Стоян Николов-Торлака: Трябва да принудим политиците да помислят за народа

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0
273

Стоян Николов-Торлака: Трябва да принудим политиците да помислят за народаСеверозападният човек вярва единствено в себе си. Понякога и в Господ

Представяме ви втората част от интервюто с автора на „Северозападен романь“ – в нея си говорим за турнетата из цяла България, медиите и уволненията, политиците и ползата от редовното пиене. Приятно четене!

 

Стояне, вече ходиш по турнета и чета редовно в блога ти как са минали – разкажи ни как те посрещат и как те изпращат почитателите? Какви чувства вади на светло твоята книга?

 

Признавам си без бой, това е ахилесовата ми пета. Аз съм затворен човек, макар и да не ми личи. Чувствам се най-добре насаме със себе си и мислите си, ако може някъде в планината. Или с листа, химикала, бутилката и кутията цигари. Всъщност аз съм един пъпчив тийнейджър в тялото на 35-годишен мъж.

 

Именно заради това и вниманието на хората ме изсмуква. Да, през социалните мрежи ми е лесно да комуникирам с всеки, приемам го като приятел. Но, когато съм лице в лице с много непознати хора, това ме изтощава физически и психически. После трябва да поговориш с всеки от тях, да му стиснеш ръката, да усетиш душевността му, преди да подпишеш книгата… А аз тряскам едни посвещения по една страница…

 

Когато направихме първите представяния в Търново и София имаше много хора, но това не ми се отрази негативно. Отиваш, представяш, после пийваш с хората, смеете се, говорите си откровено… Виж, на турнето обаче, което беше в девет града за девет дена, около 2000 километра навъртяхме, се превърнах в развалина. Накрая буквално не знаех къде съм. А интересът беше огромен. Всеки искаше да се докосне до Торлака, а Торлака беше като в транс. Надявам се да не си е проличало много и да не съм показал неуважение към някого, но си беше истинско изпитание.

 

Навсякъде (освен на едно място, но няма да споменавам кое) усетих ужасно топло отношение. Дори в Пловдив и Стара Загора, откъдето тръгнахме. Градове, които имат толкова общо със Северозапада, колкото аз с молекулярната биология. Местата, на които представяхме книгата, по правило бяха пълни почти винаги. Тук-таме имаше и правостоящи. Разписах стотици „Северозапад романь“-и.

 

Сега, от дистанцията на времето, след като се възстанових от това турне, го осмислям като истинско приключение. Вниманието на хората не може да не радва човек със силно его, какъвто съм. Особено, когато е приятелско и непринудено. Може би нямам достатъчно опит и славата, макар и нищо и никаква в световен мащаб, ми се струпа изведнъж. Ще свикна, не се оплаквам, дано да е така винаги.

 

Що се отнася до романЯ, явно беше докоснал и най-тънките струни в душите на толкова много хора. Някои искрено се забавляваха на откровения му и пиперлив език, други на автентичния хумор или любовните истории, в които не спестявам нищичко, но най-много ме изненада колко хора са усетили долните пластове, които съм заложил под на пръв поглед лековатия похлупак. Опустяването на Северозапада и на много региони в България, политическата темерутщина, корупцията, липсата на образование, здравеопазване и културни институции, умирането на традициите и диалекта, смазването на всеки опит за съпротива и за проява на човешкото достойнство. Оскотяването, мизерията, болката, заглушеният крясък за конституционни права, унищожаването на природата…

 

Убедена съм, че се захранваш и с много истории покрай тези срещи – как изглежда българският читател днес? Какво му липсва, какво го вълнува, какви неща иска да чете?

 

Истински. Не пластмасови. Не написани на конвейер, за да се вземе поредният хонорар. Две десетилетия и повече ни беше втълпявано като мантра „Българинът не чете! Българинът не харесва български автори! Българинът мисли само за хляба си…“. Е, оказва се, че това е поредната лъжа и манипулация. Доказва го не само „Северозападен романь“, и още много книги, които разчупиха леда в последните години.

 

Истината е, че много от големите издателства просто се страхуват да рискуват и да издават български автори. По-лесно им е да заложат на напудрените световни имена. Да, може би печалбата е по-голяма и по-сигурна, но в България се създават качествени и разнообразни текстове, които заслужават да видят бял свят не само заради литературната си стойност, но и защото при добра реклама и мениджмънт могат да се превърнат в един наистина конвертируем продукт.

 

Какъв е средностатистическият жител на Северозападна България? В какво вярва, кого псува, какво съветва децата си сутрин, какво пие вечер?

