За морала на комуниста или как се наливат основите…

Вяра в безсмъртната правда на нашата велика партия!”[2]

Какво донесе тази „безсмъртната правда” на тяхната „велика партия”[3] продължаваме да усещаме по умовете, гърбовете и джобовете си. Болшевиките винаги са били водени единствено от егоизма, алчността и мързела, отвели ги до разбойничеството.Затова първо, поголовно избиваха, безогледно вкарваха в затвори и концлагери, като конфискува и дори крадяха чуждото имущество. След това национализираха, сетне оперираха с национализираното и новосъздаденото като със свое, а накрая с откраднатите от нас пари приватизираха. Такава е „безсмъртната правда” на тяхната „велика партия”. Другарите винаги са действали като кърджалии, които с нашествията си ликвидираха народа и неговото имущество. Джуров разказва за „щетите, нанесени от партизаните в Копривщица… Счупен е радиоапаратът на общината, двата телефонни апарата, сметачната машина, пишещата машина. Взети са двадесет хиляди лева от касата на общината, двадесет хиляди от пощата и четиридесет хиляди от Популярна банка… По частични сведения партизаните са взели със себе си двеста килограма хляб, 10 килограма риба, 12 кг захар, 6 кг цигари и др.”[4]

Алчността им била толкова голяма, че заради имане били готови да умрат. Шумкарският командир Лазар носел у себе си златни жълтици. По време на голяма гръмотевична буря в гората имало опасност като изработени от метал те да привлекат светкавиците. Един от терористите се обърнал към Джуров:

„– Лазаре, жълтиците в тебе ли са?

Една нова гръмотевица заглуши думите му.

-– Хвърляй ги – провикна се Колката. Хвърляй това злато, ще загинем заради него.

Златото, разбира се, не хвърлих…”[5]

В книгата на Давид Овадия за командира на шумкарския отряд „Антон Иванов”, главореза Георги Ликин с псевдоним Дед, има един забележителен епизод. В него се разказва как този платен от Кремъл убиец[6] събрал партизаните и взел да им се кара. Някой опитал да му възрази, а той извадил тефтерчето си и отвърнал горе-долу следното: „След победата всички ще идвате за пенсии или други облаги. Тук е записано всичко за всеки от вас, за да не стават измами!”[7] Тъй като в момента не разполагам с „творбата”, цитирам по памет, но с огромна степен на точност.

А сега да видим как т. нар. партизани се борили за

„БЕЗСМЪРТНАТА ПРАВДА” НА ТЯХНАТА „ВЕЛИКА ПАРТИЯ”

В края на оприл 1944 г. „великият” партизански отряд „Чавдар” завзема една от крайните махали на Ябланица. Нямало войска и полиция, та шумците се настанили по къщите, без да питат стопаните им канят ли ги или не щат такива „гости”. Под дулата на шмайзерите ще ги „желаят” и хоро ще играят, къде ще идат?

„ – Ние, младежите, искаме да знаем ще се празнува ли Първи май?

– Какво предлагате? Ти да откриеш тържеството, комисарят да изнесе доклад, а стиховете, песните и веселбата от нас.

… Нашите готвачи сготвиха хубава манджа с месото, взето от Ябланица.”[8]

Това е лайтмотивът на т. нар. „партизанска борба”. След време тези душмани с цели два баталиона „превземат” Еленишкия манастир – женски метох с няколко монахини. „Построен през турско време, той издържа нападения и на разбойници, и на башибозуци.”[9] Но не издържал пред хайдушкия набег на „смелите народни синове”. Джуров взел да говори на най-старшата от сестрите „за зверствата на фашизма, за мечтите ни да извоюваме щастлив и свободен живот на всички хора. Нито мускул не трепна по лицето на игуменката. То оставаше все така спокойно, сякаш нищо земно не я засягаше.”[10] Но когато й заявил, че иска храна, майката не останала безразлична. Помолила да не взимат всичката им храна.

„Мустафа и неговите помощници бяха изпекли по един хляб [за всеки шумкар] за неприкосновен запас и сега отново месеха. В магерницата нашите готвачи приготвяха курбан от двата заклани овена и стокилограмовата свиня. Касапите бяха гътнали една юница, а след нея чакаше реда си кравата, изведена от обора.

– Лазаре, мед има – обади се Тоне.

– Отделихте ли за нас?

Моят стар приятел се засмя.

– Как мислиш! Нали знаеш, че с мед всичко се лекува.

Скоро вечерята бе готова и аз издадох необичайна за партизанските условия заповед:

– Всички да ядат до пръсване. Комуто не се яде, пак да яде.

