СВЕТОВНАТА РЕВОЛЮЦИЯ ПРОДЪЛЖАВА

Бунтовете в „арабския свят“ ─ въстания или акция на Интернационала   • „Българската следа“ в „нежните революции“ • Как финансовото робство замени комунистическото иго

 

В петък, 28 януари 2011 г., изтече документ, изготвен от „секретната секция“ на посолството на САЩ в Кайро. Той разкрива как активист на уж възникналото през 2008 г. във Facebook младежко движение „6 април“ е бил финансиран от американските разузнавателни служби и е пътувал до Вашингтон. Името му е задраскано. Но се съобщава, че се е срещал с представители на американското правителство (в документа USG – от US Government), провел е срещи на Капитолийския хълм – Конгреса и Сената, и е посетил мозъчните центрове, където се подготвя взимането на важните политически решения (think tanks).

Между многото неща, които е споделил с работодателите си, било и това, че „египтяните изпитват необходимост от замяна на настоящия режим с парламентарна демокрация“.[1]

 

Необходимо уточнение

 

Каква „новина“! През октомври се навършват 30 години от възкачването на Хосни Мубарак на президентския престол в Египет. От тогава допреди дни той бе признаван за верен приятел на Запада, за съюзник, на когото може да се разчита. И изведнъж само преди няколко дни вицепрезидентът на САЩ Джо Байдън се изпусна:

„Време е президентът Мубарак да започне да се придвижва в посока към повече съчувствие спрямо тамошните хора…

В много направления Мубарак бе наш съюзник. Той бе доста отговорен по отношение на геополитическите интереси в региона, в усилията за постигане на мир в Близкия изток; действията, които Египет предприе във връзка с нормализирането на отношенията му с Израел… Не бих го определил като диктатор.“[2]

Блейк Хауншел, коментатор в авторитетното списание „Форън Полъси“, не се сдържа и възкликна: „Чия бе „умната“ идея да проводи Джо Байдън да обсъжда Египет?“ 

Хауншел добави, че Байдън не е единствената „слаба бира“ в Белия дом: „По-рано днес напускащият говорител на Белия дом Робърт Гибс смая някои с изявлението си спрямо протестиращите [в Египет]: „Не бива да взимаме страна.“ Но ако прегледате целия текст на неговото изказване, става ясно, че администрацията на Обама все още разчита режимът на Мубарак да се справи с това и да заякне.“[3]

Грешката на диктаторите е, че в своята вярност към онези, които са ги издигнали, забравят: господарите им нямат приятели, а интереси. На гърба си го изпитаха шахът на Иран, Саддам Хюсеин и още много други. Те критикуват или открито нападат онези тоталитарни или авторитарни режими, които не им вършат работа. И нямат нищо против послушните, каквито са например абсолютните монархии в Персийския залив. Марк Линч от “Foreign Policy” изтъкна:

„Режимът на Мубарак може да оцелее много лесно, но ще си спомня колебливата подкрепа на САЩ. В случай, че Съединените щати обърнат гръб на дългогодишния си съюзник, останалите режими в този регион трябва да бъдат доста загрижени. А народните движения, които могат да заменят Мубарак, не бива да проявяват склонност към провеждане на външна политика, която да излага на риск американската политика, като например блокадата на ивицата Газа. За мен като анализатор е лесно енергично да настоявам Съединените щати да подкрепят протестиращите в Египет, но напълно разбирам защо тази администрация се оказва толкова предпазлива. Обаче честно казано, аргументите в полза на тази предпазливост бързо се разтрошават.“[4]

Когато човек наблюдава събитията в Египет и отражението им в т. нар. световни столици, остава с впечатлението, че наблюдава някакъв пантомимен спектакъл. Претендиращият, че все още е президент на най-голямата арабска държава Хосни Мубарак назначи за свой заместник един „обещаващ демократ“, 75-годишния „вечен“ ръководител на тайните служби и някогашен главен преговарящ с Израел Омар Сюлейман. Как да не се възхитим на драматургичния гений на творческия тандем „Обама-Клинтън“! Едно от най-големите достойнства в тяхната пиеска е фактът, че новозаклелият се вицепрезидент на Египет е прекарал цели… четири инфаркта. Иначе казано, може и да не доживее финала на представлението, наречено „арабска революция“. Дали за миг допускат, че някой в Кайро или Александрия ще аплодира „оригиналното“ им хрумване? Уличната публика все по-безстрашно крещи: „Долу Мубарак! Мубарак, върви си!“ Вярвате ли, че господарите на света се притесняват от това? Те разполагат с множество изпитани методи и инструменти за овладяване на недоволството и гнева. Никога не забравяйте: Техните диктатори са добри диктатори, останалите са лоши. Както тук за едни техните комунисти и ченгета са свестни и „имат право да се променят“. „Демокрация“…

В първото си официално изявление по повод на антиправителствените протести в Египет израелският министър-председател Бенямин Нетаняху призна, че е разговарял с Барак Обама и Хилари Клинтън. Подтекстът е, че им е дал съответните инструкции. „Целта е да запазим стабилността и да осигурим продължаването на мира между нас и Египет“, заяви премиерът по време на първото за седмицата заседание на кабинета… Нетаняху обясни, че „нашите усилия са насочени към осигуряването на стабилността [разбирайте статуквото] в Близкия изток...

