Loading...
Истина е. Ходехме. Баща ми (на снимката) работеше цял живот в Комбината за цветни метали и му даваха карта за ей тези бунгала.
Вижте ги добре.
Не знам кой архитектурен гений ги е измислил така скосени. Помещението на долния етаж е не повече от 9 квадрата, където са натъпкани три легла. На втория етаж също са три легла, основата е малко по-широка, но пък не можеш да се изправиш. Излишно е да казвам, че екстри като течаща вода, гардероб, тоалетна – няма. Лятото като се напече ламарината вътре става пещ.
Понеже отпуските на родителите ми не винаги съвпадаха, случваше се аз и баща ми да сме в тази метална палатка с непознат човек. Вечер припълзяваме до леглата. Навън също не е вариант да стоиш, защото бунгалата са в края на една тясна ивица, от едната страна е морето, от другата Поморийското езеро. Комарите са на облаци с такава плътност, че могат да съборят излитащ самолет.
Човекът на третото легло е работник от леярния цех и поет. Написал е сто странична поема и всяка вечер ни чете части от нея. Баща ми вика, че е невъзпитано да не го слушаме.
Други забавления няма. Възрастните лющят карти по цял ден в едно задимено от цигари помещение, наречено кой знае защо „клуб“. Сигурно защото само там има три маси и столове за сядане. Децата крием в пясъка едни буркани, които случайно намерихме. Докато ги начупихме. Няколко човека се нарязаха на стъклата. Изядохме шамарите, забавлението приключи и няколко часа родителите разминираха пясъците.
За храна ходехме в един ресторант „Чайка“ в началото на ивицата, на около 20 минути пеш в едната посока. Три пъти на ден. Разходка, то и без това нямаше какво друго да се прави.
Един или два пъти през цялата смяна се ходеше до града, Поморие, който в ония години си беше село. Имаше лятно кино, съветски филм и слънчогледови семки.
И наистина, всяка година бяхме на море. Откакто се помня докато влязох в казармата.
(А на снимка изглежда хубаво)
