Loading...
Живеем във века на паразитизма – дори не осъзнаваме какви идиотски неща се случват. Просто те минават покрай нас и не се ужасяваме, че дадено нещо е абсурдно.
Искате ли да бъдете отвлечени? Някъде, където не знаете какво ще ви се случи, кого ще срещнете и … дали ще искате да си тръгнете. Преди седмица открих едно такова кътче, сгушено между две черни корици. Случайно и след приятелска препоръка – ела на премиера, български автор, пише фантастика, ще ти допадне. С удоволствие замених следобедното неделно кафе с културен дом „Средец“. В сумрачната зала, напук на уличния шум, който нахлуваше заедно с бурята през прозореца, се усещаше някакво странно и нетърпеливо жужене. Гостите (към 50 души) чакаха началото, сякаш следва някакъв странен, магичен ритуал, а не премиера на „Слънце недосегаемо“. Разбрах го защото наобикаляха малката масичка, отрупана с книги, като някакви съзаклятници и си подхвърляха странни за мен реплики.
На подобно събитие рядко ще срещнете подготвени читатели. Тук ги имаше дотолкова, че след края на разговора доста се чудех мога ли изобщо да задам някой различен и нов за Николай Теллалов въпрос.
Мятам ви още няколко кукички преди да ви оставя насаме с автора. Жанрът, в който пише Теллалов е фантастика, но не точно. Приляга му и определение като магически реализъм.
Не знам някой друг българин досега да е вдъхвал с такава лекота живот на типични за родната митология герои – змейове, хали, вампири. Като добавите и живия и оригинален език, ще разберете че това е книга, която трябва да се чете преди всичко с вдъхновение. И разглежда внимателно, защото илюстрациите съвсем не служат просто за глътка въздух.
Героите ще са такива, каквито вие си ги представите. Защото ще имате право на избор. И със сигурност ще изглеждат различно за всеки един читател. А какво по-хубаво от усещането, че си част от историята и имаш какво да добавиш!
Николай Теллалов е откровен с читателите си, до крайност бих казала. Не скри нищо от змейската си кухня, отговори на всички въпроси и провокации, а когато нещо не знаеше как и защо се е случило или ще случи си признаваше.
За мен лично, четенето на фантастика е преди всичко доверие – желание да повярваш в света на другия и в същото време нескрита жажда да донарисуваш фантазията на автора или дори да поспориш. Няма по-сигурен знак, че книгата те е докоснала. Затова и пропускам традиционните за всяка премиера преразкази на сюжета – виждат ми се излишни.
Вместо това ви предлагам кратък разговор с автора, а след интервюто ще прочетете и как можете да бъдете отвлечени в света на „Слънце недосегаемо“.
Позволих си и едно изкушение. Помолих Теллалов да разкаже с колко различни неща се е препитавал. Заслужава си да го прочетат онези млади творци, които още не са се излекували от илюзията за Големия удар.
По-хубав пример, че успехът е преди всичко къртовски труд скоро наистина не бях срещала…
Пожелавам ви слънчево пътуване 
Г-н Теллалов, трудно ми е да позная – повече щастлив ли сте в момента или по-скоро уморен. Доволен ли сте от представянето на „Слънце недосегаемо“ и от реакциите на хората?
Усещането беше добро, защото не всички, но повечето бяха добре настроени към мен. Щеше ми се да се получат повече конкретни въпроси и критики, но като цяло съм доволен.
Всъщност чухме доста въпроси, имаше ли такива, които очаквахте, но не получихте?
Не знам кои са, но като ги чуя ще позная, че това са важните въпроси. Имам нужда наистина да погледна през чужди очи това, което съм направил, за да мога наистина да се откъсна от него и да го смятам за минал етап.
На подобни срещи читателите винаги се изкушават да въвлекат автора в своята представа за книгата му, да го пренесат в собствената си приказна вселена, сигурно го усетихте. Чудя се как изглежда вашата приказка?