Нетаняху посъветва министрите да не изразяват своите лични мнения…“[5]

Репортери от големите интренационални корпоративни медии съобщават за сбивания между самите протестиращи. Специалният пратеник на лондонския „Индипендънт“ Робърт Фиск разказва как датски телевизионен екип понечил да снима запалените от демонстрантите магазини. Протестиращите се нахвърлили върху журналистите с обяснението, че „египтяните са горди хора“. Един вид, не желаят вандализмът им да бъде показан пред света. Ала най-трагично било нападението над Египетският национален музей в Кайро.

„След като полицията заряза тази най-голяма колекция от древни съкровища, грабителите нахълтаха в боядисаната в червено сграда и разбиха статуи на фараони, оцелели 4000 години, египетски мумии и великолепни дървени лодки с оригинални дърворезби – комплектувани с техните миниатюрни екипажи – които придружавали владетелите в гроба. Бяха изпочупени стъклени витрини, съдържащи безценни фигурки. Черните войничета в тях бяха изхвърлени. Отново трябва да припомня, че имаше слухове как полицията умишлено е причинила този вандализъм, преди да напусне музея през онази петъчна нощ. Страховити сенки от Багдадския музей през 2003 г. Не бе чак толкова зле, както онова плячкосване, но все пак това за археологията това бе ужасно бедствие.“[6]

Да припомня, че около петилетка след разграбването на Националния исторически музей в Багдад през 2003 г. в Израел започнаха „да се намират“ невероятни находки, доказващи недоказуемото – достоверността на Стария завет…

За нас ставащото в т. нар. арабски свят е déjà vu. Не само сме гледали подобни постановки, играхме в тях. Макар мнозинството от нас да бе в ролята на миманса, още помним някои реплики. Затова няма да досаждам повече с подробности около събитията, „избухнали“ в Тунис, и пренесли се из останалия „арабски свят“. Защото те досущ напомнят случилото се у нас преди 21 лета. Например по-нататък в цитирания секретен документ, „изтекъл“ от американското посолство в Кайро, следват обяснения как на „опозицията“ й липсват компютри, пари и всякакви други технически и прочие материални средства. Нещо, което ни е познато от нашата „нежна революция“.

През 1990 г. тук се изсипа дъжд от всякакви помощи, които превърнаха някои доверени лица на партията и нейните репресивни тайни служби в богаташи. Разбира се, достатъчно зависими и готови да служат. Достатъчно е да проследите биографиите и кариерното развитие на комсомолския деятел Спас Русев, на агента на милицията Костадин Тренчев, на партийния социолог Петко Симеонов, на още редица „герои“ на криминалния преход от държавен капитализъм с тоталитарно управление на комунистическата партия към частнособственическо „пазарно стопанство“ с власт на номенклатурата на същата престъпна организация.

Защо това се случва в арабския свят и то точно сега? Поради опасенията на споменатите проционистки „мозъчни центрове“, че насъбраната енергия и вече широко разпрострялата се и действаща тайна ислямистка мрежа могат да превземат ключови държави в региона. Изпреварващият ход се оказа наложителен. Или поне така им се струва на „експертите“ от споменатите “think tanks”. Забелязахте ли как преди по-малко от госдина проводиха в Кайро едно от техните момчета, „дисидента“ Мохамед ел-Барадей – по всяка вероятност бъдещия египетски Желю Желев? А сега този Нобелов лауреат и ядрен физик внезапно напусна хралупата си и се оказа достатъчно „подготвен“ и за политиката, та предяви претенции да оглави едно „временно правителство“. В арабския свят много от „временните“ неща стават почти вечни.

Докато саудитският крал осъжда протестиращите в Египет, а Израел внимателно, но „спокойно“ следи събитията, хората от улиците на Кайро и Александрия разбраха, че снарядите и гранатите със сълзлив глас, изстрелвани по тях, са произведени в САЩ. Всяка година Вашингтон „дарява“ Кайро с повече от 2 милиарда долара във вид на военна помощ. Независимо от изхода на бунта, въстаналите египтяни задълго ще „залюбят“ всичко американско. Вече имах възможността да кажа, че мюсюлманите по света не мразят американците заради принадлежността им към тази основана от юдеомасоните бандитска държава или поради другата им вяра. А заради онова, което същите тези американци им причиняват. Както жителите на Дрезден и Хирошима помнят американските зверства, така и мюсюлманите трудно ще забравят масовите убийства, извършвани от гангстерите във военни униформи, закичени със знамето на затворнически райета и цели петдесет масонски петолъчки – символа на сатаната, в Афганистан, Ирак, преди това в изкуствено създаденото петролно шейхство Кувейт…

 

Сценариите на „нежните революции“

 

Наситихме се на различни варианти на добре планираните от think tanks и финансирани от “Wall Street” „нежни революции“ – у нас, в цяла Източна Европа, в СССР, после в Грузия и Украйна… В книгата си, посветена на събитията от 10 ноември 1989 г., висшият номенклатурчик на БКП, а по онова време генерален директор на Българската телеграфна агенция Боян Трайков споменава документална поредица на виден комунистически журналист, свързан със специалните служби на тогавашната власт. В нея се твърди, че когато същият пропагандатор – Тома Томов, „бил на посещение в Съединените щати, е бил приет в Държавния департамент от някой си Ричард Армитидж, който му казал: „Нали имате в България един… Андрей Луканов. Кажете му, че като го уволнят вашите началници, ние на драго сърце ще си го вземем при нас.” Догадките, които поражда изразът „ще си го вземем”, който е твърде еднозначен, Тома Томов подсилва и с друг цитат от думи на бившия държавен секретар на САЩ Джеймс Бейкър, казани на Андрей Луканов в Париж: „Вие двамата с Желев ще вървите напред заедно.” Та това прилича на инструкция!”[7]

