Loading...
Българските политици и управляващи са известни с късата си памет, когато не им изнася. Те бързо забравят за онова, което не са успели да направят с надеждата, че и електоратът ще забрави конфузите им. За тяхна радост, това често става. Даже и в последните дни.
На 6 март се навършват два месеца от деня, в който бе регистриран може би най-безпрецедентният случай за последните пет години – една страна-доставчик – Русия, спря природния газ към своите изрядни потребители. Поводът – спора й с една от страните – транзитьори на синьото гориво – Украйна. Така и не се разбра имало ли е предварително предупреждение към нас или не. Както и да е. Българските политици, поставени до стената от руското решение, като никога реагираха адекватно.
Президентът Първанов нарече спирането на доставките за България „безпрецедентно нарушение на действащите договори за доставка, както и на европейските директиви в тази област”. Каза го на 7 януари, ден след затваряне на кранчето и преди заседанието на Консултативния съвет за национална сигурност, който обсъди мерки за ограничаване на последствията от газовата криза. Според държавния глава „без съмнение България трябва да търси своите права, да търси компенсации, включително и по съдебен ред”.
Известният с речовитостта си икономически министър Петър Димитров представи позицията на правителството по кризата, така както я разбира. Той заяви, че: „България ще оцени щетите от газовата криза за икономиката си и ще поиска от Европейската комисия да посредничи на страната за предявяване на претенциите пред виновника за спрените руски доставки, които доведоха до спиране на производства и оставиха стотици хиляди граждани на студено”. Този път май министърът бе разбрал правилно, щом и премиерът Сатанишев потвърди след като доставките бяха възстановени, че: „България, съвместно с останалите засегнати от газовата криза държави, ще потърси законови компенсации”.
Дотук обаче бяха адекватните реакции. След това се чу един доста обезкуражаващ глас – този на външния министър Ивайло Калфин, според който „България не може да предприема процедури за обезщетение от Русия във връзка с газовата криза. Това е така, защото става въпрос не за междудържавни отношения, а за междуфирмени такива”. И Калфин излезе прав – досега няма и помен от компенсации, въпреки разработените три варианта от българска страна. Няма и да има. Тогава трябва да си зададем няколко въпроса, макар че отговор едва ли ще получим. Първо, защо и Станишев и Първанов ходиха на крака в Москва, но освен потупване по рамото и насочване към Украйна за компенсации, друго не получиха. От Киев обаче се изсмяха на това и просто посочиха факта, че те нямат никакви договори с българската страна -нито с държавата, нито с частна компания. Конфуз за родните политици, които добре знаят фактите – а именно че страната ни бе лишена от 123 милиона кубика газ в най-тежкото и студено зимно време. Русия обаче въобще не обърна внимание на Първаново-Станишевото искане, защото става дума за пари и геополитика. В тази игра България е незначителна, нейната роля е някъде в миманса и трябва да знае това.
Що се отнася до бизнес позицията и тук сме зле. Системата за газовите доставки, която сме приели и която действа е такава, че не само руската държава е далеч от каквито и да е договори и отговорности, но и газовият монополист ГАЗПРОМ не носи вина за случилото се юридически. Защото работи с посредници, които макар и пак негова собственост са отделни юридически лица. България изпадна в смешното положение или да съди Сашо Дончев, заедно с останалите двама доставчици между държавната Булгаргаз и ГАЗПРОМ, или просто да си затрае, разчитайки, че никой няма да повдигне пак въпроса. Вдигнатия медиен шум около Дончев всъщност е единственият резултат от напъните на властимащите да направят нещо. Видя се какво.
Тогава по стара традиция се обърнахме към Европейския съюз за помощ, компенсация на щетите и просто за съчувствие. Но и тук ударихме на камък. В Европа щетите са много по-малко, там нещата не бяха така трагични, както в зависимата на 100% от руския газ България. Хората си имат алтернативни канали за доставка и ако някой спре, другите поемат грижата за потребителите. А ние разчитахме на българо-руската дружба и близките връзки между нашите и московските управляващи. Оказа се блъф или мираж, който каквото харесва. Нещо повече. Желанието на Станишев и Първанов да решават проблемите с доставките лично и в преки разговори с Москва очевидно не е в духа на европейската политика. Не ни го казаха направо, но го изразиха в отпускането на средства за реализиране на проекти за намаляване на енергийната зависимост от руския газ. Смешните суми – няколко десетки милиона евро, при близо 4 милиарда предназначени за тези цели от Брюксел, са си направо шамар за управлението в София. Той показва две неща – първо, че времената на нерушимата българо-съветска дружба са отминали безвъзвратно, поне за ЕС и Москва, и второ, че соловите изяви в смисъл „аз мога и сам” не се поощряват от Брюксел. Защото идеята на ЕС е „заедно можем повече”, а не „всяка коза на свой крак”.
