Loading...Изборът е между две злини – или край на фиксирания курс, или обезценка на лева
Поради слабо развитата ни финансова система и слабата й интеграция със световната, в нашите банки не навлязоха такива токсични американски активи, които да се обезценят и да причинят криза, аналогична на развихрилата се отвъд океана. Но ние сме ударени от т. нар. „кредит крънч“ – свиването на кредита в световен мащаб, силно свиване.
А до този момент българската икономика се базираше на изобилния приток на евтини външни ресурси с ниски лихвени проценти.
В изобилие идваха парите и с тях финансирахме растежа на икономиката, вътрешното потребление, големия дефицит. Сега обаче този поток спря и възникна проблемът с какво ще финансираме икономиката. Отговорът трябва да даде нашият национален икономически мениджмънт в лицето на БНБ, Министерство на финансите, Министерски съвет. Първото, което направиха сродните им институции в развитите западни държави бе драстично смъкване на лихвите. А у нас става точно обратното – свидетели сме на едно спекулативно вдигане на лихвите, което е много опасно. Защото ако се свие кредитът икономиката загива. Има едни изчисления на един американски професор, които показват, че за да се постигне един долар растеж на брутния вътрешен продукт (БВП ) е нужен растеж от 4-5 долара на кредитния ресурс. В нашата икономика ние не сме в състояние да постигнем това. Преди да се стигне до сегашната тежка ситуация в света имаше огромни маси излишни капитали, които търсеха приложение – особено азиатските икономики. След кризата през1997 г. те тръгнаха да трупат резерви.
В Китай например нормата на национални спестявания надхвърли 40% и резонно китайците потърсиха реализация на тия пари по света. При такава конюнктура България основателно се страхуваше от кредитен бум. Затова се въведе мярката банките да се задължават да държат резерви в БНБ, за да се ограничи въпросния бум. Но сега нещата се обърнаха на 180 градуса – порази ни споменатото явление „кредит крънч“. За съжаление у нас липсват адекватни действия за отпушване на кредитирането, което е основен фактор за развитието на икономиката. Другият ключов фактор е вътрешното търсене, от чийто растеж в най-голяма степен зависеше и растежът на БВП. А то се финансираше от евтиния кредит отвън. Сега него го няма, в колапс е строителството, което е един от основните отрасли в икономиката и работата отива все по на зле. И е повече от очевидно, че спешно се нуждаем от две неща – от стимулиране на кредита и от фискални програми, с които пък да се стимулира вътрешното търсене. Тоест налице е острата необходимост от наливане на пари от страна на държавата в икономиката. Това е – връщане към доброто старо време на кейнсианството.След като имаш прогноза, че растежът на БВП ще се свие най-малко с 4-5% – от седем на два, логично би било да предприемеш мерки, за да стимулираш търсенето, което да дърпа икономиката и растежа. Но в т. нар. план „Станишев“ главното внимание е насочено към инфраструктурни инвестиции – нищо ново, дребна подробност е, че най-мащабните от тях бяха замразени. По-важното е обаче, че те по принцип не задействат така бързо вътрешното търсене, каквото сега е наложително. А Кейнс има една мисъл, че държавата трябва да заравя парите някъде и да кара хората да копаят, да ги търсят и да ги харчат. Въпросът е тия пари, които се наливат да бъдат дадени веднага в голямо количество и да се похарчат, за да се предотврати резкият спад на икономиката. Точно той е признакът на идващата криза. Четем последните данни на националната статистика с колко са се свили съответните отрасли – индустрията с 8%, промишленото производство през декември 2008-а с 8.3 на сто в сравнение с декември 2007 година. Ето го предвестникът на кризата, пред очите ни е. За слепите пак ще подчертая – до вчера функционирането на икономиката ни се базираше на огромен приток от външни финансови ресурси. Тогава проблемът беше как да оцелеем в условията на финансово наводнение – правехме дефицити. Днес драмата е как да оцелеем в условията на финансова суша. Пълна суша. Международните институции изчисляват нуждата на всяка страна от външни ресурси. За целта в сметката влизат няколко ключови счетоводни „пера“. Кои са те в българския случай? Първо – на нас ни трябват около 7 млрд. евро за нормалното функциониране на валутния борд. Задължително е тия пари да са винаги в наличност. Защото бордът е система на конвертируемост. Сиреч – ако всички, които държат тези пари („бейз мъни“ ги наричат в икономиката) поискат примерно за една вечер да ги обменят, ти трябва да можеш да ги обмениш едно към две – какъвто курс си заковал. Това е