АЗАЛИИ

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0

АЗАЛИИНе мисля, че господ има някаква цел за нас. Простотиите просто се случват. Ето познавах едно момиче, хубаво момиче. Омъжи се рано, роди две деца. Мъжът и я обичаше. Бяха щастливи. После един ден съседът им се прибрал вкъщи, решил да се самоубива и пуснал газта. Легнал на леглото си и извадил да изпуши последна цигара преди да се пренесе в отвъдното. Отнесъл ги всичките, цялото семейство. Ами Боб Лански? Боб Лански беше морски пехотинец. Две години в Афганистан и 6 месеца в Кувейт. Върна се без драскотина. Отива миналата година във Вегас. Напива се като слон и пада във фонтаните пред Беладжио. Копелетата със него били напушени, мислели, че им прави номер. Махали му с ръка и се смеели. Когато всичко приключило им трябвали четири души за да го извадят. Толкова голям беше Боб. А баща ми? Две години след като съм се родил, след 5 години брак, една вечер просто излязъл и не се върнал. Майка ми го чакала с дни. Месеци. Не спирала да плаче. Мислела си всякакви неща. Били толкова щастливи, какво ли би могло да му се случи? Всяка нощ сънувала, че го намират в някоя канавка край пътя. Докато един ден получила картичка от Маями – Скъпа извинявай, продължи живота си. И нито дума повече. След около три часа размисли майка ми решава, че аз съм причината. Събрала си багажа и ме заключила в апартамента. Вечерта съседите разбили вратата след канските ми писъци и ме прибрали.

 

Завели ме при леля ми. Долорес Грийнууд беше малка женица с железен характер. Научи ме на всичко което знам. Никога не е пестила нито шамарите си, нито страхотния си лимонов пай. Много я обичах. Живях със нея докато станах на 19. После се преместих у един приятел, с който движихме по онова време. И двамата работехме нощна смяна в една закусвалня. Един ден той започна работа като търговски пътник и се изнесе. Така останах сам. Запознах се с едно момиче – Катлиин. Не беше много хубава, но беше мила. Говореше как ще се оженим и ще създадем семейство. Аз не и противоречах. Изкарахме две години заедно. Тя всеки ден отиваше на работа в осем сутринта и се прибираше в пет надвечер, час по-късно излизах аз за работа, за да се върна в три или четири през нощта. Реално се виждахме веднъж в седмицата, когато почивахме и двамата. Катлиин постепенно спря да говори за семейство. После спря да говори изобщо. Накрая си тръгна. Около месец живях в старата квартира докато леля Долорес, взе че получи инфаркт и отнесе голямото си сърце при Господ. Тогава се преместих в нейната къща. Мястото не беше голямо – кухня и всекидневна долу и две спални на горния етаж. Беше сравнително добре поддържано и чисто.

 

Мери-Джейн Килджой се появи от нищото. Една вечер докато заключвах закусвалнята и се канех да се прибирам, една кола спря отпред за малко и продължи, оставяйки след себе чифт токчета. Върху тях се мъдреха две стройни бедра скрили кожата си с черен панталон, завършваха с приятно закръглен ханш и се преливаха в стройна талия, стигайки до доста, доста големи гърди. За мое съжаление и те бяха скрити от черна блуза с голи рамене. Голи рамене, нежно погалени от дълга, вълниста, черна коса. Раменете бяха последвани от изящни ръце и малки розови пръстчета. Лицето и беше с млечно бяла кожа, мляко което би искал да изпиеш бавно, наслаждавайки се на всяка глътка. Топлите кафяви очи гледаха като зверче шарейки из околния пейзаж, търсейки спасение. Леко изостреното носле и брадичка придаваха мек нюанс на лисичка с нежни розови устни. Не казвам, че беше адски красива, просто раждаше пулс и у пясъка.

 

Никога не съм бил романтичен, но в този миг пожелах да бъда нещо повече. Ей, така – от някаква непозната, добре сложена мадама на пътя. Има нещо умилително в жените на път, изглеждат толкова беззащитни. Сякаш ги дебне нещо лошо и всеки минаващ покрай тях е проклет изнасилвач, чакащ светлината да скрие извратените му желания.

 

Мери-Джейн Килджой, уплашено гледаше тъмната пустош давайки си вид, че изобщо не и пука. И аз се лепнах за нея, очакван и желан, колкото дъвка на чисто нови кецове. Не знаех защо. Просто спрях до нея с ръце в джобовете и застинах. Отначало не ми обръщаше внимание, но постепенно тихото ми присъствие я изнерви. Започна да се оглежда повече и да сумти недоволно. Тъкмо очаквах писъка, с който да си обера крушите, когато вой на полицейска сирена се паркира до нас. От прозореца на колата се появи строго лице и с равен глас запита:

 

–          Има ли проблем?

