Виж. „Речник на чуждите думи в българския език” , с. 191/ ;
Така че, когато първите хора в едно правителство изопачават или подменят фактите, това може да се прави с инструментална цел. Например, да се запази спокойствието в държавата; или да се изобличат подстрекателите на бунта, скрити зад кулисите /ако има такива!/.
Съвсем друг е случаят с премиера в сянка Симеон Дянков. Той ръси лъжа след лъжа, опре ли работата до подопечната му сфера: финансите и бюджета. Дянков измами миналата година синдикатите със споразумението за пенсионната възраст; зърнопроизводителите – предизборно, с обещаните/илюзорни субсидии; ж.п.служителите-с намерението чрез Световната банка да преструктурира първо БДЖ и паралелно с това да реже от персонала и разходите и т.н. Може и да греша, но моето впечатление е: този фамозен гастрольор в българската политика мами така естествено, както диша; дори не се замисля върху последиците. Ако съм прав, според една типология той принадлежи към категорията „органичен лъжец”!
Заплахите. Този „черен” тон се извисява в обръщенията на премиера винаги щом усети, че натискът върху него и любимата му политическа команда стане опасен. Тогава на помощ идват конкурентните предимства, формирани в професията и хобитата, упражнявани в миналото.
– Когато чу една обидна реплика за себе си от Ахмед Доган, Б.Б. не се поколеба да го покани на „близък бой” /така, както би постъпил с всеки фукльо от улична банда в славните години на своята спортна и охранителна биография/.
-В случая с освиркването на стадиона в Разград /скандал-разбираемо приглушен от боязливите медии/ отговорът беше друг: напускане на арената, показващо обида, но и презрение към свирещите /така постъпват често гордите мъже/.
-Но когато близо 40 000 души скандираха „Оставка”, сработи друг механизъм на поведенческа рефлексия : позитивната заплаха.
И премиерът Борисов я изрече, повтори и потрети: „Ще подам оставка!”.
Накрая, за да стане ясно колко дълбоко е засегнат , произнесе сакралната фраза : ”Не искам да съм премиер на протестиращ /!/ народ”!”
Защо наричам този вербален акт „позитивна заплаха?”. Защото в него е скрита закана, която не е далеч от реалното действие на един лидер, в характера на който е заложен огромен импулсивен заряд. Не се знае накъде ще избие в даден момент: към агресия или към резигнация. Но по-вероятното е Б.Б., чиито десетилетен възход в политиката вече е циментирал у него представата за изключителност и незаменимост, наистина да си мисли: „Поданиците ще се стреснат, ако наистина ги напусна точно сега, в тази кризисна ситуация”. Очакването е, че ще сработи механизма на страха, на който нашата нация често се поддава в критични ситуации.
Вярно е, че и днес сред българите избуява масова страхова психоза. Но освен страх, сред народонаселението се шири още едно социално опасение- че в момента конкурентна и силна алтернатива на властта няма. Пореден нов месия, толкова страстно пожелаван на всеки 5-10 години, не се задава; още е пресен споменът от корупционните безобразия и високомерието при управляващите от тройната коалиция, за да се прехвърлят масовите предпочитания към някоя от съставляващите я партии.
Затова Б.Б. печели подкрепа, изостряйки ситуацията и езиковото общуване. Във всеки случай, оръжието „позитивна заплаха” върши добра работа на честолюбивия премиер, свикнал да не бяга от директни сблъсъци. И защо да бяга? В тях досега неизменно е побеждавал, показвайки се като виртуоз на популисткото публично поведение и ненадминат майстор на медийните мпровизации.
