Loading...
Не мисля, че господ има някаква цел за нас. Простотиите просто се случват. Ето познавах едно момиче, хубаво момиче. Омъжи се рано, роди две деца. Мъжът и я обичаше. Бяха щастливи. После един ден съседът им се прибрал вкъщи, решил да се самоубива и пуснал газта. Легнал на леглото си и извадил да изпуши последна цигара преди да се пренесе в отвъдното. Отнесъл ги всичките, цялото семейство. Ами Боб Лански? Боб Лански беше морски пехотинец. Две години в Афганистан и 6 месеца в Кувейт. Върна се без драскотина. Отива миналата година във Вегас. Напива се като слон и пада във фонтаните пред Беладжио. Копелетата със него били напушени, мислели, че им прави номер. Махали му с ръка и се смеели. Когато всичко приключило им трябвали четири души за да го извадят. Толкова голям беше Боб. А баща ми? Две години след като съм се родил, след 5 години брак, една вечер просто излязъл и не се върнал. Майка ми го чакала с дни. Месеци. Не спирала да плаче. Мислела си всякакви неща. Били толкова щастливи, какво ли би могло да му се случи? Всяка нощ сънувала, че го намират в някоя канавка край пътя. Докато един ден получила картичка от Маями – Скъпа извинявай, продължи живота си. И нито дума повече. След около три часа размисли майка ми решава, че аз съм причината. Събрала си багажа и ме заключила в апартамента. Вечерта съседите разбили вратата след канските ми писъци и ме прибрали.
Завели ме при леля ми. Долорес Грийнууд беше малка женица с железен характер. Научи ме на всичко което знам. Никога не е пестила нито шамарите си, нито страхотния си лимонов пай. Много я обичах. Живях със нея докато станах на 19. После се преместих у един приятел, с който движихме по онова време. И двамата работехме нощна смяна в една закусвалня. Един ден той започна работа като търговски пътник и се изнесе. Така останах сам. Запознах се с едно момиче – Катлиин. Не беше много хубава, но беше мила. Говореше как ще се оженим и ще създадем семейство. Аз не и противоречах. Изкарахме две години заедно. Тя всеки ден отиваше на работа в осем сутринта и се прибираше в пет надвечер, час по-късно излизах аз за работа, за да се върна в три или четири през нощта. Реално се виждахме веднъж в седмицата, когато почивахме и двамата. Катлиин постепенно спря да говори за семейство. После спря да говори изобщо. Накрая си тръгна. Около месец живях в старата квартира докато леля Долорес, взе че получи инфаркт и отнесе голямото си сърце при Господ. Тогава се преместих в нейната къща. Мястото не беше голямо – кухня и всекидневна долу и две спални на горния етаж. Беше сравнително добре поддържано и чисто.
Мери-Джейн Килджой се появи от нищото. Една вечер докато заключвах закусвалнята и се канех да се прибирам, една кола спря отпред за малко и продължи, оставяйки след себе чифт токчета. Върху тях се мъдреха две стройни бедра скрили кожата си с черен панталон, завършваха с приятно закръглен ханш и се преливаха в стройна талия, стигайки до доста, доста големи гърди. За мое съжаление и те бяха скрити от черна блуза с голи рамене. Голи рамене, нежно погалени от дълга, вълниста, черна коса. Раменете бяха последвани от изящни ръце и малки розови пръстчета. Лицето и беше с млечно бяла кожа, мляко което би искал да изпиеш бавно, наслаждавайки се на всяка глътка. Топлите кафяви очи гледаха като зверче шарейки из околния пейзаж, търсейки спасение. Леко изостреното носле и брадичка придаваха мек нюанс на лисичка с нежни розови устни. Не казвам, че беше адски красива, просто раждаше пулс и у пясъка.
Никога не съм бил романтичен, но в този миг пожелах да бъда нещо повече. Ей, така – от някаква непозната, добре сложена мадама на пътя. Има нещо умилително в жените на път, изглеждат толкова беззащитни. Сякаш ги дебне нещо лошо и всеки минаващ покрай тях е проклет изнасилвач, чакащ светлината да скрие извратените му желания.
Мери-Джейн Килджой, уплашено гледаше тъмната пустош давайки си вид, че изобщо не и пука. И аз се лепнах за нея, очакван и желан, колкото дъвка на чисто нови кецове. Не знаех защо. Просто спрях до нея с ръце в джобовете и застинах. Отначало не ми обръщаше внимание, но постепенно тихото ми присъствие я изнерви. Започна да се оглежда повече и да сумти недоволно. Тъкмо очаквах писъка, с който да си обера крушите, когато вой на полицейска сирена се паркира до нас. От прозореца на колата се появи строго лице и с равен глас запита:
– Има ли проблем?
