Loading...
Хванах бас, че мога да разкажа приказка за всеки предмет. Приказката ще е за чушкопек. А понеже имаше и куфар, смокиня, гъдел, бутилка, чук и бонилаш, ще включа и тях.
Та приказката.
Имало едно време един човек. Казвал се цар Тодор. В царството му всички живеели щастливо. В магазините имало салам кучешка радост, кисело мляко в стъклени буркани и хляб за 15 стотинки. Даже понякога и бира имало. По тучните поляни пасели на воля крави, овце и магарета. В полята растели жълти жита, зелена царевица и червени домати. А хората! Хората били щастливи. Какво му трябва на човек, та да е щастлив!? Парче салам и комат хляб.
Забравих да кажа, че книгите били кът и хубавите се разменяли срещу стари вестници, от които се правела нова хартия, на която учените пишели, колко щастливо живеят и учените, и недоучените. Разликата с днес била, че сега от старата хартия правят нова тоалетна хартия. Ама то си е същото. И тая и оная отивали на едно и също място.
Забравих да ви кажа, че при този цар растели и чушки. Сурови чушки. И хората имали един единствен проблем. Защото имали всичко. И телевизори, и коли и пари. И даже перални. И от скука се редели на опашки за месо, захар и квото пуснат. Даже понякога успявали да си купят. Но на проблема. А той бил само един.
Как най-лесно се пекат чушки?!
И един ден, един човек седял пред гаража си. В съседния двор съседката редяла чушки на една ламарина. На жив огън. Била с рокля до коленете, и когато се навеждала, се виждали здравите И отрудени крака. До дупето. А до огъня растяла смокиня. Понякога тя се протягала и откъсвала някоя. Сочна. А роклята се повдигала високо, високо. А на човека се струвало, че тя къса от райската ябълка. И отхапва от нея. Ич му не дремело, че гащите и били големи и памучни. То тогава прашки ползвал само Давид. И децата.
И човекът гледал и мечтаел. По едно време усетил странен гъдел. Не там, где си мислите. У главата го усетил. Взел един лист хартия и почнал да чертае нещо. И тъй като нищо не излизало, що не става да чертаеш и гледаш как се пекат чушки, взел един куфар, събрал си дрехите и тръгнал на път. Далеч от хорската суета и плътските изкушения. Седнал под едно дърво и за три минути начертал това, где искал. Даже не знаел, че е начертал чушкопека. После зарязал куфара и се прибрал в гаража. Куфара го взривили българските антитерористи, що помислили, че е бомба. А нашият човек грабнал чука и едно парче ламарина. Ламарината била крадена, що нямало по магазините. Ама чукът бил купен. Тогава по магазините било пълно със сърпове и чукове. Нали все с нещо трябва да са пълни.
И почнал да чука. Не съседката. С чука почнал да чука. Чукал три дни и три нощи. После изнесъл това, где изчукал. Учените предполагат, че го е изчукал, що искал да изчука съседката, ама само предполагат. Може и да са прави. Нема как да чукаш жена докато пече чушки на ламарина. Друго е чушкопек да ги пече. На ток. От Козлодуй.
После прескочил оградата и включил чушкопека. Съседката била щастлива. Напълнила го с чушки и извадила бутилка „Столичная“. После обелила няколко чушки от ламарината, сложила чесън, солчица, олио, оцетец и ги турила на масата до бутилката. Масата била под смокинята. После отпили от бутилката един след друг. После донесла и чаши. Чукнали се. После тя се изправила да откъсне смокиня. Спирам приказката, що всички знаете, кво е станало. Нищо че нямало чук, а сърпът стоял закачен на оградата. И даже не забелязали, че чушкопекът не печел чушките. Таман боднал щепсела в контакта и дошло времето за режима на ток. Не забелязали и кога дошъл.
А чушките станали на бонилаш. Каквото и да значи бонилаш.
Деда Ванга Нюз – Блог на Роси Антов