Много е сложна за описване. Нямам една приказка – имам няколко.
Най-скъпата от тях коя е?
Може би Слънцето ( б.ред. „Слънце недосегаемо“) все още. А като мечти, като перспективи, като желания за бъдещето това е „Десет на минус девета“. Макар, че най-хубавата книга все още не е написана.
Има ли въпроси, които продължавате тайничко да си задавате?
Постоянният ми въпрос е дали не бъркам. Постоянният ми въпрос е едно съмнение в мене си, постоянният ми въпрос е къде минават границите – границите между живо и неживо, разумно и неразумно, глупаво и умно, просташко и изискано, справедливо и несправедливо, оправдано и неоправдано. Границите ме интересуват. Има и друг въпрос, който сега си задавам – той е и малко по-конкретен. В крайна сметка възможно ли е обществото да се подтикне към такъв тип организация, не става дума за вълшебно решаване на всички проблеми, а за създаване на един механизъм, при който проблемите да се решават адекватно, а не по идиотските начини, за които даже не си даваме сметка. Ние дори не осъзнаваме какви идиотски неща се случват. Просто те минават покрай нас и не се ужасавяме че дадено нещо е абсурдно. Ако ги бяхме видели някъде другаде или бихме прочели за такова явление бихме казали – айде стига бе, това са глупости вижте ги тия – излагат се, или – авторът се е изложил с тая глупост дето я е написал, но кога може да се случи това?
Много рязко приземяване! Исках да си поговорим повече за приказния свят в книгите Ви…
Фантастите са много приземени същества. Фантастиката е именно това – бягство към реалността. Фокусиране върху реалността. Фантастиката е един филтър, тя не е само модели как ще се живее някога или какво е ставало като алтернативна история. Фантастиката е поглеждане през един филтър върху настоящето, върху нашите си проблеми. През този филтър – на необичайното, на екзотичното, повече изпъква реалността. Когато ти миришеш нещо обонянието ти в един момент се притъпява, спираш да забелязваш. Така е и с реалността – за нас тя е притъпена. За повечето хора реалността е притъпена, защото те не я забелязват, движат се в един строго начертан маршрут и в някаква строго определена среда. Там всичко им е познато, влезли са в някакви клишета и сетивата заспиват. Вече ни трябва някакъв нов поглед върху същата тази реалност, за да се събудиш и да видиш какво става.
Трудно ли Ви е да поддържате вечно будно това огънче и да живеете непрекъснато с настръхнали сетива за околния свят?
Изобщо не е трудно, бих се радвал понякога да го поприспя малко.
Как точно се случва и не е ли изморително? Искам да си го представя как изглежда във всекидневието Ви.
Изглежда като една крайна неудовлетвореност от всичко, включваща телевизор и радио, все пак предпочитам радио, но радио може да се слуша и без това да те отвлича. Друг път просто поглеждаш през прозореца. Хайде, през моя прозорец се вижда небе, гора, планина, но се вижда и една пътечка, по която минават хора. На тази пътечка винаги има и боклуци, хората не ги мързи да мъкнат големи дисаги нагоре, обаче празните неща ги хвърлят на пътя. Всичко това предизвиква едно недоволство. Хубаво – единият изход е да им се тегли една майна на всичките грозни неща, които виждаш, чуваш, усещаш, подушваш и така нататък. Другият е да седнеш и да мислиш – ама как така, ама защо се получават, може ли да се направи така, че да ги няма. Мен ме чегърта второто. И от там нататък ме гори постоянно.
На премиерата казахте, че искате да се откъснете от змейската тема. Защо?
За мен се е изчерпала и защото е наистина прекалено приказна.
Рядко някой писател си признава, когато иска да избяга. Нали всяка написана книга е като любимо дете.
