Loading...
Господин Елвиров беше учител. Но не от тези учители, които се навъдиха в последно време – нехаещи за работата, говорещи само за заплати, привилегии… Господин Елвиров беше от старата школа. Неуцелил времето си, по дух възрожденец. Обичаше учителстването до полуда. Влагаше в него цялата си енергия, „гореше в играта“ така да се каже. Тъй като, общо взето ден и нощ мислеше само за това как да подобри методиката си на работа и да повиши знанията на учениците си, господин Елвиров беше невероятно разсеян. Дори, ако човек не го познаваше, съвсем спокойно би го помислил за луд.
Не че предметът му беше кой знае какво, но Елвиров си го обичаше и смяташе, че няма по-важен от него. И до голяма степен беше прав, защото преподаваше Гражданска безопасност.
Понеже промените от 1989-а година, беше убеден в това, съсипаха милата ни Родина, а като следствие от това и финансите му, Елвиров плю на предразсъдъците на интелигенцията и си купи коза. Кръсти я Шутка. Питателното козе млекце му помагаше да преглъща полуизречените подигравки на колегите му. Преди обед преподаваше, а след като слънчевият диск започнеше да се търкаля на запад, Елвиров улавяше сезала, на другия край на който послушно пристъпваше Шутка, а после поемаше към някой от богатите на зеленина хълмове, щедро заобиколили родния му град. Toлкова имена беше сменил този град… Сам той помнеше последните три: Фердинанд, Михайловград, Монтана.
Тук искам да отворя скоба. Така де, защо се мъча да драскам по листовете, ако не мога да споделям с евентуалните си читатели разни мисли, които ме вълнуват!? Смятам да основа някакво сдружение с име „Радетели за преместване на столицата от София в Монтана“ или нещо подобно. Много добре осъзнавам, че едва ли има по-неподходяща кандидатура от тази на Монтана за евентуална столица на България, но така ми се ще да се занимавам с нещо политическо, че не издържам на изкушението… Все пак, да попаднеш в политиката по какъвто и да било начин хич, не е зле за теб, за децата ти, за внуците ти и изобщо за всичките ти роднини, а пък и постоянно ставаме свидетели на взимането на далеч по-нелепи решения от едно просто преместване на столица.
Елвиров сядаше на сянка и мислеше за училище, ученици и учители, а Шутка обираше млади пъпки от околните дървета. Идилия ще си помислят някои от вас, но тази идилия продължи само няколко месеца. В един от първите дни на юни се случи нещо ужасно. Шутка загина.
Същия този ден Елвиров водеше малката козичка, още почти яре, покрай ж.п. линията. Времето беше хубаво, слънцето припичаше приятно, топлейки тялото на възрастния учител и нищо не предвещаваше трагедията, която щеше да се разиграе съвсем скоро. Ето, че стопанинът и животинчето стигнаха до един прелез и Елвиров върза козичката за нещо, не обърна внимание какво, за да размени дума-две с кантонера, когото познаваше от предишни паши на Шутка. В това време иззад един близък хълм, зад който се скриваше лъщящата като две змии на слънцето железопътна линия, изскочи влак и нададе пронизителен вой със сирената си. Кантонерът размаха срещу него палката си, все едно приказен юнак смело се изрепчва на триглава ламя, а когато огромното метално чудовище отмина, той влезе в малката си къщичка, за да вдигне бариерата. После слезе тромаво по стълбите и с учителя си размениха обичайните въпроси и отговори. Елвиров постоя още малко, сбогува се сърдечно, доколкото му позволяваше странният му нрав, разбира се, и понечи да тръгва по пътя си. Огледа се тревожно, но не откри Шутка никъде. Какво ли не мина през учителската глава. Елвиров сложи едната си ръка на хълбока, а с другата започна мудно да чеше покритото си с редки бели косми теме. Обмисляше какво можеше да се е случило. Да не е избягала? Не, не, спомняше си ясно, че я беше вързал за нещо. Да не я е откраднал някой? И това не беше възможно. Все щеше да забележи. Добре, какво беше станало тогава?
Елвиров се завъртя в кръг и видя кантонера, който се взираше в него въпросително.
– Козата я няма! – отговори той на безмълвния въпрос.
Леко летаргичната от следобедната жега физиономия на кантонера веднага придоби напрегнат израз. Бай Данчо имаше силно развито чувство за справедливост и не можеше да допусне, че в близост до работното му място ще се случи някакво безчинство. Та той работеше тук от тридесет и пет години и чувстваше всичко наоколо все едно, че му е бащиния! Огледа се трескаво, както бе постъпил преди минути и Елвиров. За разлика от учителя обаче, бай Данчо си помисли „Боже, какви времена настанаха!“ и отправи взор към небето. Не, че смяташе, че може да открие там Шутка – летящи кози няма дори и в древногръцката митология (поне доколкото знам) – но в израз на безсилие и разочарование потърси единение с бога. Изведнъж погледът му се закова на място. Ново изражение, на безкрайно учудване, замести предишното. Елвиров не забеляза странните реакции на кантонера защото, както винаги, блееше някъде. Въпреки сполетялото го нещастие, мисълта му привидно се рееше напосоки но, за милиарден път през живота му, неумолимо се носеше по невидима спирала към неизменния си център- несправедливостта на факта, че едни учебни предмети, като математика, литература, история, се приемат като по-престижни от други, като гражданска безопасност например. Той не забеляза и как бай Данчо бяга към къщичката и върти припряно някакъв механизъм. Нещото, което върна Елвиров към реалността, беше спускането на бариерата. С периферното си зрение той забеляза, че ако не се отмести, краят й ще го удари. Лениво погледна нагоре, да се осведоми какво преместване е необходимо, за да не се стигне до нежелания сблъсък, но това, което видя, успя да изкара дори него от равновесие.