Впрочем тази заповед бе посрещната с ентусиазъм и никой не се оплака от командирската строгост.”[11]

Истински „народни закрилници”!

В друг случай шумкарите се излежавали преяли и доволно се оригвали. Задала се полиция, та им развалила рахатлъка. Трябвало бързо да си обират крушите.

„До вратата е застанал Генчо Компетенцията и нещо се бави. Да не се е уплашил!

– Хайде, Генчо! – викат тези, които са зад него.

Генчо се обръща назад, посочва нещо с ръка и после хуква през битото поле. След миг е при мене.

– Какво се мотаеш?

Не стига, че се мотае, ами и прав минава! Заслужава здравата да го накастри човек. А сме приятели от години.

– Кравата, Лазаре…

– Каква крава?

– Закланата. Лежи до портата и никой не се сеща парче месо да отреже.

– Е?…

– Аз си отрязах два-три килограма и викам на ония чукундури да направят като мене, а те…”[12]

Освен, че се борили предимно за стомасите си, явно „народните хайдуци” се „обичали” и се отнасяли „ласкаво” помежду си. С толкова „сърдечното” определение „чукундури”!

Един от тези престъпници – Давид Овадия, ни запознава със заниманията на шумкарите в един от техните лагери: „По едно време ни викнаха да хапнем… Дадоха ни ядене с месо и баница, не липсваше дори и мед. Поднесоха ни и мека пита, каквато отдавна не бяхме яли. Ясно беше, че ръководството на отряда бе добре организирало продоволствието…”[13]

Обърнете внимание, че годината 1943-а и страната е във война. Нейните жители изнемогват, както и самото правителство. През това време техните „избавители” се охранват. И не само това, досущ като черкези нападат напълно невинни хора:

„По едно време, трябва да беше осем часът, по пътя се зададоха две каруци, натоварени с хора. Чувахме музика, забелязах на ушите на конете вързани кърпи…”

– Какво виждаш? – ме попита Леваневски, който полулежеше на тревата.

– Две каруци, пълни с хора. На ушите на конете са вързани кърпи.

– Трябва да е сватба. Да ги нападнем и вземем храната – се надигна Леваневски, готов да премине от думи към действие.”[14]

Има ли смисъл да питам, дали някой от все още живите и претендиращи да им бъдат върнати народните пенсии шумкари имат право да се обиждат, когато ги наричам „престъпници”? Да припомня на онези, които не знаят, че въпросният „легендарен” партизански командир Леваневски всъщност бил разбойник, съден двукратно за кражби и веднъж за незаконно използване на огнестрелно оръжие. Намира убежище в шумата. Пело Пеловски, чието име за срам донеотдавна носеше сегашният град Искър, Плевенско, също е бил гангстер – крадец, убил човек и се скрил при „народните закрилници”. Те наистина били такива, но само за престъпниците и лентяите. Замислете се защо най-често избирали за свои псевдоними имена като Левски, Ботев, Спартак, но и Ножчето, Касапина… Кой народ героизира хайдуците, а не онези, които са градили и оставяли нещо за поколенията? Дали англичаните, французите, германците…? Само евреите! При това досущ като нашенските комунисти, те честват своите фашисти, комунисти и нацисти – Карл Маркс, Владимир „Зеев” Жаботински, Абрахам Щерн, Менахен Бегин… А Израелската комунистическа партия продължава да настоява, че ако бъде извадена от мавзолея, мумията на Ленин следва да да бъде погребана в Тел Авив или Йерусалим!

Ако разтворите „партизанските спомени” на най-видните комунистически агитатори и терористи, няма как да не се убедите, че те всъщност представляват летопис на пладнешкия хайдутлук над невинните мирни трудови хора. При превъплащението си в образа на партизанския командир Лазар другарят Джуров гордо изнася поредица от престъпления срещу най-обикновени и напълно невинни, работливи българи:

„Вечерта командирът Тодор Дачев докладва:

– Свързахме се с бай Марко и се уговорихме да разузнае положението в мандрата. След няколко дни ни изпрати вест:

„Горе има 3–4 тона масло и кашкавал. Освен работниците на постоянен пост са изпратени четирима стражари. Картечници нямат.

Решихме да нападнем мандрата през деня. Отидохме, огледахме, постреляхме се малко с полицаите, ранихме единия, а останалите вдигнаха ръце.[15] Влязохме в мандрата. Да видиш какво чудо! Питите наредени една до друга. Пресен балкански кашкавал, само яж! Наредих всеки да вземе по една пита неприкосновен запас, да яде кой колкото може, да вземе кой колкото иска.