 

Същият като мен и теб, като всички ни. Е може би по-рязък, по-директен и откровен, по-горд, но същевременно по-беден и неглижиран. Псува много неща, дори и приятелите си, но в тези случаи това и израз на най-добри чувства. Ако си в Северозапада и чуеш „Кво праиш, да ти еб*м макята“ или „Ти още ли си жив?“, или „Мали, отколко време те дирим! Те сега ше маанем да те прибием!“, да знаеш, че тези реплики са отправени към някой от най-близките хора на говорещия 🙂

 

Северозападният човек вярва единствено в себе си. Понякога и в Господ. За последните седемдесет години той е научен, че няма на кого да разчита. Политиците се сещат за него само по избори. Той е един данъкоплатец и (евентуално) продавач на гласа си. А, всъщност, може и да го наемат, за да реже горите си, за да служи на дървената мафия и да пълни партийните каси.

 

Нищо не се развива. Нито индустрия, нито туризъм, нито селско стопанство, нито инфраструктура. Наричам това съзнателен геноцид на всички правителства срещу родния ми край. Доказателство са наводненията в Мизия и Говежда, разровеният като след война път от Монтана за Видин и „Дунав мост 2“, съпротивата на администрацията срещу реализирането на всякакви европейски проекти на тази територия от страната ни, ниската средна продължителност на живота, това, че за тридесетина години населението на трите областни града стана толкова, колкото в средата на осемдесетте беше само това на Видин…

 

Съветва децата си това, което всеки стойностен човек. Да бъдат добри, да си измият ръцете и зъбите, да внимават в училище и да си учат уроците. Е, понякога добавя и по едно „И ако некой те удари, да му разкатаеш фамилията, ей!“ 🙂

 

За вечер е по-добре да си замълча, но айде, ще отговоря. В Северозапада се пие много. И по традиция, и поради безизходица. Предимно домашна ракия (наричаме я „скоросмрътница“, защото я правим с доста висок градус), а също така и вино. Северозападният човек обича да се събере вечер с приятели или съседи, да слезе до мазето, да отвърти канелката на бурЕто и да пусне винцока да цъцре в каната, а она да се изпоти. Пък после да си отпусне изнурената душица.

 

Вадиш си хляба с писане и уточнявам за нашите читатели, че си журналист на свободна практика. Сбъднал си още една утопична точка – да бачкаш в България за себе си. Как го постигна? Нека дадем кураж на всички млади хора, които искат един ден да направят същото.

 

О, това е много трудно и ако ще съветвам младите, бих ги посъветвал да не се захващат. Десетина години ми се налагаше да работя по разни медии и сайтове с различна насоченост. Парите не са добри, нервите не си заслужават, а „вменяването“ на теми, които са табу, е повсеместно. Уволняван съм няколко пъти. Под благовидни поводи, разбира се, но винаги, защото не мога да си държа устата затворена.

 

Нервите в тази сфера са огромни, ако не си съгласен да си склоняваш главата. Ако казваш, това, към което води здравата човешка логика. „Ти луд ли си, така не се прави в България!“. Именно затова сме зад повечето африкански страни в официалните статистики по свобода на словото, именно затова стойностните журналисти са малцина и основно са независими блогъри. Дори и досега получавам заплахи, къде завоалирани, къде в прав текст, за да си държа устата затворена.

 

Семейството ми много е страдало заради твърдоглавието ми. Случвало се е да караме цяла седмица с 20-30 лева, да имаме нерви и скандали, случвало се е да се отчайвам, но никога не съм се отказвал от пътя, в който вярвам.

 

Та, не мога да окуража младите, за съжаление. Усилията са огромни, заплащането – смешно, а ако не си склонен да правиш компромиси, животът ти ще е ужасно труден. Да, отстрани изглежда лъскаво, но това е само опаковка. Медиите в България се държат от шепа олигарси, с много малко изключения. Дори имам пресен пример за една статия, която ми беше безцеремонно спряна без всякакви аргументирани обяснения само, защото засягаше щекотлива тема, но да не навлизам в подробности.

 

На хората, които искат да се занимават с журналистика, мога да кажа само да погледнат колко са им големи топките и да преценят дали да започват. Да, ако има повече непримирими субекти в журналистиката и се окаже силен натиск (основно през блоговете и социалните мрежи), този колос на глинени крака ще се срине, но в момента е ужасно трудно да изразиш свободното си мнение и от ден на ден става все по-зле.

 

Нещо, което много ме радва и често те давам за пример – ти си горд татко на три деца. Едно време хората са имали по 12 и не е било интересно, но днес хора като теб са герои и ги сочим с пръст. Трудно ли се гледат три деца в България? Трудно ли се възпитават на любов към родина, която всеки ден продажниците глозгат до кокал?