Само като пояснение: Желев е „първият демократично избран президент” и създател на Съюза на демократичните сили (СДС); по това време гологлавият дебелак Ричард Армитидж е в екипа на Джордж Буш-старши; преди това е помощник на държавния секретар по отбраната в администрацията на Роналд Рейгън Каспър Уайнбъргър. Тоест Армитидж е заместник-министър на войната,[8] а сетне отново е помощник-държавен секретар по отбраната в първия кабинет на Буш-младши.

Що за птица е самият Желю Желев личи не само по делата му, но и по неговата биография. Завършил философия, членувал в БКП, след промените продължаваше публично да се определя като… марксист. Интернационалът и неговите тукашни наместници му възложиха отговорната роля на водач на създадената от тях псевдоопозиция.

В спомените на Огнян Дойнов четем за една среща на Андрей Луканов с Михаил Горбачов, проведена непосредствено след 10 ноември 1989 г. в Москва. Тогавашният посланик на Народна република България Георги Панков, бивш Живков министър, е запечатал в паметта си меко казано странния диалог между тукашния министър-председател и генералния секретар на ЦК на КПСС.

„… Луканов моли, ако е възможно, на другия ден да излезе в съветската преса голямо съобщение, че новоизбраният български президент Желю Желев кани Михаил Горбачов на официално посещение в България. Тогава Горбачов казал:

─ Но Желю Желев е против комунистите и против Съветския съюз.

─ Не е вярно, другарю Горбачов – отвърнал Луканов, ─ така му казваме да прави.

─ А защо тогава казва „долу!“ и сочи с палеца си към земята?

─ И това сме му казали да прави – отвърнал Луканов.“[9]

И още: „Няма съмнение също така и във факта, че част от ръководството на тогавашната БКП беше инициатор и създател (може да използваме по-меката и модерна дума – спонсор) на Съюза на демократичните сили.

Тези сили от БКП, които участваха в създаването на СДС, за продължителен период оказваха влияние върху развитието на съюза, участвайки в неговите вътрешни борби… Да си припомним също твърдението на Андрей Луканов, че Иван Костов е „откритие за България“, че той е „българският Балцерович“.“[10]

Ако някой все още не е проумял, че същите процеси продължават, е обречен да живее в страната на илюзиите. Затова не преставам да се учудвам на онзи плам, с който неосъзнати болшевики като Матросовци бранят един или друг политически цвят и някакви „лидери“. Та нали всички те до един са подставени лица и бушони на ЦК на БКП? Какво значение има за нас дали начело на властта ще стои Желю Желев, Филип Димитров, Петър Стоянов, Жан Виденов, Георги Първанов, Иван Костов, Симеон Сакскобургготев, Сергей Станишев, Б.Б., Волен Сидеров и т.н.? Нали все Политбюро на ЦК на БКП ще е на власт. И командите все така ще идват от Кремъл. Подчинените на Братството действителни управници на територията България вече готвят следващия „политически проект“ барабар с мутрите в него.

 

Парола: Вярност на Интернационала

 

„Великите сили, когато искат да сменят непослушен глава на държава от тяхната сфера на влияние, възлагат задачата на своите тайни служби: Съединените щати – на Централното разузнавателно управление (ЦРУ), Съветският съюз – на Комитета за държавна сигурност (КГБ).”[11] В навечерието на самия Ноемврийски пленум на ЦК на БКП, довел до свалянето на диктатора Тодор Живков, сменилият го на върха на партийната власт Петър Младенов се среща с американския посланик в София Сол Полански[12].[13]

Свидетелство за това се намира и в самите доклади на Полански до съответните американски служби. Той и ПетърМладенов са вечеряли заедно на 23 октомври 1989 г. Явно американецът е притискал тукашния комунистически външен министър по повод на репресиите срещу мюсюлманите, които посланикът наричал „български турци“. Това е оксиморон. Все едно да приемем, че съществува „дървено желязо“. Документите на ЦРУ разкриват, че Младенов явно е изтървал нервите си. Той „директно попитал дипломата: „Какво всъщност искате от нас? Всичко, което поискахте, направихме.“…

В края на разговора Младенов заявил, че „България не е бананова република и иска да решава бъдещето си сама, а САЩ искат да разрушат политическия процес в страната“….

