Loading...
Отиде си една легенда. Няколко поколения израснаха с музиката му. Да почива в мир Кирил Маричков.
И да разкажа за краткото ми познанство с него. 1990 година, аз съм начинаещ репортер в кварталния вестник „Надежда“. Кирил Маричков е депутат във ВНС.
Обадих му се за интервю, покани ме у тях, аз притеснен, нямам даже репортерски диктофон, донесъл съм в една чанта касетофон Грундиг. Извинявам се, че трябва да извадя на масата подобна „щайга“. Е, няма значение на какво записваш, окуражава ме Кирил Маричков. Говорим си повече от час за комунизма, за промените, за бъдещето на България. След няколко дни му гостувам отново, за да прочете това което съм сметнал за важно и съм извадил като акценти. Остава доволен. Обаче ей ти проблем, главният редактор на вестника Емил Елмазов, бог да го прости, не харесва синята идея и демократичните възгледи на Маричков. Не казва директно, обаче го усуква, няма място за такова обширно интервю, да съм го съкратял до две колони. Сиреч, да не остане почти нищо. Еми, казах му, тогава по-добре да не излиза нищо. Предложих интервюто на вестник „Век 21“, където го публикуваха на цяло фолио (разгъната средна страница). Потърсих в архивите и го намерих.
— Г-н Маричков, кои аплодисменти Ви доставят по-голямо удоволствие — тези, които получавате в концертната зала, или тези, които получавате в парламента?
— Аз, общо взето, в парламента аплодисменти не съм получавал, защото съм се изказвал само няколко пъти, при това доста остро, срещу отделни прояви на БСП. От тях съм получавал „недоволни“ аплодисменти. Не може да се сравнява онази дейност, която носеше толкова много щастие на мен и на хората по време на концертите, с дейността ми във Великото народно събрание, която ме прави все по-угрижен, все по-мрачен, все по-обезпокоен от начина, по който се развиват събитията в нашата страна. Все по-малко имам чувството, че с дейността си в парламента мога да направя хора та щастливи.
— Как според Вас се развиват събитията в нашата страна? Измина точно една година от 10-и ноември. Вие сте участник в почти всички по-важни политически събития в България през изтеклата година, каква равносметка бихте направили?
— Общата равносметка е, че се движим по-бавно от другите страни. Значително по-бавно, но не може да се каже, че въобще не се движим. Имаме вече опозиция и тази опозиция е най-влиятелната политическа сила в страната, по-влиятелна от БСП.
— Какво ще кажете на онези, които, недоволни от сегашното положение, изпитват носталгия по Живковия „рай“?
— Христос е казал: „Не хвърляйте бисери на свинете!“ Тези, които мислят, че това е било рай, имат минималистична психика. Ние винаги сме живели ужасно зле! Просто сега живеем още по-зле, защото, както е казал Маркс, „бавните количествени натрупвания водят до резки качествени изменения.“
Има една поговорка: „Залудо работи, залудо не стой!“ За нас сега по-подходящо би било: „Залудо стой — залудо не работи!“, за щото когато виждаш, че твоят труд се е оказал безсмислен и в погрешна посока, по-добре да не харчиш материали, енергия и да ти плащат пари.
Не се занимавам с хора, които не знаят, че две и две прави четири. Не искам да ги знам!
— Наскоро отмина една дата, която години наред чествахме като официален празник — 7. XI. Как Вие оценявате октомврийската революция?
— За мен това е една контра революция на демократичната Февруарска революция. Но от историческа гледна точка тя послужи като зловещ пример на света. Тя беше стимул, без който сигурно още щяхме да живеем в онзи „Дикенсов капитализъм“. Така че хем е контра революция, хем донесе положителна промяна, разбира се, с изключение на СССР и другите на роди от Източна Европа, които бяха изкупителните жертви. Всъщност от нея най-вече имаха полза „пролетариите“ в западните страни.
— Да се върнем към промените у нас. Защо изоставаме от другите страни?
— Ние нямахме нито 1950-а на Унгария, нито 1968-а на Чехословакия, нито 1980-а на Полша. Ние почти нямахме опозиция, нямахме изявени лидери като Лех Валенса или дори Хавел. Това, разбира се, не се дължи на това, че сме нямали смели хора. Имали сме — и Желю Желев, и Блага Димитрова, и Петър Манолов, и Георги Марков, когото убиха…
Но ние нямахме организирана опозиция.
— На какво се дължи липсата на организирана опозиция у нас?
— Отсъствието на организирана опозиция не се дължи само на това, че нашият режим е бил много по-зловещ, от този в другите източноевропейски страни. Той, че е бил по-тоталитарен, като изключим СССР и Румъния — бил е. Но, от друга страна, ние имаме и едни исторически дадености — само допреди сто години сме били под турско робство. Така че демократичните структури в нашата държава не са били изградени и укрепнали, както в други те страни.