 

Не, всъщност, не е трудно. Както споменах, оставали сме с някакви стотинки, и то не веднъж, но няма нищо трудно. Достатъчно е да ги погледнеш в очите и ти олеква дори и в най-тежките ситуации. Достатъчно е с партньора ти да се възприемете като един организъм, нали „в добро и зло“ се казва в брачната клетва…

 

Не може всичко да е „иху-аху!“. Аз не харесвам държавните мъже и жени на България, без изключения, но обичам Родината си. И като историк осъзнавам, че рано или късно тази зловеща олигархо-политическа парадигма ще се разпадне на парчета, но демографският ни срив ще ни затрие най-много до век, ако продължаваме със същите темпове. Затова и дадох скромния си принос за естествения ни прираст.

 

Още като студент обяснявах, че ще имам поне три деца, но срещах само изумени погледи. Е, да, малко сме двойките с толкова наследници, особено, когато държим да ги възпитаваме и образоваме, но в крайна сметка какво ще остане от нас, ако не направим нужното в тази посока? Лайна? Фасове? Един гардероб дрехи, къща и кола? Плюя на тези неща. Мога и с тях, и без тях. Да създадеш, да формираш, да обгрижваш достойна личност е далеч по-стойностно, едно от малкото смислени неща на този свят.

 

Възпитаваме ги на любов към природата и справедливостта. Към Родината, не към държавата. На това да си отстояват позициите, но и да уважават личното пространство на другите. Понякога изисква повече усилия, защото още са малки, но май вървим в правилната посока.

 

Каква е твоята лична битка? Всеки човек на словото има такава – какво искаш да промениш – в хората, в политиците ни, в бъдещето на децата ни?

 

В политиците нищо не искам да променя. Пак ще го кажа като историк – по своята същност всяка държавна структура от дълбока древност, та до днес, е една мафиотска организация, иззела правото да получава рекет от честните хора, които се трудят и изкарват принаден продукт. Добър политик не е имало, няма и няма да има. Тънката подробност е, че в някой страни гражданското (а и селянското) общество упражнява силен натиск върху институциите, за да вършат това, за което самото то им плаща. И е непримиримо към всяко своеволие или нарушаване на правата му.

 

Това си мечтая да имаме в България. Отвратителната ни поговорка „Преклонена главица сабя не я сече“ безвъзвратно да остане някъде в небитието. Ако спрем да се цепим на всякакви фили и фоби, ако забравим за партийните си пристрастия (терминът „партия“ произлиза от латински и идва от глагола „разделям“) и всички станем българофили, следвайки националните си интереси, всичко ще се промени. Само за няколко години.

 

Имаме всички дадености – великолепна природа, плодородни територии, умни хора, които да развиват високи технологии… Просто трябва да принудим политиците си да създадат една нормална среда за развитие и да спрат да делят баницата. Да станем граждани, а не поданици. Да осъзнаем най-после, че ние сме работодателите. И да искаме сметка за платеното. В пари и доверие. Без непрестанен натиск няма да стане.

 

Що се отнася до личните ми битки, те са няколко. Най-голямата, разбира се, е със самия мен. Аз имам ужасно силни ангели, но и могъщи демони в себе си. Не искам да побеждавам едните или да държа страната на другите. Хватката е да ги държа в постоянно разпадащ се баланс, защото това е едно от най-големите предизвикателства на живота на всеки от нас.

 

Втората е да съм полезен с каквото мога на родния си край, да дам скромния си принос за това да оцелее и да започне да се оттласква от дъното. Вярвам, че по този начин съм полезен и на Родината си (умишлено го пиша с главна буква).

 

Ще се радвам и ако успея да направя от синовете си едни истински и достойни мъже. Нямам никакви претенции с какво ще се занимават, това си е лично техен избор. Както каза баща ми някога, когато избрах историята пред много модерното по онова време право „Професия и жена няма да ти избирам. Аз само ще те подкрепям с каквото мога…“. Дано само успея да ги накарам да осъзнаят кои са вечните и кои преходните ценности. В наше време това е огромно предизвикателство.

 

За финал те моля да кажеш някоя хубава наричанка от вашия край – нещо позитивно, което хората си казват в най-хубавите моменти.

 

Ега иядите, масу празну да ви не оставиня, от здраве да се не отръвете, додек сте живи, а поди юргану самечки да се не случава да улазиняте! Наздраве!

 

 

 

Ако искате да получите книгата с автограф от нейния автор, можете да го преследвате в страницата на романа „Северозападен романь“ във фейсбук.

https://www.facebook.com/severozapadenroman?fref=photo

 

Разгледайте и блога на Стоян

https://stantorlak.wordpress.com/

 

 

 

+ФорумЪт

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.