Проблем ли е това за българската политика? Стого погледнато, от позициите на класическата политология- да! Защото е добре и престижно най-овластеният държавник да говори спокойно, мъдро и правилно-според каноните на конвенционалната политика. И никак не е за хвалба, че нашият премиер е втори след Берлускони по фриволно публично поведение /междувременно Силвио си отиде, обруган от сънародниците/ .Само че генератор на проблема на наша земя са преди всичко българите-гласоподаватели и поданици. Така смята един влиятелен немски дипломат, пребивавал достатъчно дълго в България, за да вникне в нашата народопсихология. Неотдавна по „Дойче Веле”въпросният политик се аргументира така: щом българите избират и търпят Борисов, значи го заслужават!
Полутоновете:
импровизации на теми „Футбол” и „Големият бял брат”. Ако някой читател се интересува в подробности как Б.Б коментираше футболната и американската тема, препоръчвам да се види отново неговото култово интервю пред БТВ. За мен заключителните акорди бяха най- любопитните / и , със сигурност- доста показателни в каква посока ще се развие медийно-импровизаторския талант на феномена „Борисов”/.
На пръв поглед между двете теми няма пряка връзка. Но ако се обърне внимание върху погледа и жестикулациите на говорещия, ще се забележи, че в тази част от интервюто Борисов се чувстваше най-комфортно.
> Лицето му светваше, усмивката беше по момчешки непринудена, щом се заговори, че има шанс да бъде избран за футболист номер едно. Просто му беше драго, весело и приятно на човека, че го спрягат за Номер едно и в тази мъжка, обичана игра /какво значение има тук, че Бербатов играе в „Манчестер Юнайтед” , а българският министър-председател- в „Тигрите” от Бистрица!/. Отказът от престижната награда беше разигран с печалба от Б.Б. и неговите пиари в медиите.
>Подобна непринуденост от и веселост обзе Б.Б. когато водещите на предаването го запитаха какви са му отношенията с американците. Отговорът показа, че намекът беше разбран; и светкавично коментиран- по достойнство. „Проблеми няма и не се очаква да има в скоро време. Отношенията са уникално добри”-тези и други оценки чу многолюдната телевизионна аудитория от устата на най-нашумелия политически лидер в България след 2001 г.
Допускам, че аудиторията може и да е обърнала специално внимание на този заключителен акорд. Темата за отвъдокеанския брат е далечна, геополитическа и не опира пряко до джоба на българина. Но ако политическите стратези от опозицията са пропуснали да забележат и вникнат в този /вероятно поръчков / епизод, толкова по-зле за тях. Макар и изречено мимоходом и полугласно, посланието /и предупреждението/ беше ясно: „Големият бял брат ме подкрепя днес; ще ме пази и утре! „ Толкова по въпроса, който се коментира усилено в кулоарите от месеци: че „американците” били оттеглили доверието си от Б.Б.
Заключение.Нека да резюмирам предложения социолингвистичен дискурс. Ако някой колега от този клон на социалните науки слуша и анализира говоренето на премиера в днешната конфликтна ситуация, без да знае какъв пост заема и каква е неговата лична биография, едва ли би допуснал, че гневните думи, заплашителните фрази, загърбените факти излизат от устата на държавник. Един капитан или неформален водач на спортен отбор /особено в екстремните спортове/ би приказвал по такъв начин; един бос на силова групировка-също; шеф на ударна „таск форс”- още повече. Професионалистите знаят: съотнасянето на езиковите похвати към социалната позиция е класически метод в приложната социолингвистика. Но в случая съответствие няма;налице е почти пълно разминаване.
Така стигаме до диагнозата: „лингвистичен дисонанс”. Струва ми се, че тя най-точно характеризира днешната парадоксалната ситуация у нас: колкото повече протестират синдикатите и гражданите, толкова повече укрепва едноличният режим.
Проблемът обаче е в обекта- слушателите, а не в субекта-първоизточник и двигател на вербалната комуникация. Дали някой се дава сметка, че явлението, което нарекох „лингвистичен дисонанс”, възпроизвежда всекидневно културен и икономически упадък!
* Настоящото есе е част от подготвяния социологически портрет на Бойко Борисов, който ще бъде публикуван след Нова година.