Почна едно ядене, което после ни излезе през носа.[16]”[17]

„Един ден се заприказвах с Тоне:

– Слушай, Цветане, за да са боеспособни хората, трябва да бъдат сити.

– Така е, Лазаре.

– Ти си комисарят. Щом предлагаш, и аз съм съгласен.

Същия ден подмамихме от елешнишката селска чарда един юнец, покрихме го с войнишко платнище, да не се белее из гората, и го отведохме в нашата база „Дивата гора”.

Бяхме четирима – Тоне, Митрето, бай Стоян и аз.

Касапски нож нямахме, а туристическите бяха тъпи, та трябваше да заколим юнеца с наточената като бръснач чекия на Митрето. Тази задача възложиха на мене. Гътнахме юнеца. Тоне хвана предните му крака, Митрето и бай Стоян налегнаха задните.

Докато режех гердана, юнецът кротуваше. Но щом досокнах гръкляна, той изведнъж скочи, като отхвърли настрана и Тоне, и Митрето и бай Стоян. Аз изпуснах ножчето, но успях да го хвана за рогата. После отново го гътнахме на земята и другарите отново налягаха върху него. Ясно бе, че с нашата чекия няма да свършим работа, и затова аз започнах да извивам главата му дотогава, докато шийните прешлени се пречупиха…

После, като варяхме месото, Тони се подсмиваше:

– Брей, да не си теле и да не си в ръцете на Лазар!…

След десетина дни от юнеца, който тежеше около сто и петдесет кила, останаха само оглозгани кости…”[18]

Какво варварство! Каква лакомия – четири души! „Народните закрилници” отмъкнали телето от стадото на обикновените селяни! Да ви имам „закрилата”, другари бандити… Впоследствие, когато Червената армия ги слага на власт като верни васали на Кремъл, тези садисти започват да се отнасят така с хората. По разкази на съвременници, познавали милиционера Добри Джуров, този изверг е извил вратовете на най-малко сто човека. Дали той и другарите му са канибалствали? Нищо чудно. Нали за това са мечтали в шумата:

„– А знаеш ли какво ми каза онзи ден Васко? „Бай Лазаре, ти ще станеш началник джоте – полицай, а аз старши джоте. Ще обикаляме из нашия край и ще чистим гадовете.”[19]

Според вас хора ли са това? Животни, зверове, за които животът на другите няма никаква стойност. Хищници, мислещи единствено за охолството си:

„Храна имахме достатъчно. И масло, и кашкавал, а бай Марко ни беше осигурил 600 килограма брашно, така че никой не се оплакваше от глад. Но нали апетитът идва с яденето, нашите момчета дойдоха да ме помолят, ако е възможно, да се пооблажим малко. Наблизо бяха хванали едно теле и го доведоха с връв през шията. Такива операции не бяха за препоръчване[20] и ние ги разрешавахме само в краен случай, но Алекси и Ножчето бяха много убедителни:

– Бай Лазаре, това не е теле, а „сърна”. Хванахме я в гората, няма да я пуснем, я!

Махнах с ръка:

– Щом е „сърна”, карайте.”[21]

Отново следва твърде натуралистично описание на партизанското зверство. Нататък каталогът на разбойничеството продължава. В него личи „борбата” на шумците за… безплатна клопачка, без труд и грижи. На гърба на трудещите се, които впоследствие уж водеха. Накъде? Към ликвидирането на народа и държавата. „Нападението на етрополската мандра и особено буновската акция са чудесен пример за бъдещата дейност.”[22] „Да се ликвидира кметът на Горни Богоров като гад, потисник и издайник.”[23] „Бяхме решили, Лазаре, да завземем и Огоя. Там имахме да си уреждаме сметките и с онзи мръсник, кмета, когото вече бяхме осъдилили на смърт.”[24]

И защо? Понеже хората са си вършили работата като избраници на местните жители и представители на държавата! След години, вече влязъл в черква, загърнат в окървавения си генералски шинел с маршалски звезди на пагоните, същият изверг се оправда: „Такова беше времето.” Ала къде бе и къде е „демократичният” Запад? Защо приложи двоен стандарт при измерването престъпленията спрямо човечеството на Хитлеровите юдеонацисти, от една страна, и дори не одраска юдеокомунистите, избили поне 120 милиона души по планетата? Подмина ги, прости им, призна ги за свои партньори и то навсякъде, не само у нас! Какво лицемерие!