То вече е пораснало и може само да се оправя. Другото е, че в книгите ми е наистина много приказно, много откъснато от реалността и от това, което ни чака. Бъдещето не е нещо, което е там някъде си. Бъдешето идва във всеки един момент, всеки ден, всеки час, то влиза. Ето тези апаратчета ( б.ред – сочи диктофона), когато бях на вашите години ги нямаше. Тези неща бяха екзотика, те бяха с едни мънички касетки , после се появиха мобилните телефони. Всичките тези неща пак влязоха някак си неочаквано. Но като се замислиш – това е бъдещето – това бяха нещата, описвани във фантастичните романи по времето на моята младост.
Иска ми се да се заема с нещо по-осезаемо, с някакво по-осезаемо бъдеще.
Какъв е замисълът на книгата, над която работите в момента – „Асо Плъх“?
Провокираха ме доколко съм се изкушил да пропагандирам своите политически убеждения в книгите си. Всъщност аз винаги това съм правил. Винаги съм гледал да изтъкна своите предпочитания и да дам възраженията. С „Асо Плъх“ ще е същото. В нея искам да разгледам как биха си взаимодействали различни обществено – икономически модели в рамките на една малка колония. Тя се намира в рамките на един враждебен спрямо нея свят и има от време на време връзки с останалото човечество. Тоест – ситуация, в която трябва да се оправят по някакъв начин сами и се налага да намерят начини за взаимопогаждане. Иначе следва прегризване един другиму на гърлата. Следва лесният вариант. Искам да видя трудния вариант – как може да се получи така, че да функционират модели, обявени за утопии. Дори на страниците на една книга, защото книгата все пак е една реалност, мислен експеримент. Аз достатъчно добре си представям как могат да функционират тези неща наяве, не като утопия, но ще видим какво ще се получи. Освен това дължа тази книга на едно приятелче.
Как оценявате обратната връзка от читателите?
Много рядко срещам, някой който да казва, че не са му харесали книгите ми или че не е намерил в тях нещо за себе си. Не се хваля – аз продължавам да се изумявам на това, защото много или малко пиша за неща, които интересуват предимно мен. След като те интересуват и някой друг това може да значи две неща – или съм много обикновен и банален, или че по някакъв начин без да искам съм успял да кажа нещо, което е интересно за много хора.
Изкушавате ли се да отправяте послания в прав текст, от тези които звучат почти като напътствие към читателя?
Май само това правя. Аз нещо съм зле с намеците и със скритите послания. Директно си ги има лозунгите, включително и в „Слънце недосегаемо“. Ами не е от някаква мания за правдолюбие или от не знам си какво, просто така ми е по-лесно. По лесно е и по-честно.
Добре, един земен въпрос – колко трудно се намира издател днес в България?
Сега сме в такова време, когато всеки сам може да си бъде издател – има интернет, слагаш си текста, правиш го в такъв вид, в който пожелаеш. Който иска си го разпечатва, който иска си го чете от екран. Какво се получава при това положение с веригата – посредниците между читателя и писателя в най добрия случай биха могли да се превърнат в консултанти. Могат да ти кажат- напиши го по този начин, подреди сюжета така, че наистина да имаш читатели. Аз изобщо си мисля, че книгата като книжно тяло много сериозно си тръгва. Отива си. Изместват я именно електронните текстове. За съжаление, не всички са като „Човешката библиотека“. Във връзка с технологиите не всички реагират на променената обстановка. Има издатели, които продължават да се държат така, сякаш читателят им е длъжен, писателят им е длъжен… Държат се като робовалделци.
Трудно ли взехте решението да пуснете „Слънце недосегаемо“ за свободно теглене в електронен вариант?
Не, бях достатъчно ядосан, за да мине по-гладко като решение. Замисълът ми първоначално беше изобщо да не се занимавам с никакви издатели и направо да си слагам книгите в интернет. Тогава дойде предложението от „Човешката библиотека“ и това ми се стори най – разумно. Да, известен компромис е спрямо първоначалното ми решение, но все пак в „Човешката библиотека“ не се държат така сякаш посредниците са по-важни .