Смотолевих, че всичко е наред и зачаках да си тръгнат за да си тръгна и аз, но строгото лице не даде вид, да ме е чуло. Тогава осъзнах, че мацката до мен мълчи и ме гледа изпитателно. Почти чувах звука на отварящата се врата на кола, когато един мек глас небрежно промълви:

–          Проблема е, че тъпото копеле не умее да си държи оная работа в гащите!

И за мой потрес ме ритна ядно в коляното. От към колата се чу сподавен смях, но строгото лице попита отново за да се увери.

–          Нищо, с което да не мога да се справя!

След тона, който долових, инстинктивно се стегнах готов за още един ритник в бедните ми колене. За щастие не последва такъв, а сирената отмина видимо развеселена. Момичето ме погледна.

–          Съжалявам, не исках да е толкова силно.

–          Благодаря – почти бях искрен.

Обърнах гръб, канейки се да занеса умореното си тяло в удобното легло и да го даря с един здрав сън, но се присетих насред крачката и боднах най-великия въпрос измислян някога:

–          Имаш ли къде да отидеш?

–          Ми последно ми казаха да вървя и да се плодя, що ти плодовит ли си?

–          Като плодова торта, но далеч по-евтин. Може да ме имаш само срещу усмивка и две-три, добре подбрани, мили думи.

След като я тръшнах с тази откровеност, понечих отново да си тръгна, но уви, тази вечер това не бе моята стихия.

–          Не знам дори къде съм, току що ме изхвърли от колата момче, което мислех, че ме обича. Събрала съм цялата си воля да не седна на пътя и да се разцивря като малка лигла и… – И тук гласът й я предаде и потъна в нищото. Видях как брадичката й се стяга, а гърлото започва тежко да преглъща докато очите й запримигваха бавно. Нямаше да заплаче, но беше на косъм да седне на пътя и…

–          Искаш ли… Знаеш ли… Ела, тъкмо затворих закусвалнята отсреща, ще ти направя един от ония мазни хамбургери, които ще убият сърцето ти и светът ще ти се види отново хубав. След тогава ще решиш какво да правиш.

 

Ето така Мери-Джейн Килджой, която по онова време не знаех, че е Мери-Джейн Килджой, прегърна живота ми като свой, след калпава вечеря и ритник в коляното. Вечерта прекара при мен, в къщата на леля Долорес. Дадох й собствена стая и никакъв опит за интимност. Минаха два месеца докато се натиснем полузаспали, насред някакъв бълвоч от телевизията, на тема колко силна е любовта на болната от левкемия нещастна женица на име… Определено не й помнех името, но хората догледали филма, със сигурност, никога няма да го забравят. След още два месеца знаехме всичко за себе си. Какво обичаме, какво мразим, какво ни възбужда и от кое ни се гади. Знаехме дори, кой е седял до нас в училище в първи клас и как се е казвала майка му, която била сгодена за един тип, който подпийвал сериозно от години.

 

Мери-Джейн Килджой обожаваше азалии. Винаги, когато минехме покрай цветарски магазин или от някъде се подадеше издайния аромат на това цвете, лицето й грейваше. Очите и се смееха. Гърдите й поемаха дълбоко въздух и сякаш с всяко вдишване се зареждаше с нов живот. А аз обожавах очите й да се смеят…

 

Една вечер, докато спеше, след като гордо бях профукал й последния си долар и бях окончателно готов с всичкия нужен материал, запретнах ръкави и разчистих целия двор на къщата само за няколко часа. Засадих всичко до където поглед стигаше с това цвете даряващо магическа радост. Накрая ръцете ми бяха издрани до кръв, но лицето ми грееше като месечината огряла пътя на малчеко-палечко. Тихо легнах самодоволно до нея очаквайки утрото с нетърпение.

 

Когато се събудих слънцето беше тръгнало да си отива. Бях проспал целия ден – толкова бях уморен. Станах, разнесох се из къщата надниквайки за Мери-Джейн. Къщата беше празна. Отидох да си сваря кафе за да отворя очи. На масата в кухнята ме посрещна малко бяло листче, прилежно сгънато на две. Вътре със ситен почерк бе надраскано – Нали помниш момчето, което ме докара до тук. Преди няколко дни мина през града и се видяхме. Още ме обича. Ако ме обичаш и ти – ще разбереш.

 

Кафеварката изгъргори небрежно давайки знак, че мога да се разсъня.

–          Докарало…

И ето ме мен, на вече средна възраст. Насред нищото. С градина от азалии. Като последния педал от хомоокръг Тексас.

Простотиите просто се случват!

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.