В село Каменица „народните герои” попаднали на сериозни приготовления. Предстоели сватби. Като типичен милиционер, все още шумкарят Джуров „поискал да види сватбарите” и да ги провери. „Запалих джобното си фенерче и прекарах светлината по хората.” После спипали кмета. При сериозния аргумент, какъвто били цевите на оръжието, човекът се принудил да ги заведе при полицаите. Шумците нахлули докато те спели. След това довели при Лазар председателя на реквизационната комисия. Все пак войната била в разгара си. Той се държал достойно „и по лицето му не се четеше никакъв признак на страх”.

„– Господин председателю, трябва да приготвите обяд за партизаните, но такъв, с какъвто сте гощавали околийския полицейски началник.

– За колко души?

Въпросът бе съвсем законен, само че отговорът не бе много лек. Ние бяхме всичко дванадесет души, но полицията в никакъв случай не биваше да научи това. И затова без много да се замислям, добавих още една нула към нашето число.

– За сто и двадесет!

Впрочем трябва да отбележа, че с обеда не се посрамиха нито каменчани, нито ние. От онова, което изядохме, селските власти спокойно можеха да докладват на своите началници, че ние сме били най-малко шестдесет.”[25]

Така плюскаха и когато ни поробиха, че и родата им… Затова си създадоха УБО – Управление за безопасност и охрана към Държавна сигурност. В него техни доверени ченгета, преоблечени като келнери, разнасяха храна по домовете на големците и то на безценица. Живков и компания нагъваха в луксозни и свръхевтини ресторанти, в цяла верига от резиденции! Един от келнерите им в униформа днес е медиен и рекламен магнат. И от сервитьор направо оглави федерацията по… голф! Но готовността да слугинства завинаги е запечатана върху мутрата на този нищожен милиционер, на име Красимир Гергов. Назначеният на длъжност милионер се фръцка просташки излъскан, като циганче на сватба. Дядо му е бил кмет на Правец, а неговите баща и вуйчо също са офицери от зловещата ДС. Какво се е променило? Вчерашната комунистическа номенклатура се превърна в класа на капиталистически богаташи, обикновени долнопробни парвенюта, покрили родината ни с архитектурни образци на техния пошъл вкус. А такива като мен могат поне засега да изцеждат истината през зъби, но не в централните медии, а от подобни малки, но все пак свободни трибуни. Иначе вече не съдят заради анекдот. Настоящето робство е икономическо. Е, малка ли е и тази промяна?

Тя чудесно е описана в онзи виц, който навярно знаете. Все пак нека го преразкажа. Питали радио „Ереван”: „Какво щеше да стане в България, ако не се бе случило всичко онова на 10 ноември 1989 г.?” Без секунда забавяне от ефира отвърнали: „Осиновената внучка на Тодор Живков щеше да бъде най-богатата жена у вас и щеше да е депутатка. Синът на Димитър Станишев щеше да стане министър-председател. Внукът на Борис Велчев щеше да оглави прокуратурата. Снахите на Иван Пръмов щяха да станат, съответно еврокомисарка и началничка на телевизията. Децата на Георги Боков щяха да заемат дипломатически длъжности. А самият Георги Пирински щеше да седне в креслото на председател на Президиума на Народното събрание.”

Смешно ли ви е? Няма повече да ви досаждам с примери за „безсмъртната правда” на тяхната „велика партия”. Надявам се да сте разбрали за какво са се „борили” тези „народни синове”, лежейки и набивайки телешко под формата на… сърнешко. И смятате, че можете

ДА СВАЛИТЕ ТАЗИ БАНДА

със законови средства, чрез избори? Наивници! Престъпници могат да бъдат победени само с престъпни средства. А вие вярвате, че има бивш комунист или ченге. Делите го на „добри” и „лоши”, доверявате се на лицемери, предатели, опортюнисти, напълно зависими от тайната власт люде. Имам предвид всички настоящи партии, техните лидери и подгласниците им. Тяхната пъпна връв, без нито едно изключение, не е прекъсната. И е свързана с централата на „Позитано” 20 и с мазетата – днес ресторантите – на уж бившата Държавна сигурност!