Точно над главата му висеше Шутка! Изведнъж в мозъка му проблесна ярък спомен: той завързва козичката за бариерата и пресича пустото шосе, за да се види с приятеля си бай Данчо.
Минаха няколко месеца от трагичната кончина на Шутка. Елвиров доста се бе привързал към нея и дори малко се попропи от мъка. Съпругата му, Елвира Елвирова, отдавна беше свикнала със странностите на учителя и се бе научила да ги понася безропотно. Когато той гаврътнеше една-две ракии и започнеше тихо, сякаш на себе си да се оплаква, тя измънкваше „мхм…“ или поклащаше глава в знак на съгласие и продължаваше да шета. Елвира от десетина години чакаше момента, в който съпругът й ще се пенсионира, ще продадат голямата си, поовехтяла къща в центъра на Монтана и ще се оттеглят в някое селце, където ще прекарат кротко последните си дни. Беше се случило, така и не разбраха по чия вина, че нямаха деца. Нямаше за кого да мислят, освен за себе си.
Едно-единствено нещо освен училището интересуваше Елвиров. Това беше футболът и в частност любимият му отбор ЦСКА. Когато обстоятелствата се стичаха добре, т.е. когато учителят получеше заплатата си ден-два по-рано, той дори си позволяваше да отиде до София и да изгледа на живо някоя среща на любимците си. Ако, още по-добре, домакинството му се беше измъкнало за момент от обичайното си печално финансово състояние, Елвиров се мяташе на вартбурга си и прекосяваше стотинакилометровия проход Петрохан за някакви си три часа. Беше за предпочитане пред алтернативата – да се дундурка с влак три часа и половина. Учителят влагаше много страст в гледането на ЦСКА и обикновено се прибираше прегракнал.
Тази есен неочаквано му върнаха забравен заем и той отпраши, за да присъства на „Вечното дерби“ между ЦСКА и Левски. Пристигна доста по-рано, настани се и зачака първия съдийски сигнал. Настроението му беше приповдигнато и Елвиров се чувстваше като на истински празник.
Всичко протече като по ноти за „червените“ и Елвиров се качи на влака радостен и горд от любимците си. За момент в мозъка му се прокрадна някакво неясно тревожно чувство, но той отдавна не се бе чувствал щастлив, копнееше да запази високия си дух и лесно подтисна притеснението. Дори си засвирука тихо с уста.
Съпругата му се зарадва като го видя весел. Тя имаше добро сърце и го обичаше въпреки темерутщината му.
На сутринта Елвиров се събуди бодър и щастлив и се приготви да излиза за работа. Той целуна жена си нежно, действие отдавна позабравено вследствие на свикнението един с друг и вродената темерутщина на учителя, и каза с мил глас:
– До довечера, скъпа!
После изтича надолу по стълбите. „Както когато беше на трийсет!“ – помисли си с умиление Елвира и затвори очуканата врата.
Точно в този миг от двора се чу гласът на мъжа й. Ако не го познаваше от толкова време, тя сигурно не би познала, че викът (защото гласът беше излязъл от устата му под формата на вик), е на Елвиров. Притеснена, жената изскочи на двора както си беше, по нощница.
Учителят имаше такова изражение на лицето си, сякаш бе хванал златната рибка, а тя му бе казала “ Съжалявам, но от днес съм в пенсия и не изпълнявам желания. Чао!“, след което беше бръкнала с перка под една от златните си люспи, беше извадила швейцарско джобно ножче и с елегантно движение бе прерязала кордата. Преди да цопне в гьолчето си, разбира се, тя му бе намигнала закачливо.
– Какво става, скъпи? – гласът на Елвира трепереше от уплаха.
– К…к…колата! – заекна учителят.
Дворът беше празен.
Полицейското управление в Монтана е единственото неприятно място в този иначе толкова китен (а за Китен може ли да се използва епитетът „китен“!?) мой роден град. Знам го от опит.
Това усети с пълна сила и Елвиров, когато нахлу в него с поглед на луд и едри капки пот, избили по лицето. Полицаите го отпращаха в една или друга посока, гледаха го намръщено, все едно беше престъпник, а не жертва и важно поцъкваха с език. По едно време старият, грохнал и онеправдан човек застана в средата на фоайето и изстена:
– Моля ви бе, хора! Откраднаха ми колицата! – той изхлипа – Преди ми обесиха козата, а сега оставам и без колица! Боже, боже! – Елвиров хич не беше набожен, но беше чувал в такива моменти на неописуема мъка хората да използват това възклицание.
Един млад следовател се смили над него и остави кафето си да изстива, за да изслуша учителя. Както споменах, следователят беше млад и още мекушав, иначе не би постъпил така безпричинно съвестно.
Когато Елвиров продиктува данните на автомобила си, полицаят се учуди, защото „никой не крадял вартбурзи“, но обеща „да направи всичко възможно“.
На излизане от грамадната сграда на управлението учителят се чувстваше малко по-леко и пое към уроците и към неблагодарните си ученици.
Будилникът иззвъня грозно.
Още от млади Елвиров и жена му бяха свикнали да навиват будилника си (същия този будилник) с пет минути по-рано от необходимото, за да имат малко време за излежаване, след като той звънне. Преди използваха част от това време, за да си разменят по някоя мила дума или прегръдка, но това вече беше минало.
И двамата лежаха мълчаливо със затворени очи, а душите им бяха подгизнали от тъга. Изведнъж мисъл светна в главата на Елвира. Тя седна в леглото, отхвърли завивките с рязко движение и почти извика на стреснатия си съпруг:
-Бояне, преди седмица не отиде ли в София с колата? За мача?