От секретните доклади е видно, че дори прочутото писмо на Петър Младенов, в което той се опълчва срещу Живков, и което предшества събитията от 10 ноември, пристига в американското писмо дни след това. Името на приносителя е заличено, но според Сол Полански човекът бил надежден контакт в миналото. Не става ясно дали е българин и от какви среди произхожда…

От писмото Полански прави извод, че корените за отстраняването на Живокв трябва да се търсят в акциите по защита на човешките права по време на форума „Екогласност“ и намесата на САЩ. Това съвпадало с коментарите на Луканов пред амерканския посланик.“[14]

Според мен споменатият „приносител“ на Петър-Младеновото писмо е бил Александър Мирчев. По онова време той е високопоставен служител на ЦК на БКП –секретар и помощник на Андрей Луканов. От ЦК на ДКМС, през ЦК на БКП… до Белия дом във Вашингтон. Александър Мирчев бе говорител на БКП на Националната кръгла маса, проведена в началото на 1990 г. Той е живото доказателство за подчинението на „гробокопачите на капитализма” на самите капиталисти. Защото малко след като си свършва работата тук, „заминава на специализация в САЩ и не се връща. В Америка открива серия от фирми. Хора от бившия отдел „Външна политика и международни връзки” на ЦК на БКП допускат, че той е една от ключовите фигури за измъкване на пари от България. Според тях част от тези средства се е върнала у нас за създаване на фирми за социални, политически и икономически изследвания.”[15]

Преди време единствен съобщих, че: Днес д-р Александър Мирчев, учил в Харвард, „в Националния юридически център на Университета „Джордж Вашингтон” във Вашингтон, федерален окръг Колумбия“ е собственик на ситуираната във американската столица „Крул Корпорейшън” и е уважаван член на висшето американско общество. В биографията му е записано, че е „бил председател и директор на интернационални промишлени предприятия с активи от много милиони долари и директор в най-високо оценяваната вашингтонска юридическа фирма. Д-р Мирчев е работил за решаването на критични геополитически проблеми и е имал активна обществена кариера. Участвал е в изливането на основите на пазарната демокрация в България и за нейното присъединяване към НАТО и ЕС…“[16] 

Пак през лятото и есента на 1989 г. „органите, на които това им е работата”, отбелязват зачестили – повече от приетата дипломатическа куртоазия, срещи на Виктор Шарапов[17] с американския посланик Сол Полански. Ако в обмена на мисли Тодор Живков е бил споменаван, а не може да не е, това ще е един от поредните случаи на макар и прикрито единомислие и общ интерес между съветски и американски посланик. Някои от „органите” дори допускат взаимодействие за „демократизирането” на управлението в България…”[18] Същото, на което бяхме свидетели в Ирак. „Но игрите между „великите” са невероятни. Консултациите на Виктор Шарапов с американския посланик го ориентират да докладва за необходима и възможна смяна на Живков.[19] Все в онези дни, в Букурещ, Петър Младенов и Добри Джуров заговорничат с пълномощниците на Синедриона Михаил Горбачов и Едуард Шеварнадзе.[20]

В неколцината пробутани ни не напълно разсекретени тайни доклади на американския посланик Сол Полански за събитията около и след 10 ноември 1989 г. четем как Андрей Луканов изпреварващо съобщава на някакъв журналист от „Нешънъл Джиографик“ с еврейското име Тед Шулц, че „на 6 юли следобед или вечерта ще иде при президента Петър Младенов и ще го накара да си подаде оставката”…[21]

Така и става. Кумът на Луканов, председателят (президент), както официално се водеше длъжността тогава, напуска поста. Причината? Репликата „по-добре танковете да дойдат”, изтървана на 12 декември 1989 г. Още не е напълно изяснено, дали той произнася тези думи или те са резултат на манипулация на една видеокасета. Самият Младенов отрича. Някогашният представител на полския профсъюз Солидарност у нас Мариан Орлиховски сподели пред моя милост, че видеокасетата е обработена в представителството на фирмата „Панасоник“ във Варшава. Това е отделна тема, която няма да бъде изяснена скоро. В случая важното е, че навярно се досещате – „журналистът” Шулц неминуемо е бил сътрудник на някоя от тайните служби на САЩ. Негов колега, подвизаващ се под прикритието на „служител на посолството”, пък узнава как в създадения от тогавашния лидер на СДС Желю Желев вестник „1000 дни“ „3-ма души пишат словото на Младенов за подаването на оставка”.[22] Главен редактор на изданието бе еврейката Еми Барух, рожба на тежко комунистическо семейство.

Посланикът „останал изненадан, че в момента, в който пишел доклада, студентите”, които стачкуваха денонощно с настояване Младенов да освободи поста председател (президент), „оттеглили искането си за оставка на Луканов”.[23] Замислете се за ролята на тогавашния студентски гаулайтер Емил Кошлуков и неговата блага съдба. За награда, първо заминава да учи в Съединените щати. Връща се и става… „политолог“. Дава интервюта, в които по безогледен начин обижда Симеон, а година по-късно вече е депутат от партията, която дори носи името на бившия цар. Разцепва НДСВ, прави нова файтонджийска партийка, която до днес получава държавни субсидии. Използва я, за да се облажи заедно с още неколцина от приближените си. Най-новата премия, която този партиен многобоец получава, е длъжността „програмен директор“ на ТВ 7, в която води предаване от типа Talk Show! Понеже е „доказан“ журналист с „многогодишен опит“.

Уж всички са наясно, че единствен Луканов е бащата на промените. Всъщност той едва ли даже бе техен идеолог. По-скоро се оказа главен ръководител на провеждането им, на когото имаха доверие както в Москва, така и във Вашингтон. Не вярвате, че всичко е манипулирано чак до там? Тогава се запознайте с оценката на официалния американски представител за тогавашния комунистически министър-председател на България: „Полански „оценява избирането на Луканов за член на ПБ[24] и секретар на партията като „голяма победа”.”[25]

„Особена симпатия изразява Полански към Чудомир Александров.[26] Посланикът препоръчва на Държавния департамент на Александров да бъдат организирани срещи на високо равнище във Вашингтон при посещението му през декември 1989 г.”[27] Официалният представител на Съединените щати не само не се гнуси от червения министър на вътрешните работи. „… той чака да види шефа на МВР Георги Танев, който според него бил протеже на Димитър Стоянов, за да обсъдят бъдещото сътрудничество срещу наркотиците.”[28] И на слепите става ясно, че сътрудничеството е в други, покрити с тайнственост области, и без съмнение е отколешно.