Някога земеделският водач Георги Михов Димитров постъпил глупаво като мнозина от вас и се доверил на комунистите. Неговият Земеделски съюз участвал с тях в (анти)Отечествения фронт. Лично той влязъл в сътрудничество с другарите. И с чужди пари се борил срещу законната власт в царството. Докато след 9 септември 1944 г. не опитал на собствения си гръб „лоялността”, „почтеността” и „милостта” на болшевиките. След като успял да избяга в САЩ, Гемето, както е популярен, бил призован да се яви като свидетел за изслушване от Законодателната подкомисия към Конгресната комисия за антиамериканска дейност, оглавявана от бъдещия президент Ричард Никсън. На 19 февруари 1948 г. „конгресмените разпитват д-р Димитров за работата на комунистите в Съединените щати и по-специално за дейността им, свързана с българските и славянските емигрантски групи, тъй като основната грижа на подкомисията е да подготви закони, които да ограничат вредата от комунистическото влияние вътре в страната. Към края на показанията на д-р Димитров конгресменът Никсън му задава няколко въпроса, свързани със законодателството, което трябва да бъде прието срещу Комунистическата партия на САЩ. Отначало д-р Димитров се опитва да заобиколи въпроса, дали законите, приети за ограничаване на дейността на комунистите в България преди войната, са се оказали ефикасни.[26] Никсън обаче настоява и Димитров казва, че законът не би бил от голяма полза в борбата срещу комунистите, тъй като те винаги работят извън него. „Те много добре съзнават, че могат да бъдат победени само със средствата, които използват срещу своите врагове”, казва той: срещу тях трябва да се използват собствените им конспиративни методи. „Необходимо е да се използват всички средства, които биха възпрепятствали дейността на международната конспирация, при това без никакво отлагане, защото по-късно вече няма да можете да използвате тези средства, дори и да искате.””[27]

Дали схванахте тезата ми? Залъгвате се, че ще надделеете над организация, поставила се в услуга на „международната конспирация”, която винаги е прилагала клетата, интригите, крайното насилие, терора, като свое оръжие в борбата с несъгласните с нея и господарите й! Добре, да приемем, че има шансове, но как ще го сторите с… избори? Още повече, когато и на уличните кучета е ясно: всички видове власт, както и силите за потискане са в техни ръце. Простете, но 19 години след промените само идиоти могат да си въобразят, че подобно нещо е възможно. Безпочвеният оптимизъм е философия на глупците. Някога по-мъдрите ни предци знаели, че е добре да се готвят за зима, пък ако дойде лято…

Трябвало да минат две десетилетия, та вярата на Гемето в САЩ и Запада, както и неговият оптимизъм да изстинат. През последните години от своя живот д-р Г. М. Димитров, изглежда, прозрял дълбочината на „международната конспирация”. През 1948-а той съветвал Никсън и колегите му да побързат с конспиративните методи и насилието, за да повалят комунизма: „… По-късно вече няма да можете да използвате тези средства, дори и да искате”. Той уточнява своята мисъл – най-важната задача е да се унищожи международната база на комунизма, Съветският съюз…”[28]

Близо четвърт век по-късно, след като е поживял достатъчно и в „капиталистическия рай” САЩ, „нарадвал се е” на „принципността” и „антикомунизма” на уж „архиантикомунистите”, Гемето пише:

„Къде е моралът, къде е демократическата солидарност, къде е човешката и международната правда на великите демокрации и ООН? Защо мерят те с два аршина, когато предлагат помощта си към бившите колониални народи в Африка и Азия, а мълчат и пасуват пред поробените и окупираните от Съветския съюз народи на Източна Европа? Ние се радваме, като видим да се дава помощ на всеки потиснат народ. Но защо не се даде на унгарския народ [през 1956 г.]? На българския народ, който пръв започна съпротивата срещу съветската окупация…? Защо не се помогна на полския народ през 1956 година? Защо не му се помогна сега, през декември 1970 година? Защо не се помогна на чехословашкия народ през 1968 година? Защо?”[29]

Присъединявам се към тази тревога на късния Г. М. Димитров. В края на земния си път той явно е разбрал много неща и се е догаждал за други. Едва ли му е станало ясно, че архикапиталистите от „Уол Стрийт” и лондонската „квадратна миля” поръчаха марксизма, създадоха идеологиите на социализма, комунизма, фашизма, нацизма, либерализма… Те търсиха и откриха сред заможните еврейски (хазарски) опортюнисти от Русия ръководителите на болшевизма. Финансираха ги, обучиха техните терористи и през 1917 г. организираха последователно една революция и един въоръжен метеж в тази най-голяма християнска империя. По време на Баварската революция от 1918-1919 г. намериха бъдещия нацистки фюрер сред охраната на болшевишкия еврейски комисар Евгений Левин. Като противопоставиха двама далечни братовчеди – Сталин и Хитлер, те разпалиха две световни войни и множество по-малки.

