Loading...
Днес, докато стояхме в полицейския „чувал“ до Археологическия музей се сетих за едно весело посрещане у нас на високопоставен съветски другар.
1987 г. Лежа си на един от претъпканите плажове на Приморско с жена ми и децата. Слънце, небето като от коприна, водата – равна и спокойна като българския народ по онова време.
Изневиделица на пясъка изскачат сума ти костюмирани мъже. Голият народ наоколо се стряска. Един костюмираните идва до нас и прави красноречив жест с ръка, един вид – хайде, да ви няма!
Изнасяме се скоропостижно. Аз, обаче нали съм джърналист, следователно крайно любопитен,качвам се една висока дюна. По алеята зад плажа виждам петнайсетина лимузини. Около тях пушат шофьорите и до тях още униформени милиционери. Няколко от лимузините даже прегазват пясъка и стигат почти до водата. От една от тях излизат двама мъже – единият висок, другия плешиво, тантуресто човече. Очевидно високопоставени другари. Костюмарите веднага заобикалят човечето. Придружават го до съблекалнята и след като влиза, правят плътен кордон около нея. Чувам трясък над главата си и гледам хеликоптер. Близо до брега – няколко моторници. За броени минути няколкостотин кв.м. от плажа вече са оградени – колчета и опънати ленти между тях. Пристига и реанимобил. Край вишките на плажа вече загряват поне двайсетина снажни спасители с плавници, въжета и всичките му там такъми. Забележителна картинка! Ако не са костюмарите човек може да си помисли, че снимат суперпродукция.
Човечето излиза от съблекалнята по бански. Като подрастващо свинче е. Десетина от костюмираните веднага го заобикалят. Гледката е покъртителна – човечето отива до водата, костюмарите от двете му страни, отпред, отзад, отвсякъде. Хеликоптерът зависва над тях. Спасителите нагазват във водата, готови да действат, ако се наложи.
Човечето топва глезените, плиска си гърдите, хихика, подскача, бърбори, но на бабуната аз чувам само възклицанията му: ой, ой, ой. Плацикането продължава не повече от 3-4 минута. Сетне костюмарите му подават хавлия. Човечето се загръща, водят го отново до съблекалнята. Излиза от вътре по риза и вратовръзка. Със сако преметнато през рамо като Семьон Давидов от „Разораната целина“.
След половин час си лежим отново на пясъка. Спасителите, събрани от цялото крайбрежие се връщат по местата. Слава богу, удавници няма.
По-късно разбираме, че човечето е съветски министър на младежта и спорта, дошъл да види как почиват българските младежи в ММЦ (Международен младежки център) – Приморско.
Остана ми скъп спомен – плацикащото се човече с неговото възторжено „ой, ой, ой!“, хеликоптерът над главата му, моторниците, лимузините на пясъка, мъжете в костюми и спасителите с нахлузени плавници.
Светла му памет, но дори Луи дьо Финес не може да измисли такава сцена.