В една книга е важен авторът, важен е и читателят, редакторът, преводачът, художникът, ама не и издателят като някакъв работодател, а най-малко търговецът. Защото в момента, ако не знаете, търговците вземат над 40% от коричната цена като търговска отстъпка. Представете си – от десет лева корична цена те искат над 4 лева. Срещу какъв труд – какви усилия са положили за създаването на тази книга спрямо същия редактор, спрямо човека, който прави предпечата?
В момента продължаваме да живеем във века на паразитизма. Засилват се повече и повече дейности, стават много печеливши, а тези които не създават нищо и само преразпределят разни неща, в крайна сметка само оскъпяват продукта, докато той стигне до крайния потребител. Безумие. От нищо нещо правят, но това тяхно нещо ляга върху нашите плещи. Съответно на всеки творец това му ограничава погледа. Накрая губят всички, включително и тези които печелят. Ще ги видим тогава, когато няма да има от какво да печелят.
Подсещате ме за един по-личен въпрос – как успявате като автор на фантастична литература в България да намирате пари, за да си платите тока и водата?
С преводи на чужди неща. За превод на книга взимам повече, отколкото бих взел за нея, ако съм й автор. Това е само едно от абсурдчетата. Уви, така е.
Какво превеждате?
Научно – популярни книги, художествени, исторически. На парче.
Сега ще Ви помоля да разкажете за читателите на Форумът по-подробно с какво сте си изкарвали прехраната през годините.
Когато бях седми, осми клас през ваканцията работих веднъж във авторемонтния завод на Гара Искър, после на опитното поле към Института по генетика. След като не ме приеха във военно-въздушното училище работих в опитната база към Института по кибернетика и роботика, като шлосер. След това вече бях войник, после студент. По време на студентството прекъсвах и работих като бояджия, защото тогава трябваше да имаш осем месеца трудов стаж задължително, за да запишеш следващата година. Бях в бригада за ремонт и поддръжка на Студентски град. Бил съм и по студентски бригади в консервни комбинати, в завода за порцелан в Нови пазар. След това сценичен работник в Младежкия театър, в БАН – лаборант – техник в Института по полимери, от време на време поработвах като продавач на книги. Бил съм и въоръжена банкова охрана, както и охрана в бирената фабрика в Горубляне, бил съм хлебар. Правех хляб и облаци.
Облаци?
През зимата когато се отварят пещите и прозорците са отворени, вадиш хляба и навън изригват едни кълба пара. После се издигат нагоре и изглежда така все едно ти ги правиш тези облаци. Какво още – бил съм пощальон в Централна поща, сигурно има още някакви неща, но сега не мога да се сетя. Просто се налагаше, В крайна сметка това, което учех, но така и не завърших – аз учех органичен синтез и горива, точно по времето когато вече аха да завърша съкратиха много от този тип производства. А и до тогава вече бях разбрал, че това не е за мене. Разбрах, че нямам достатъчно самодисциплина, за да съм научен работник. В крайна сметка може да се каже, че така си ми е добре. Преводач не е лошо. Жалко, че не винаги мога да избирам какво точно може да се превежда, но двата края ми се връзват.
Чувствате ли се юутно в кожата си?
Би могло и да е по-добре, но бива и така. Да, чувствам се добре в кожата си, ако мога да си сложа малко люспички ще е още по добре
Следисловие на чаша бира
„Слънце недосегаемо“ е последната книга от змейския цикъл. Първата – „Да пробудиш драконче“ се появява още през 1998 г., следват „Царска заръка“ и „Пълноземие„. Повече за автора и други негови творби можете да научите от личния му сайт – http://drakonche.zavinagi.org .
А Слънцето, както младите издатели – ентусиасти, я наричат, може да откриете в книжарници „Нанси“, „Лексико“ и „От А до Я“, както и да поръчате онлайн – http://choveshkata.net/blog/?p=822. На същия сайт ще бъде публикувана и повече информация за първата голяма жива дискусия по съдържанието на книгата, планирана за 30 март.
Използвани са снимки на фотографа Манол Дончев