През 1982 г. същият този Ричард Никсън, някога разпитвал Гемето, гостува инкогнито у нас и се среща с правешкия циганин Тодор Замфиркьов – на български Живков. Организатор на посещението е фамозният Любен Гоцев, а преводачка – вечно уреждащата се дашна върлина Елена Поптодорова. За себе си съм сигурен, че експрезидентът на Съединените щати, жертва на изфабрикуваната афера „Уотъргейт”, е връчил на комунистическия диктатор съответните планове за промяна. След още осем години друг пълномощник на тайното световно правителство, държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър избра за главен „антикомунист” у нас не някой от страдалците на режима, а… съветския гражданин Андрей Карлович Луканов – трето поколение комунист?!

През 1984 г. на Запад се появи книга, която разбуни доста духове. И тамошните власти побързаха да сторят всичко възможно, та тя бързо да потъне в забвение. Нейният автор се казва Анатоли Голицин и е бивш офицер от КГБ, предпочел минаващия по онова време за „свободен свят” отвъд Желязната завеса. И забележете, в годината, за която някога писа Джордж Оруел,[30] Голицин издава книга, предвиждаща главоломните промени в света. Той твърди, че либерализацията в Чехословакия от 1967-1968 година е била ръководена от шефа на КГБ Юрий Андропов.[31] Както и последвалите подобни събития в Полша.[32] , Когато тайното световно правителство избирало поредния генерален секретар на ЦК на КПСС, тъкмо опитът на кагебиста в тази област наклонил везните в негова полза. Когато ние като слепци все още сме налучквали пътя си към оцеляването в мрака на тоталитарната държава, авторът на „Нови лъжи на стар глас: комунистическата стратегия на измамата и дезинформацията” е забелязал факти, изплъзнали се от нашето потиснато и отклонено в други посоки внимание. Като например необяснимото с логиката на другарите съвпадение на освобождаването от затвора на лидера на полския профсъюз „Солидарност” с издигането на Андропов и с посещението на папа Йоан Павел ІІ в родината му по покана на… комунистическия лидер Войчех Ярузелски и то все през 1983 г. В това и в други сходни явления и събития Голицин е съзрял предстоящите промени в Източна Европа.[33]

Парите на света и властта са в ръцете на този вече споменат таен интернационал. Неговите ръководители са си въобразили, че са богове. Те водят борба на живот и смърт с живия Бог. Ако искате да сте на страната на сатанистите, придържайте се към техните познати схеми, движете се по утъпкания от тях друм. Който е с Бога, не ще допусне да омърси душата си и не ще (съ)участва. Господ ни е дарил със свободна воля. Имате право на избор.

БЪЛГАРСКОТО НЕЩАСТИЕ

На 25 април т.г. слушах пресконференцията на пишмапрезидента „Гоце” Първанов, свикана след края на Световния енергиен форум в София. Нямаше как да не се възмутя, когато той на два пъти обяви, че България е „малка страна”. Това е обидно за нас, българите. Никога великият херцог на Люксембург, да речем, не си е позволил да нарече своята държава „малка”. Една страна е толкова голяма, колкото я чувства народът й. Комунистите направиха Родината ни „малка”. Защото ампутираха нейния дух и превърнаха достойния й някога народ в аморфна тълпа от отказали се да мислят страхливци. По площ и брой на населението си нашата омайна Татковина е средна по размер европейска държава. Друг въпрос е, че след 9 септември 1944 г. в политически смисъл тя постоянно се смалява като шагренова кожа. От духовна гледна точка днес тя прилича на кръпка, която пришиват ту към някакъв съветски, ту към друг, уж европейски съюз. Утре тя ще потрябва на някоя още по-далечна страна или на извънземните…

Вечерта преди „Гоце” да ни обиди чух по една телевизия отвлеченият и освободен комунистически престъпник Киро Киров и неговият мутирал потомък да говорят, че „направили парите си законно” и вече не искат да живеят в „тази страна”. Кое е „законното”? Членството на стария Киров в БКП и активното му участие в нейния престъпен режим ли? Не, това е незаконно и криминализирано чрез специална декларация, провъзгласена за закон.[34] Поради това, че истински антикомунисти и демократи никога не са били на власт, от този „закон” не следва нищо!