 

Вервайте на другарите или защо пренебрегнахте страдалците на комунизма

 

Няколко месеца по-късно, вече след промените, един от двамата българи, „пребивавали” най-дълго в комунистическите зандани, председателят на Независимото дружество за защита правата на човека, искреният патриот Илия Минев се връща от Съединените щати, където е по покана на наши имигранти. Повикан в посолството на САЩ в София, бива „посъветван” от негова служителката от еврейски произход на име Шийла Бейтман да не се занимава с политика, а да се отдаде на защитата на правата на човека, тъй като има „фашистко минало”![29] Излиза, че всеки антикомунист е… фашист! Днес подставените лица на партията пишат по този начин из форумите и в болшевишкия печат. Пример за това е страницата с такива обвинения, която комунистът и офицерът от Държавна сигурност Велизар Енчев, служил на черевни, сини и атакисти – който даде повече, ми посвети във вестника на Шесто управление на ДС „Земя“. (Вж. илюстрацията.)

„Още в Малта старият Буш и Горбачов ни ебаха мамката”, тъжно клати глава унгарският писател и българист, професор Петер Юхас. „Те са направили един голям заговор срещу нашите народи. Още там са се разбрали Съветският съюз да се откаже от комунизма, но икономическата, а после и политическата власт да си остане в ръцете на комунистите, на номенклатурата… Номенклатурата е успяла отново да лиши народа от имотите му – първия път при национализацията и втори път – при приватизацията. Държавната собственост бе създадена с потта на работниците, които са получили само една незначителна част под формата на заплати за това, което са заслужили. От другата част са построили фабрики, държавни стопанства и сега отново са лишени от тях, защото или комунистите са ги изкупили на безценица, или са ги продали на западни фирми за стотинки, за да получават комисионни, подкупи…

Нашите две държави[30] си приличат много, защото са жертва на големия заговор в Малта. Но не само това. След заговора са изработени общи сценарии за нашите държави от КГБ за това, как да постъпят след промените, как да пращат свои хора, свои агенти във всички демократични партии, които после ще разкъсат едната след другата. Веднага след Малта са създали опозиция от комунисти, от своите собствени синове – синове на генерали, на полковници от Държавна сигурност.”[31]

„Жалко, че след 1989 г. не стана това, което очаквахме… Какво се оказа? След като бившите управляващи усетиха, че трябва да предадат властта, от собствените си синчета спретнаха набързо опозиция. И у нас сега са на власт децата им. Вярно, че са по-шлифовани, но по същество си приличат. Предишните бяха губернатори на Москва, днешните са губернатори на Световната банка и МВФ. Както някога разбрахме, че социалистическата ни система не е социализъм и я нарекохме „реален социализъм”, така и днес трябва да наречем днешната система „реален капитализъм”. Защото това не е капитализъм. У нас няма демокрация, а клептокрация. Думата, сигурно разбирате, е от клептомания.”[32]

„Комунистите, които можем да наричаме и интернационалисти, преди десетина години обслужваха чужди интереси. А антикомунистите – тъй наречените свободни демократи и либерали, са космополити. Коренът на интернационализма и космополитизма е един и същ: общото безразличие към националното предателство. За съжаление у нас няма национална буржоазия, а компрадорска. Друго не може да се очаква от космополити и интернационалисти. Спасението е само в създаването на националнопатриотична буржоазия, каквато е била вашата през Възраждането. Но космополитните и интернационалистичните кръгове нямат интерес от унгарската[33] буржоазия, понеже тя би им попречила да създават „отворено общество”. Отворено, за да влизат в него световните монополисти.”[34]

Интернационалните другари във Вашингтон, Лондон и останалите столици на капитализма спряха своя избор на подходящите, „илюминирани“ и готови да им служат същества. Комунисти, за които предателството спрямо народ не е грях. Нали или те самите, или родителите и роднините им го поробиха и избиваха? „На 3 юли на летище „Хийтроу“ инкогнито каца Андрей Луканов. Придружава го Елена Поптодорова. По-късно в сградата на Европейската банка за възстановяване и развитие българският посланик Джон Станчов случайно среща бившия министър-председател…

На 5 септември същата година Луканов и съпругата му Лилия Герасимова пристигат в Лондон, поканени от Робърт Максуел налично гостуване.“[35]

Къде са те сега? Луканов и Максуел в гроба – не прецениха силите си и се впуснаха в надвишаваща капацитета им многостранна игра с участието на КГБ, Моссад, MI6, ЦРУ, ДС, може би и други. Вдовицата на Андрей Карлович се жалва от бедност, но крие своите доходи и не продава имотите си. Услужливи „журналисти“ със слугински манталитет любезно им предоставят думата – Маргарита Михнева, Мартин Карбовски, телевизиите „Канал 3“, Нова“ и т.н. Комунистката Елена Поптодорова, за която се говори, че извоювала кариерата си в креватни битки с Живков и ген. Любен Гоцев, вече втори мандат „краси“ с пагоните си от Държавна сигурност американската столица, прикрита като посланичка на „демократична“ България. Иван „Джон“ Станчов прибра не малко благинки и добрува в Лондон. „Демокрация“ е…

 

Истината ли? Интересът Über Alles!