Второ, у нас църквата е слаба. Тя е една от опорите на опозицията във всички тези страни. У нас, за съжаление, тя беше без особено влияние. В това отношение лоша услуга са й направили писатели като Трифон Кунев, Елин Пелин и други, при които попът е отрицателният герой. „Даскала и попа — ха, ха, ха — пияниците“ — това за мен е една нихилистична позиция. От малък съм се дразнил от това, че тези хора, които са всъщност духовните будители на нацията, в доста произведения на нашата класика са отрицателните герои. Това подхранва едно нихилистично чувство у българина, кой то и бездруго никога не е бил добър християнин. Не случайно най-големите ереси са възниквали на наша територия; значи не сме станали християни и тогава като хората, след това — петстотин години под турско робство…
Нашето овчедушие виждам до голяма степен в липсата на нравствени ориентири. Духовната криза, която смятам за най-жестока в нашето общество, се дължи до голяма степен и на това, че нямаме религия. Религията не е точно да вярваш в дядо Господ с бялата брада, религията поддържа традициите, а когато тя е по-дълбоко в един народ, му дава устои.
Като се вземе предвид всичко това, у нас нещата вървят може би по естествения си път, дори достатъчно бързо.
— Но все пак недоволство има.
— Лошото е, ако в дадения момент този естествен ход на нещата бъде използван (защото гладът ще бъде покъртителен) от такива психопатични формирования като ЕРА—3 или някои новообразувани фашистки групи, както и от крайно леви сталинистки групировки. Лошо е, ако се появи някой популистки лидер, който да обедини гладните и озлобените и да пометат СДС, БСП и цялото Народно събрание, преди то да си е свършило работата.
Аз наскоро казах на някои депутати от БСП, че може да се случи така, че да си мечтаят за времето, когато СДС им е бил опозиция, защото в СДС хората са демократи, хора, от които не може да се очаква насилие. Но от някои, които могат да дойдат след нас — точно това може да се очаква. Всички демократични сили могат да бъдат изметени от един военнофашистки ултраляв или ултрадесен режим, което всъщност е все едно.
Аз обаче съм оптимист. В край на сметка ще стигнем до демокрация. Въпросът е какъв ще бъде пътят, по който ще преминем.
— Не се ли страхувате, че при тези темпове, с които се извършват промените у нас, много хора ще напуснат страната? Според някои това са най-инициативните, тези, от които най-много се нуждаем. И какви са според Вас тези, които остават — по-нерешителни или по- големи патриоти?
— Както винаги, в живота е много объркано. Тук остават и такива хора, които чувстват, че нямат сили, които не са инициативни, и такива, които не са авантюристи. (Все пак трябва известна доза авантюризъм, за да тръгнеш). Това, че някои хора не са склонни да рискуват, не означава, че те са с по-малки възможности от другите. Просто са с такъв темперамент. От друга страна, остават хора, които знаят, че имат възможности, но са достатъчно смели, бих казал — те са най-големите авантюристи, за да останат тук. Така че тези, които заминават, са една средна категория от можещи хора, конто отиват да търсят работа, защото са се отчаяли или про сто не им се живее повече тук. Мисля, че някакъв особен подбор няма — едни си отиват, други остават.
Трагедията обаче е, че все пак тези, които си отиват, са предимно млади хора. Не си отиват пенсионерите, дето гласуваха с червената бюлетина — те остават.
Един депутат от БСП, чието име няма да спомена, най-цинично ми заяви: „Те, вашите избиратели, си отиват“, на което се наложи и аз да му дам един циничен отговор: „Вашите пък през зимата ще измрат от глад.“
— Преди няколко години един депутат беше споделил в пресата, че в Народното събрание си пишел докладите за следващия ден. На Вас случвало ли Ви се е да композирате по време на заседание?
— Да, даже написах една песен. Но не защото ми е скучно. Напротив, дори съм в напрежение. Освен като започнат разни питания, едни излишни процедури… Но не в тези моменти, а в някои други, когато съм стимулиран от някои изказвания и подскачам от нерви и от яд. Тогава си записвам разни мисли. Така се появиха няколко песни, едната от които се нарича „Народен представител“.
— Това означава, че не сте скъсал с музиката?
— Не! Не съм скъсал —напротив. Използвам свободните си дни, за да работя. Написах музиката към филма „Индиански игри“ на режисьора Иван Андонов — представен на фестивала на българския игрален филм. Очаквах, че ще получи някаква награда: филмът е с екологична тематика, доста си лен, на моменти — сюрреалистичен. Виждах хората как излизаха, плачейки от този филм, излизаха разтърсени, объркани, някои отвратени. В крайна сметка у журито отвращението е надделяло над възхищението и той не получи награда.
— Какъв се чувствате повече — музикант или политик?
— Разбира се, че се чувствам музикант. Такъв винаги съм бил, съм и ще бъда н никога няма да се чувствам политик. Политиката е мръсна работа. Беше наистина мръсна и недостойна допреди една година. Но сега вече пък е недостойно, след като имаш поглед върху нещата, да не се опиташ да помогнеш.
Тук веднага бих искал да кажа: това, че се чувствам музикант, не означава, че като политик се чувствам неподготвен. Напротив, като гледам политиците, дето нямат друга професия, освен това, че са политици, доста обезпокоителни мисли ме спохождат по отношение на тяхната подготовка. Те правят страхотни политически грешки.
Всъщност ние нямаме политици. Имахме, от една страна, едни честни хора, които се бореха срещу тоталитарната система, и, от друга страна, „апаратчици“, които изпълняваха заповеди, най-често от Москва. Истински политици нямахме. Имахме демагози, лицемери, циници, имахме и достойни интелектуалци.
Едва сега напоследък се очерта ва образът на новия политик.
— Да бъде ли заглавието на интервюто „Вкусът на времето“?
—- Може, само че този вкус вече не е солен, а горчив.
Георги Величков – fotozona.bg