Или може би „законна” е принадлежността на Киров към жестоката репресивна машина на комунистическата партийна сигурност, обявена за „държавна”? Дори да приемем, че не е получил „куфарче с пари”, образно казано, нима не е използвал връзките си на служител и началник в тайната милиционерска организация „Интерпред”, своите осигурени от партията-държава контакти с чужди фирми? Кой нормален нашенец можеще да ги постигне? Иде реч за ппредоставено от ченгеджийницата предимство, което няма нищо общо с равнопоставеността, т.е. със законността, разбирана в човешки смисъл. Макар да личи, че поне до четиридесетата си годишнина другарят Киров не е правил разлика между приборите за хранене и клечките за зъби и въпреки че все още не е успял да се пребори с диалекта си, нискочелият болшевик е бил и продължава да бъде по-равен от мнозинството българи. Тази привилегия, проектирана в днешния ден, вече прави начина, по който е „направил парите си” незаконен и неморален. А отвличането му и платеният за него откуп са съвсем недостатъчно наказание за продължаващите му престъпления в особено големи размери. Казвал съм го и дори разбрах, че ме цитират: Ако онези, които отвличат Киро-Кировци, Стефко-Колевци, Ангел-Бончевци, Вене-Сотировци и подобните им болшевишки бандити, заделят поне половината от откупите за благотворителност, народът ще ги приеме като свои закрилници и отмъстители. Разбира се, в случай, че егоистично продължават да мислят единствено за себе си, по нищо няма да се различават от шумкарите – най-долнопробната човешка измет, за жалост пръкнала се от представители на българския народ.

Трябва ли вечно да се уповаваме другиму, дори на хайдути, като тези, дето отвличат охранилите се за наша сметка комунистически капиталисти?[35] Не може винаги да се оправдаваме с някакво робство. Такова имаше само по време на тоталитарния режим на червените фашисти. Ала няма как вече две десетилетия да си измиваме ръцете с начина, по който сме възпитани в онези години. Как ще гледаме в очите децата и внуците си, след като вечно се крием зад условията на несвобода, в които сме се формирали не само като личности, но и като обществени групи? Никой няма да ни вярва. На какво отгоре очакваме да успеем? Та ние едва ли ще оцелеем! Затова пак ще припомня откъс от присъдата над нас, изречена от Петко Рачев Славйеков:

„Не сме народ, не сме народ, а мърша,

хора, дето нищо не щат да вършат.

Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!

„Аз не зная! Аз не мога!” – общ е глас.

И не знаем, не можеме, не щеме

да работим за себе си със време.”[36]

Заблуда е да очакваме нещо само от грядущите поколения. Най-малкото защото животът доказа, че „новото време” роди още по-отвратителни образци на човешкото израждане. Достатъчно е да припомня зачестилите случаи на садизъм и убийства, извършени от младежи, които напомнят комунистическото робство. Вярно е, че родово произлизат от него и то от най-тъмно червените му дълбини. Децата на комунистите колят, понеже техните дядовци безнаказано са избивали „гадовете”, „враговете на народа”. И тяхната жестокост е героизирана! Бащите им са ги възпитали с чувство за превъзходство над останалите и с увереността, че са недосегаеми.

Ние всички правим България малка. „Гоце” Първанов е сред онези нищожества, плод на дегенериралата българска утроба, които са готови за пари да служат всекиму – вчера на БКП и Държавна сигурност, днес на тайния интернационал, ръководещ света, утре на марсианците, ако дойдат и заменят синедриона.[37] Помага им нашето безразличие, липса на доверие помежду ни, резултат на съмненията на мнозина в собственото им минало. Също така – нерешителността, произлизаща от страха и неверието в Бога и в собствените сили.

Малодушието и бягството от отговорност важи с особена сила за интелигенцията. За онази част от нея, която в мрака на безпросветния социализъм вегетираше, но не продаде душата си. Останалите, т. нар. елит на измислената „социалистическа интелигенция”, просто следва да бъдат изметени. За мен това се отнася до всеки, който в мрака на тоталитаризма е издал книга, заснел е филм, бил е художник, скулптор или музикант, наслаждавал се на държавни откупки, ръководил е научни и „културни” институти, висши, средни и начални училища, оглавявал е каквато и да е организация, в т.ч. медия, и т.н. Защото истинското призвание на почтената интелигенция действително, а не според диалектическия материализъм, е да формулира проблемите и целите, да показва методите за тяхното решение и постигане, и да поведе останалите. Нпълно съм наясно, че няма кой да ме чуе и да ми повярва. Със своя материализъм талмудизмът е обсебил „масите”, които отдавна не вярват в духовния живот на земята, а още по-малко във вечния в отвъдното. И искат всичко тук и сега, независимо как е постигнато това.

