Loading...
Ние сме в ето тая „шибана” минутата мълчание и така е от доста дълго време:
Изгубен в лабиринта на собственото си съзнание,
тичам без посока в търсене на покаяние.
Минута на мълчание във ден на отчаяние,
как искам да намеря вече своето призвание.
Писна ми да тичам без посока, да се губя
като малко дете и да се чудя да се скубя във заблуда
не искам да живея по принуда,
боже, дай ми.. шанса да пребъда.
С тези думи се описва днешната скапана „картинка” на един цял народ , който цял живот
се лута в търсене, и търсене на някакво спасение. И всеки един от нас търси
своето призвание в тази държава. И се чудим като малки деца в кошарата, изпълнена
с играчки, коя да изберем този път. Дали тя би била красива, дали би ни
зарадвала, или може би ще ни разочарова отново с еднаквостта си?!
От колко години живеем като кучета в тази държава , покрита иначе с толкова историческа слава? До кога ще носим на гърба си така наречените „управленци” – главорези, а визуалната „визитка” на тая страна ще мяза на кенеф с лайна?
Докога ще молим Господ да ни помага? Не че има нещо лошо в религията, но мисля, че
хората сами избират това, което правят и това, което целят.
Не ви ли писна да живеете по принуда и когато ви казват истината
вие да я мислите за луда? Тази истина, която стои пред вас цял живот,
я избягвате и се криете от нея все едно ви е страх, или може би наистина
този народ е страхлив?
Искам като птица да се рея, на глас да пея и да се смея,
искам да лудея и да знам защо живея,
искам като слънце нечие сърце да сгрея…
А пък за нея… Боже, как копнея…
Искам да намеря смисъла да продължа по пътя си…
Напред да тичам, бъдещето да градя…
Да правя хиляди неща от сърце и душа,
без да съжалявам щом направя някоя тъпня…
Да, допускал съм и аз. доста тъпи грешки,
но знам, че тъпите младежки грешки са човешки.
И колкото и да са тежки старите болежки,
със времето подменят се като стари дрешки.
Минало – заминало, в морето е удавено…
Зад гърба оставено, отдавна е забравено,
подправено, забързано, забавено, направено на филм.. (филм непознат…)
Не ви ли омръзна само в песните да има мнения за това, което става с нас?
Не искате ли един път да се изправите гордо с вдигната глава и да кажете:
АЗ СЪМ ЧОВЕК И ЗАСЛУЖАВАМ ДА ЖИВЕЯ КАТО ТАКЪВ?
Не желаете ли да знаете за какво се „борите” и за какво живеете в тази държавица?
И един път да намерите сили да живеете като нормални хора, да градите бъдещето си
така, както вие искате, а не както някой ви казва, или не така както някой
поставя нещата? Не искате ли да отидете един път на работа не само защото трябва, а
защото вие искате и сте доволни от това, което работите? Доходите ви да са такива, каквито са ви уменията, да получавате СПРЕВЕДЛИВО възнаграждение.
Всеки в тоя живот прави грешки, но ние ги правим от много дълго време и всеки път си казваме .. ех отново избрахме от „грешните”, пак сме прецакани да ни лъжат. Но колкото и да са старите
болки, и колкото да е трудно, трябва да се изправяте след всяко падане. И колкото
и да ви мачкат, поне да правите нещо, а не да се затваряте като страхливци по домовете
си. Докога приятели, ще загърбваме миналото? Докога ще забравяме кои сме, докога ще забравяме
това, за което са се борили предците ни и в негово име са умирали?
Ние в момента да живеем като роби и тъпчем всичко, което същите предци са направили. И не защото не можем да го променим днешното ни жалко битие, а защото ни е страх . Страх да имаме бъдеще.
Живеем в един филм, в който ние не сме главните герои. Героите са тези, които ние ги правим такива. И какво се получава в този филм, на който ние сме продуценти – превръща в нашия кошмар. А може и да е иначе:
Блясъкът е в очите ми, умът е във главата ми..
любовта в сърцето ми, а камъкът в ръката ми…
Каквото и да става, няма да спирам да се боря
и знам, някой ден ще пребъде мойта воля..
Заслепен от светлината, хванал Господ за ръката,
аз минавам през вратата, посредата на двата свята..
Сатаната ме дърпа за краката, иска ме в казана,
иска да изпържи моята душа необуздана..
Спасителят му казва да ме пуска и да бяга,
за да не извади онази, голямата тояга..
И да започне да го полага, както той полагаше мен,
във всяка една секунда, всяка минута, всеки ден..
Докато бях пътник, пътуващ по пътищата неведоми господни..
пътищата безводни, отъпкани безводни..
Пътища любими, светли и незабравими..
Прилежно осеяни с нещастия непоносими..
Боже Господи… Кажи мии!
Защо?! Аз питам Защо?!
Дали компасът ще ни отведе във правилна посока,
където умът дълбок е, а душата е широка?!
И вятърът дали ще ни покаже радостта,
отнемайки нахално всяка капчица тъга??!
Кога ще стигнеме до там,
където няма болка, няма страх, няма срам?!
Където всички заедно ще бъдем едно цяло
и няма да воюваме за щяло и нещяло..
Кога ще дойде този ден, този, този светъл ден?!
Този ден, този, този светъл ден?!
Този ден, този ден обикновен,
когато светът ще бъде променен..?!
Дали ми пасва настроението, дори не зная..
Плод на въображението съм, но ще призная,
че колкото и да се лутам в търсене на РАЯ,
в очите на приятелите него ще позная..
И щом позная го, ще бъда винаги щастлив,
животът няма вече да е скучен, черен, сив..
И текстове ще пиша САМО с позитив мотив,
в ръката със молив ще се чувствам жив…
Винаги ще има хора, които ще пишат и ще пеят за това, което желаят. За това, което става и не става в тая държава. И точно тези хора могат с техните песни, стихове и книги да будят
в нас Българското. И ще ни карат да се чувстваме горди, че сме
българи.Тия – последните куплетчета, дето цитирах, може и да не са някое много известно произведение, вероятно не са никакъв шедьовър, но лично мен този скромничък текст ме изпълва с позитивни мисли, че някога, някой ден ще направим достатъчно голяма крачка, за да измием страданието,
което ни мъти мозъците и ние кара да страдаме в собствената си
държава. Ако ние сме едно цяло това никога нямаше как да стане, нямаше да може никой да ни
разделя и да се гаври с нас.Ние не трябва да променяме целия свят, а просто да се видим на какво сме заприличали у нас си.Аз се чудя ние хора ли сме вече, или сме просто едни овце, които всеки ден
стават и биват разкарвани по пасищата, наречени „БГ-държава” – стадо, което прави това, дето му се налага от овчарите, а не онова, което иска.
И колкото и да се лутаме в търсене на рая из чужбина, той винаги си остава
в тази малка по площ земя, наречена България. И винаги ще е така. Остава само вие да го осъзнаете. Аз лично знам къде е раят за мен. В момента съм тъкмо в тая „пуста, но сладка чужбина” . Бедата е, че тя обаче ми загорча. Уж се ашладисах щастливо, ама нещо .. Абе просто казано – разбрах какво значи за мен България. Напуснах работа и сега си събирам багажа ,и се прибирам
в тази родна моя „кочина“ . Но не ми пука. Защото правя това, което
искам и ще съм там, където се чувствам най-добре,а именно в България.
Снимка: 1989 (архив: Джони – Георги Димитров)