 

По-рано комунистите се надпреварваха кой по-напред да възхвалява СССР, поредния болшевишки лидер и „вечната и нерушима българо-съветска дружба”. Днес същите и наследниците им всячески се стремят да привържат националната ни шхуна към кърмата на големия американски кораб. Навремето колчем нашенските колониални администратори не слушкаха, господарите им от метрополията, ги „деряха”, по израза на Тодор Живков. Да видим какво мисли днешният ни „Голям брат“:

„Както казва един съветски експерт, „България бе свикнала да е галеното кученце на Русия” , подиграва ни се „Ню Йорк Таймс“. „Сега тя е галеното пале на Америка. Българите бяха такива подмазвачи на Русия, че през шейсетте години сами предложиха да станат шестнадесета република на Съветския съюз.[36] Не само г-н Буш има пролеми с името на българския министър-председател. Ние всички ще се сблъскаме с тях. В някои репортажи го произнасят Симеон Сакскобургготски, а в други Симеон Сакс-Кобург-Гота. Високият, оплешивяващ брадат премиер някога бе цар Симеон ІІ, детрониран дете-цар. Той е далечен роднина на принц Албърт, съпруг на кралица Виктория, но не на граф Дракула. Това е нашият друг нов най-добър приятел – Румъния. Добре ли е да заменим французите за българите?

За България се бърборят повърхностни факти: има град на име Пловдив; иска да стане велика в скиорската индустрия; тайните й служби наръгаха с чадър с отровен връх – всъщност връх с рицин – някакъв писател-дисидент, изгнаник в Лондон; през 2000 г. нейният отбор по вдигане на тежести бе изгонен от олимпиадата заради допингов скандал; тя изпрати агенти, за да убият папата.

„По време на Студената война Москва ценеше България заради консервираните домати, които последната й пращаше през зимата… Има трима известни българи: Карл Джераси, който изобрети хапчето против забременяване[37]; Кристо, оригиналничещият художник, който опакова[38]; Борис Христов – оперен певец. В „Казабланка“[39] имаше българско момиче, което, за да се сдобие със самолетни билети, се самопредлагаше на Клод Рейнс. Ейвис Болън, бивша втора в йерархията в Американското посолство във Франция, а в края на деветдесетте посланичка в София, нарича България „много дръзка малка страна”, която положи сериозни усилия, за да се пооправи.”… Тя казва, че България ще бъде добър съюзник: „[Българите] наистина ги бива в математиката и науката и имат чудесно вино.”

Така че в края на краищата вече не ни трябва френско вино.”[40]

Ето какво мислят за нас новите ни чорбаджии. Не, че бившите имаха по-високо мнение. Иначе, точно както смята Юхас, наднационалните монополи наистина не допускат създаването на национална буржоазия (още по-добре аристокрация) и изграждането на национални държави. Нали тъкмо затова тези свръхкорпорации са така интернационализирани? За тях подобни национални структури биха представлявали трудно преодолими препятствия. Властелините на света посветиха последните повече от два века на борбата с всичко национално, с изключение на еврейската национална идея – ционизма! И ликвидираха национализма, така както предвиждат ционските мъдреци. За какво, в името на някакви „висши ценности“ ли?

 

Войната срещу национализма

 

Бившият страши офицер от Моссад Виктор Островски разкрива истинското лице на ционизма: „Аз от известно време бях разбрал, че вече не споделям тази идеология, че за мен държавата Израел вече не означава изпълнение на древната мечта. За мен тя бе по-скоро кошмар от предразсъдъци, валящ се в локвата на расизма и развяващ бяло-синьото знаме като флаг на гнета. Не исках да съм част от това. Сега аз показвах на знаменосците тяхната уязвимост, за да спрат и да преоценят целите си. Може би тогава биха могли на равна нога да се присъединят към семейството на народите.“[41]

Нищо на този свят не е случайно. „Ето защо главната грижа на неолибералната икономическа политика е да заличи в сърцето и душата на народа националното чувство, националното съзнание и други подобни изрази, използвани днес като мръсни думи. Не обичам диктатурата, но не виждам разлика между диктатурата на танка и диктатурата на някоя банка или идентичното с тях Отворено общество. Може би само тази, че докато в сянката на танковете строяхме жилища, училища и болници, в сянката на остъклените палати на банките затваряме училища и болници и изхвърляме на улицата тези, които не могат да си платят режийните, макар че са работили цял живот.”[42]

Не търсете в горчивите изводи на писателя носталгия по комунизма. Те са отражение на действителността, която ни заобикаля. Няма причина да кривим душите си: „огледалния образ на лайното пак е лайно”.[43] Макар Юхас също да изживява поредните си заблуди. Няма добър и лош капитализъм, точно както не съществува социализъм с човешко лице. Навярно затова вече наричат капитализма „пазарна икономика“. Обаче Маркс също защитава принципите на свободната търговия, защото тя създава възможности за социална революция. Явно „класикът” не може да избяха от своето равинско наследство. Още навремето Вернер Зомбарт доказа, че „евреите са бащите на свободната търговия, а оттам са и пионерите на капитализма”.[44] И разясни, че съгласно талмудските правила при търговията между евреи задължително се търси справедливо договорената цена. „Но, когато става дума за търговия между евреин и неевреин, няма такава цена. Цената се формира такава, каквато е ден за ден, чрез „диктата на пазара”.”[45]