Талмудистите постигат целите си, като чрез избори узаконяват своите на най-важните постове във всички сфери на живота. Страхуват се от няколко неща. Първото е, да не се появят хора, които с миналото и настоящото си поведение да дадат „лош” пример, че съществуват и личности и може другояче. Затова по всякакъв начин се стремят да омърсят тях и онова, което тези почтени люде проповядват, още в зародиш. Или пък просто не ги допускат до трибуна, от която идеите им могат да достигнат до мнозинството. Второ, опасяват се да не би народите да се откажат от „представителната демокрация”, легитимирана чрез избори. Тогава ще трябва да напънат мозъците си за нещо друго, а те отдавна са закърнели от леност, тъй като номерът им все минава. Никак не е случайно, че бившият заместник-партиен секретар на Добри-Джуровия вестник „Народна армия”, „журналистът” с пагони Станимир Илчев – днес монархокомунист, кърши ръце:

„Хората казват, че не вярват и затова не участват в изборите. Аз мисля, че на тази група български граждани, трябва да се отдели в някои случаи, дори още по-голямо внимание. Първо да бъдат разубедени от фаталистичното мислене, което ги е обзело, надявам се временно, да бъдат окуражени, ако проявят интерес към политическия процес, да бъдат пряко насърчени, да отидат и да гласуват, без непременно дидактично да им се подсказва за кого. Критично важен за България като държава е въпросът за активността на изборите. Ако не пречупим тенденцията на спад в участието в избори, ние много скоро ще имаме, като огромен проблем като държавен организъм. Първо това е проблемът на адекватното представителство в българския парламент. Второ това е проблемът за излъчването на конкурентноспособни депутати. На трето място това е проблемът със статута и самочувствието на други институции и в това число на изпълнителната власт, на съдебната власт, на президентската институция. Когато има повишаване на активността, едва тогава може да се говори за дълбоко осъзнати стремежи, който в рамките на плурастичнита политическа система взима съдбата си в своите собствени ръце. При ниска степен на избирателна активност излиза, че малък брой граждани, дават едва ли не неограничен мандат на тези, които отиват в институциите и след това няма никакво значение, дали много бързо се разочароват от тях и им се сърдят или продължават да ги подкрепят.”[38]

Ето къде ги стяга чепикът. Като молещ се в червената синагога другарят Илчев е „илюминиран”: „Чистачите” в левитския интернационал са наясно, че когато нещата в бардака не вървят, не се сменя изпълнителският персонал, а ръководството. Кой да го обясни? Медиите? Те са техни. Политиците? Те също, при това имат интерес вечно да сучат от вимето на Парламента, правителството, министерствата, областните управи… „Келепир има в това”, бе възкликнал преди повече от век Алековият герой.

А интелигенцията или по-точно читавата част от тази прослойка, се е спотаила и умълчала. Чете, гледа, слуша, мисли, клати глава и си казва, че ставащото не се отнася до нея и тя няма да оправи света. Ето защо и аз постепенно ще се оттегля от почти всички и без друго заглъхващи свои изяви, които очевидно повече дразнят, отколкото допринасят полза. Може би ще остана само с книгите си. Но и тях или няма кой да разпространява, или пък кой да чете. Не виня никого и затова ще се скрия в своя малък и по-добър свят с твърде малко и то допуснати от мен жители. Имам достатъчен опит в това.

Ние се смаляваме като народ, но не само във физически смисъл, като брой на населението. Някак неусетно се превърнахме в духовни гномове. Едва ли другаде по света ще намерите толкова търпеливо и самооплакващо се племе. Някой от вас мислил ли е за това? Правил го е Петко Славейков преди много години. И стигнал до горчиви констатации:

„Помежду си лихи, буйни, топорни,

пред други сме тихи, мирни, покорни…

Все нас тъпчат кой отдето завърне,

щот сме туткун, щото не сме кадърни…”[39]

Казват, че народът никога не е виновен. Напълно го съзнавам. Ала тъй като ми се струва, че и аз не съм, отдавам това разминаване помежду ни на времето. Някой го е изпреварил и не е попаднал на точното място, точно когато е необходимо. Да приемем, че съм аз. Затова постепенно ще разредя изявите си в иначе чудесния и свободен сайт „Форумът”, за да изчезна напълно. Вие и без друго знаете всичко. Всеки се изказва комепетно… Преди близо 2200 години сатирикът Публий Теренций казал: „Quot capita, tot sententiae” – „Колкото глави, толкова мнения”. Перифразата на неговата максима днес у нас гласи: „Колкото нашенци, два пъти повече мнения.”

Бог да пази България!

Рубриката продължава.