абсолютно изискване. Другото „перо“ в българската сметка са едни към 15 млрд. щ. долар. На толкова възлиза краткосрочният ни външен дълг, който трябва да се плаща всяка година. В преобладаващата си част той е дълг на частните ни фирми. И ако те имат затруднения да плащат, за да не се срине цялата система, държавата трябва да каже – ние сме гаранти на фирмите, парите ги имаме. И третото „перо“ са едни още 7 млрд. евро за годишното обслужването на външния ни дълг. Като теглим чертата това прави общо 29 млрд. евро, равни на БВП на България. Но ние имаме валутен резерв от 14 млрд. евро. Следователно нуждата ни от външно финансиране, за която става дума възлиза на близо 250% от валутния резерв (той е 14 милиарда, а ни трябват около 30). За сравнение – международните експерти са сметнали, че за Латвия процентът е 350 а за Естония е като нашият – 250.И от всичко това възниква въпросът, който бизнеса у нас все по-често си задава – реален ли е рискът пред валутния борд? Ами напълно е реален. Отново по оценка на международно признати експерти, след Латвия ние сме следващите. При една криза като сегашната не може да се каже кой е по-лошият вариант – дали срутването на валутния борд, тоест изоставяне на фиксирания курс, или обезценката на местната валута. От двете злини нашите управници най-вероятно ще изберат тази за запазването на борда и на фиксирания курс. Както стана в Латвия. Всички експерти казваха на латвийците, че е най-добре да се обезцени тяхната валута, тъй като това ще поощри външната им търговия. Българският производител, който сега за изнесена продукция срещу едно получено за нея евро взема 2 лв., може да си представи каква ще е печалбата му ако у нас лева се обезцени да кажем с 30 процента. Така че по принцип вариантът „обезценка“ е луд стимул за износа. Но пък другият вариант – запазване на валутния борд, спестява на частния бизнес един доста голям риск, който крие евентуалната обезценка на лева. Над 80% от дълговете у нас са в чужда валута и е ясно какво би се получило ако някой има да плаща 1 млн. евро и за целта събира 2 млн. лв., а изведнъж му се наложи да се „бръкне“ с 3 млн. лв., за да погаси същия евров дълг.Това е причината, поради която в Прибалтика предпочетоха да си запазят борда, но за сметка на това предприеха жестока дефлация на заплатите, орязаха ги от 25 до 50%, както и разходите – държавни, социални, всякакви. Казано на жаргон – „набутаха“ народа да плаща за финансовата криза. Такава перспектива се очертава и пред нас. Валутният борд обаче не е това, което беше. Той бе създаден за решаване на стари проблеми. Ние преди 10 години страдахме от хипер инфлация и бордът беше супер решение. Но сега при тази криза, ако не се вземат някакви мерки, бордът ще бъде прегазен точно като линията „Мажино“. Защото той засмуква все повече и повече ресурс, за да живее – като вампир. Това е своеобразна фискална наркомания. Значи ние трупахме големи резерви, после почнахме да трупаме бюджетни излишъци и какво се получава на практика? Лишени сме от двата основни макроикономически инструмента – от парична политика заради борда и фиксирания курс на лева, и пак заради борда нямаме и бюджетна, фискална политика, която е другият макроикономически инструмент. Трупат се излишъци, за да се “ храни“ борда. Централният въпрос е, че тая нужда от чуждо валутен ресурс ние вече не можем да осигуряваме така лесно както преди. И откъде ще дойде той сега – от Международния валутен фонд, от Евросъюза, от други подобни кредитори. Но те искат да са гарантирани, че ти ставаш длъжник, че ще можеш да плащаш. И по-сигурно за тях е орязване на заплати и т.н., а не обезценка на местната валута. Това е голям дебат на запад. Финансовият аспект на кризата е, че притокът на чужди ресурси вече не може да дойде по частни пътища и на ниска цена, а трябва да ходиш да се молиш с шапка в ръка на МВФ.Другият сериозен въпрос е за ролята на чуждестранните банки у нас. Досега ние казвахме, че присъствието им е стабилност. Това не е вярно, това е проблем. И тая тема трябва да се отвори защото самите те отиват да се молят на ЕС да ни спасява и да налива ресурси. За какво говори това – явно банките-майки усещат накъде вървят нещата тук. Европа едва сега започва да разгръща своя програма за помощ на финансовите институции. Ако перифразираме мисълта на Толстой за щастливите и нещастните семейства, можем да кажем, че всички държави преди криза си приличат по икономическото щастие, което ги е обхванало, а когато навлязат в криза всяка държава е нещастна по своему. Остава ни засега само надеждата, че България няма да се окаже отново в групата на най-нещастните от европейското семейство.