Казано по-просто, като приемаме доктрината за свободната търговия, попадаме в еврейския капан. Той щраква зад гърба ни и от него няма измъкване. Защото по морални и верски причини, както и по традиция, сме напълно неподготвени. Докато на тях, евреите, от векове им втълпяват и ги обучават как да живеят и действат в условията на пазарното стопанство с неговата свободна търговия. „… В Талмуда, а още по-отчетливо в [един от трактатите му] „Шулхан Арух“, концепцията за свобода на промишлеността и предприемчивостта, които са тъй чужди на християнския закон в средновековна Европа, се приемат с удовлетворение.”[46]

 

Грузинците – опитните мишки за следващите „демократични революции“

 

Отварям скоба, за да припомня какво стана в Грузия. На 23 ноември 2003 г. бе направена поредната стъпка от пътя, предвиден от Збигнев Бжежински в неговата „голяма шахматна дъска“. На този ден привечер, след намесата на „посредника” – руския външен министър Игор Иванов, с майка грузинка, президентът на Грузия Едуард Шеварнадзе бе принуден да подаде оставка под натиска на уличните протести. На пръв поглед нищо лошо, като се има предвид биографията на застаряващия съветски комунист: бивш шеф на Грузинската компартия, ръководил тамошния клон на КГБ, министър на външните работи на СССР. Ала странно, в радостта след обявяването на новината, на преден план на телевизионните екрани (наблюдавах предаванията на Би Би Си, „Юронюз“ и Си Ен Ен с една и съща картина) в продължение на петнадесетина минути се вееше знамето на… Израел! Сетне се появи и американският флаг. Всеки втори събеседник говореше приличен английски с… американски акцент. Ръководителите на „кадифената революция”, както бе наречен превратът, се оказаха американски възпитаници, даже работили отвъд Океана. Независимо от връзката им с компартията и Шеварнадзе. Последният призна: „Обичат ме или не, уважават ме или не, всички тези хора са мои деца.”[47] Те са част от доброволните отреди на ЦРУ, в които се записаха комунисти от всички бивши социалистически страни. У нас – с лопата да ги ринеш. Не се налагаше дори да ги вербуват. Те сами се предлагаха.

Твърде съмнителна бе и светкавичната (явно подготвена предварително) реакция на тогавашния държавен секретар на САЩ Колин Пауъл. Както съобщи малко след полунощ, в 0,55 часа московско време на 24 ноември 2003 г., една от руските медии в Интернет: „В телефонен разговор с и.д. президентката на Грузия Нино Бурджанадзе държавният секретар на САЩ Колин Пауъл изрази задоволството си, че конфликтът в Грузия бе разрешен в конституционните рамки, съобщиха журналисти в Парламента на страната. По думите на К. Пауъл, САЩ са готови да окажат помощ на Грузия. Въпросът ще бъде обсъден по-подробно в хода на телефонните преговори през следващите два дни…”[48] Същото четем и в Утренная газета.[49]

И без друго Грузия е най-големият получател на помощи от Съединените щати след Израел и Египет.[50] „През последните шест години Съединените щати са дали (на Грузия) 1,3 милиарда долара помощи на тази нация от близо пет милиона жители.”[51] Работата е в това, че през тази страна вече се строи петролопроводът от Баку, през Азербайджан до Турция. И той трябва да бъде в американски ръце, като част от формулираната от Бжежински стратегическа цел – завладяването на каспийския нефт. „САЩ ме предадоха, оплака се подалият оставка грузински президент Едуард Шеварднадзе в интервю за британския „Дейли телеграф”. Той не разбирал защо е изоставен, след като политически е подкрепял САЩ, включително и за Ирак. Бившият президент напомни, че като съветски външен министър е помогнал много да се избави светът от Студената война, а като лидер на Грузия е бил добър приятел на САЩ. Той подозирал намеса на американския посланик в Тбилиси Ричард Майлс, който бе посланик в Югославия при падането на Милошевич през 2000 г.”[52]

Шеварнадзе, близък приятел на бившия президент на Световния еврейски конгрес Едгар Бронфман – „юдейския цар” от Протоколите на ционските мъдреци[53] – чиято фамилия по престъпен начин завзе кралската корона в производството на алкохол,[54] не се оплака, че е изоставен от покровителите си тъкмо в тази организация. Колкото до комунизма и антикомунизма, следва да се припомни: докато товарищ Шеварнадзе бе министър на външните работи на болшевишкия СССР, лично разхождаше мистър Бронфман из московските улици.[55] За какво ли са си говорили?