Смотолевих, че всичко е наред и зачаках да си тръгнат за да си тръгна и аз, но строгото лице не даде вид, да ме е чуло. Тогава осъзнах, че мацката до мен мълчи и ме гледа изпитателно. Почти чувах звука на отварящата се врата на кола, когато един мек глас небрежно промълви:
– Проблема е, че тъпото копеле не умее да си държи оная работа в гащите!
И за мой потрес ме ритна ядно в коляното. От към колата се чу сподавен смях, но строгото лице попита отново за да се увери.
– Нищо, с което да не мога да се справя!
След тона, който долових, инстинктивно се стегнах готов за още един ритник в бедните ми колене. За щастие не последва такъв, а сирената отмина видимо развеселена. Момичето ме погледна.
– Съжалявам, не исках да е толкова силно.
– Благодаря – почти бях искрен.
Обърнах гръб, канейки се да занеса умореното си тяло в удобното легло и да го даря с един здрав сън, но се присетих насред крачката и боднах най-великия въпрос измислян някога:
– Имаш ли къде да отидеш?
– Ми последно ми казаха да вървя и да се плодя, що ти плодовит ли си?
– Като плодова торта, но далеч по-евтин. Може да ме имаш само срещу усмивка и две-три, добре подбрани, мили думи.
След като я тръшнах с тази откровеност, понечих отново да си тръгна, но уви, тази вечер това не бе моята стихия.
– Не знам дори къде съм, току що ме изхвърли от колата момче, което мислех, че ме обича. Събрала съм цялата си воля да не седна на пътя и да се разцивря като малка лигла и… – И тук гласът й я предаде и потъна в нищото. Видях как брадичката й се стяга, а гърлото започва тежко да преглъща докато очите й запримигваха бавно. Нямаше да заплаче, но беше на косъм да седне на пътя и…
– Искаш ли… Знаеш ли… Ела, тъкмо затворих закусвалнята отсреща, ще ти направя един от ония мазни хамбургери, които ще убият сърцето ти и светът ще ти се види отново хубав. След тогава ще решиш какво да правиш.
Ето така Мери-Джейн Килджой, която по онова време не знаех, че е Мери-Джейн Килджой, прегърна живота ми като свой, след калпава вечеря и ритник в коляното. Вечерта прекара при мен, в къщата на леля Долорес. Дадох й собствена стая и никакъв опит за интимност. Минаха два месеца докато се натиснем полузаспали, насред някакъв бълвоч от телевизията, на тема колко силна е любовта на болната от левкемия нещастна женица на име… Определено не й помнех името, но хората догледали филма, със сигурност, никога няма да го забравят. След още два месеца знаехме всичко за себе си. Какво обичаме, какво мразим, какво ни възбужда и от кое ни се гади. Знаехме дори, кой е седял до нас в училище в първи клас и как се е казвала майка му, която била сгодена за един тип, който подпийвал сериозно от години.
Мери-Джейн Килджой обожаваше азалии. Винаги, когато минехме покрай цветарски магазин или от някъде се подадеше издайния аромат на това цвете, лицето й грейваше. Очите и се смееха. Гърдите й поемаха дълбоко въздух и сякаш с всяко вдишване се зареждаше с нов живот. А аз обожавах очите й да се смеят…
Една вечер, докато спеше, след като гордо бях профукал й последния си долар и бях окончателно готов с всичкия нужен материал, запретнах ръкави и разчистих целия двор на къщата само за няколко часа. Засадих всичко до където поглед стигаше с това цвете даряващо магическа радост. Накрая ръцете ми бяха издрани до кръв, но лицето ми грееше като месечината огряла пътя на малчеко-палечко. Тихо легнах самодоволно до нея очаквайки утрото с нетърпение.
Когато се събудих слънцето беше тръгнало да си отива. Бях проспал целия ден – толкова бях уморен. Станах, разнесох се из къщата надниквайки за Мери-Джейн. Къщата беше празна. Отидох да си сваря кафе за да отворя очи. На масата в кухнята ме посрещна малко бяло листче, прилежно сгънато на две. Вътре със ситен почерк бе надраскано – Нали помниш момчето, което ме докара до тук. Преди няколко дни мина през града и се видяхме. Още ме обича. Ако ме обичаш и ти – ще разбереш.
Кафеварката изгъргори небрежно давайки знак, че мога да се разсъня.
– Докарало…
И ето ме мен, на вече средна възраст. Насред нищото. С градина от азалии. Като последния педал от хомоокръг Тексас.
Простотиите просто се случват!