Не искам да огорча самозваните ни „антикомунистчета”, но ми се струва, че тъкмо по време на тези разходки тайното световно правителство предавало инструкциите си за приключване на експеримента, наречен социализъм. По тази причина големите комунисти от номенклатурната класа преживяха метаморфоза. И от най-яростни, заклети врагове на капитала и частната собственост, се превърнаха в капиталисти и крупни собственици. Игор Бунич е формулирал най-точно всичко това: „През лятото на 1991 г. излезе в нелегалност гигантската, добре обработена машина на здраво корумпираната със сегашната власт, „невидимата” партийна страна Номенклатурия и нейната икономика. Вчерашният политически и идеологически диктат се смени с икономическия и срещу народа веднага се развихри икономически терор в духа на добрите стари времена… Над страната ни под формата на хуманитарна помощ е установена международна опека и тя изгуби своята независимост. Кой и къде определя сега нейното бъдеще? Болшевиките изчезнаха така внезапно, както се бяха появили някога. Разтвориха се в онези световни структури, които тогава ги изсипаха върху Русия.”[56]

Сякаш в потвърждение на горното, малко след „грузинските събития” от края на 2003 г., „Ню Йорк Таймс“ разкри: „Неотдавна, през юли, г-н Буш изпрати г-н Бейкър да работи със своя стар приятел, президента на Грузия Едуард А. Шеварнадзе – бившият външен министър на бившия Съветски съюз в навечерието на падането на комунизма – по време, когато страната бе раздирана от политически конфликт. Преди около две седмици г-н Шеварнадзе бе принуден да се оттегли като президент.”[57] Все по същото време руският външен министър Игор Иванов, който лично уволни грузинския президент, изплю камъчето. В интервю за „Комсомольская правда“ той призна: „Москва е убедена, че Съединените щати трябва да са планирали отстраняването на Едуард Шеварнадзе седмици преди мирната революция да го свали.”[58]

Междувременно нещо се бе скъсало по оста Вашинтон-Москва. Някой някъде не бе удържал думата си. Със сигурност този път не бяха масоните в Кремъл. „Иванов грубо разкритикува министъра на отбраната Доналд Ръмсфелд за думите му по време на неговото посещение в Тбилиси, че Москва нарушава своите задължения да изтегли силите си от Грузия…”[59] В информацията на агенция „Ройтерс“, поместена в „Ню Йорк Таймс“, се добавя: „Иванов, който миналия месец помогна с посредничество за гладкото прехвърляне на властта в Грузия, заяви пред един вестник[60], че е убеден как посещенията на емисари от САЩ, все приятели на Шеварнадзе от времето, когато бе съветски външен министър, са подготвили почвата за по-късното отпътуване на лидера ветеран.”[61]

Само за сведение: информационната агенция Ройтерс е основана през 1948 г. от евреина Питър Пол Ройтър, чието истинско име е Изрейъл Биър Джосафат.[62] Все в същото интервю Иванов обвинява направо бившия държавен секретар Джеймс Бейкър и еврейския интернационален аферист Джордж Сорос за бедите, стоварили се на главата на грузинския държавен глава.[63]

Доста хора не проумяха защо американците постъпиха така със своя доверен човек в задкавказката страна. А всичко е предвидено отдавна: „Управниците на гоите[64]… бяха само параван за нашето управление.”[65] „Преди да сме се възцарили, ще създадем и размножим франкмасонски ложи във всички страни на света и в тях ще вкараме всички можещи да бъдат действително изявени дейци… Всички тези ложи ще централизираме под едно, известно само на нас управление, което ще се състои от нашите мъдреци… Членовете на тези ложи почти винаги ще бъдат агенти на международната и националната полиция… Всяко учредяване на ново тайно общество също ще бъде наказвано със смърт, а онези от тях, които съществуват сега, известни са ни, служили са ни и ни служат, ще ги разтурим и разпратим по най-отдалечените… континенти. Така ще постъпим и с онези гои от масоните, които знаят твърде много, а онези от тях, които помилваме, ще живеят в постоянен страх от заточение.”[66]

В интерес на истината, световното правителство – „съветът на мъдреците” – винаги е приемало Русия и САЩ като нещо единно. Останалото бе за нас, простосмъртните. В грузинския случая го доказва и следният пасаж от статия в лондонския „Индипендънт“: „Русия и Съединените щати, съперници [друг път] за господство над огромното петролно богатство в Каспийско море, явно измислиха един прагматичен съюз, за да се уверят в гладкото прехвърляне на властта в Грузия.” [67]

Световната революция продължава…

 

Очаквайте в сряда продължението на поредицата „ЩЕ УЗНАЕТЕ ИСТИНАТА И ИСТИНАТА ЩЕ ВИ НАПРАВИ СВОБОДНИ“, Част ІV – Демокрация ли?

 

Предните три части можете да прочетете тук:

 

Част І – За липсата на образование или крахът на християнската цивилизация  • Кой и защо ликвидира образованието в цивилизования свят • Малограмотни послушници са необходими на новия световен ред

  

Част ІІ – Редуцирането на християните  • Китай – бъдещата пенсионерска нация • Страхът и търпението, които ни обрекоха на унищожение

 

Част ІІІ – Имаме шанс, но сме безразлични, пасивни и се доверяваме на лансираните от Интернационала   • Създателите на исляма го атакуват като „глобална заплаха“, защо? • Промитите мозъци са лесни за манипулиране или напред към новия световен ред

 

 

В рубриката „Епопея на негодниците“ предстои: „КАК СЛУЖБИТЕ КОВЯХА „ДЕМОКРАТИ“: ИВО ИНДЖЕВ – ЕДИН ОТ НАЙ-УСПЕШНИТЕ МЕДИЙНИ ПРОЕКТИ НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ.