Loading...
ВИНА
Поради убеждението ни, че чрез нашето его сме се отказали от Създателя си, който ни обича повече отколкото егото ни позволява да осъзнаем, ние някак си се чувстваме глупаво за това, че сме се отказали от тази енергия на любовта. Кой би го направил?
Следователно не само че изпитваме чувство на вина за това че сме били глупави, но и нашето его ни кара да вярваме, че трябва да се страхуваме от наказанието на нашия Създател ако и когато отново се завърнем „у дома”. Духът ни се опитва всячески да ни убеди, че Създателят ни обича и не е възможно да ни обвинява или наказва, но нашето его ни казва, че сме лоши и заслужаваме наказание и че когато умрем, ще се срещнем със Създателя си, ще бъдем съдени и Адът ще бъде отплатата ни.
Това е само продължение на лошия сън. Ние сме настроили нашето его да разсъждава за нещо, което няма его. Това е енергията на любовта, най-висшата енергия която някога е съществувала, а нашите малки и дребнави мозъци си мислят, че Тя единствено се интересува от това как да ни накаже. За какво? За това, че не можем да разберем нищо докато сме сънували кошмари? Наказва ли ни майка ни след като се събудим от лош сън? Не, майка ни е изпълнена с радост за това, че отново сме спокойни и че вече не страдаме. Кара ли ни тя да и разказваме лошите си сънища и нашата роля в тях, за да продължи страданието ни? Не, ако е достатъчно разумна, тя ще не каже, че всичко е свършило и че не трябва да се тревожим за нищо – това е било само „лош сън”.
В този живот и на тази планета, която ние създадохме, живеем със съня си, че сме се отказали от Бог и че Той със сигурност очаква момента, когато Той ще получи Своя реванш. Защо повечето то нас се страхуват от смъртта? Защото се страхуваме от Божието наказание върху нас, след като той отсъди колко лоши сме били. Наказа ли ни майка ни, когато и разказахме колко ужасни неща сме вършили в кошмарите си, или само ни прегърна от радост, че сме будни и че не сънуваме лоши сънища?
Ние не можем да си присвоим силата на тази всемогъща същност, тази вездесъща светлина на любовта. Що за арогантност е това да е да си мислим чрез нашето его, че можем да се изолираме от нещо което е навсякъде винаги? Въпреки това, ние сме обладани от абсурдно чувство на вина от което бягаме през целия си живот. Това което егото ни подсказва е, че по-добре е да прехвърлим тази вина на някой друг за да не изглеждаме така виновни в очите на Бог и при завръщането си „у дома” нашите събратя да получат повече от мъките на Ада от нас. Грешката е там, че всичко това е моя лош сън, че аз само сънувам и че прехвърляйки вината на някой друг прави съдбата ми още по-лоша. Никой друг не може да поеме моята вина и единственото което постигам е да навляза все по-дълбоко състоянието си на безсъзнание. Сега съм в ситуация, която ще ми причини повече страдание поради чувството на вина за това че сама съм си причинила нещастие. Никой не може да ми помогне. Това е само един кошмар.
„Понякога животът е доста интересен, но не може да бъде заместител на истината” – Дъглас Адамс
КУРС „ВЪВЕДЕНИЕ В СВРЪХЕСТЕСТВЕНОТО И ЧУДЕСАТА” (ВСЧ)
Никаква идея, която е извън нас не е реална. Нищо реално не може да бъде застрашено; нищо нереално не съществува. Това е същността на Божия мир.
Основната идея на курса е да се освободим от страха и да приемем любовта. С развитието на процеса на промяна вътре в човека, тя обновява живота и на тези около него. Опрощаването е средството чрез което се извършва тази промяна. Целта на курса е постигане на духовно спокойствие.
Този курс ни е даден поради няколко причини:
1)да излекуваме съзнанието си от убеждението, че „нападението е спасението”; това се постига чрез опрощаване и отказване от убеждението си, че носим вина за това че сме се отрекли от Бог.
2)да поправим грешките на християнството, особено в тази част, която проповядва, че страданието, саможертвата отделянето и причастието са част от плана на Бог за нашето спасение.
3)да се изтъкне значението на Исус и/или Светия дух като наш благ и любящ Учител и да се установи лична връзка с този Учител.
Каквото и да си мисля, че се случва в света се случва единствено в моя ум.
Многото различни аспекти на моята личност, като например да съм с различен цвят на кожата, от друга раса, с различен икономически статут, вяра, пол, фигура, да живея на друго място и т.н. изглежда са в унисон с мен, но все пак това е моя сън, нали? Мога да си го променям както си искам, освен когато съм изпаднала в безсъзнание и не мога да контролирам сънищата си. За да подсиля драматизма, забелязах, че сънят ми включва и тези, които смятам че ми противоречат. Аз ги наричам Банкстери. Нито един хубав сън не минава без наличието на „лоши момчета”, нали? Вижте какво става в съня ми:
95% от богатството е в ръцете на 5% от населението, така че на 65 години:
1% са богати;
4% могат да се пенсионират;
29% са се споминали;
63% зависят от благотворителност или SSA/CP.
Ясно е защо егото ми иска да обвини Властимащите за окаяното състояние на повечето от останалите аспекти на моя живот. Проблемът с вината е, че по този начин я правя реална. Ако аз си мисля, че някой иска да ме нарани, това е доказателство за убеждението ми, че заслужавам наказание. Тъй като сега ясно осъзнавам, че не заслужавам наказание и ежедневно чрез енергийно лечение работя върху освобождаването си от убеждението за вина наследено от древността, забелязвам, че спокойствието и съзнанието ме насочват към дела от които печелят всички – дори и тези с неблагодарните сърца. Това също ще е много по-добре за тях, когато и последните от нас се събудят. Възнамерявам да не се боря с тях и да не се стремя да ги поставя в окаяно състояние; намеренията ми са да правя за тях това, което е добре за мен и за другите аспекти на моята личност, защото знам, че противопоставянето на дадена ситуация и дава енергия и води единствено до запазването и. Аз използвам енергията си за да получа това което искам, а не да преча на други да получат това, което егото ми не желае те да имат.
Както и във всичко друго, шансовете ни да забогатеем са 50/50 – или ще забогатеем или не – обаче шансовете на правителството да конфискува богатството ни се увеличават с всеки изминал ден. Някои от решенията са:
1.да се откажем;
2.да работим повече;
3.да намерим по-добър начин – да променим съзнанието си.
Само последното решение ни дава свобода. Ако се задълбаем в проблема ще
направим ямата още по-дълбока. Трябва да направим движение встрани от това, което Властимащите ни казват какво да правим – да работим повече, по-усърдно, да инвестираме разумно и да си опитаме късмета в лотарията. Всички тези предполагаеми „решения” само удължават състоянието ни на преследване на нищото. Няма да постигнем това което искаме. Хората отчаяно се стремят към парите. Какво ви казва това? СТРАХЪТ, който е неразделна част от $$$ е най-доброто доказателство, че сме на грешен път.
„Всичко което искам е възможност да докажа, че парите няма да ме направят щастлив.” – Ашли Брилиънт
Ако жените наистина искаха да работят – а аз познавам четири от тях – тогава говорим за хора, които правят това което искат да правят. Ако те не искат да работят и го правят единствено за $$$, те трябва да разберат, че усилията им са напразни. Голяма част от това което спечелят ще бъде конфискувано под една или друга форма; те ще се лишат от времето което биха посветили на това, което искат да правят;те ще станат номер във федералните счетоводни книги и най-вече те ще вярват, че решението на проблема „парите не стигат” е да печелят повече пари. Това не решава нищо. Решението на проблема „парите не стигат” е да се разбере, че няма пари и че да се стремим към нещо което не съществува, е все едно сами да си копаем дупката от която не можем да излезем. Това е решението да поставим марля върху раната и да пренебрегнем причината за нея.
Имайки предвид, причината и следствието са винаги обратни на това което смятаме че са чрез нашето его, идеята е да се избавим от нашите въображаеми пари. Знам, че за повечето хора това звучи като анатема, но ако $$$ представляват дълг, защо бихме го желали? Това което си мислим, че „купуваме” с този дълг не ни принадлежи, защото как можем да притежаваме нещо, за което не сме дали стойност? Тези от вас, които се гордеят, че са се трудили цял живот за да живеят в къщи и карат коли, които са напълно „изплатени”, тези които са инвестирали разумно и имат достатъчно $$$ за да се пенсионират, скоро ще бъдат изненадани. Всичко което сте направили през тези години на труд и умело инвестиране е че сте се преместили в първа класа на кораба „Титаник”. Системата ще се разпадне. Това, че имате повече „нищо”от всеки друг не значи, че притежавате „нещо”.
Случвало ли ви се е да играете „Монопол” и някъде в разгара на играта да разберете, че няма начин да спечелите – съперникът ви да притежава повечето качествена собственост, а вие само евтините имоти и няма нищо останало за купуване – собственост, фирми за комунални услуги или пък гари? Преминаването с жетона през полетата оцветени в жълто, червено, зелено и синьо е като преминаване през минирано поле. Знаеш, че никога няма да успееш без да стъпиш на хотел и три къщи. Поглеждаш парите които са ти останали, шансовете ти да направиш пълна обиколка за мизерните $ 200 и задължението да направиш още една обиколка по дъската, шансовете на противника ти да стъпи на твоите с труд построени имоти и решаваш да хвърлиш кърпата. Това прави ли те наскърбен неудачник и малодушен? Дали пък това не е проява на разум? Защо да не се откажем? Трябва ли още да страдаме и да бъдем унижавани? Защо да си губим времето? Защо да не играем нещо друго?
Търговската игра на международните банкери е игра която само те могат да спечелят. Банкстерите не могат да загубят; те са принудили всички ни да я играем и са ни натикали в блатото на дълга от което не можем да излезем. USA/CA са банкрутирали корпорации, изцяло притежавани от кредиторите си – банкерите. Те притежават медиите на всички нива, правителството, образованието, религията – всичко. Ако имате и Акт за раждане, те притежават и вас. Те контролират всяка транзакция, те контролират всичко което се случва по света. Те даже контролират и марионетката, която светът обвинява за ужаса и заплахата от война – управляемите оръжия. Харесва ли ви резултатът от този контрол? Играта доставя ли ви удоволствие. Единственият начин да победите в тази игра е да не я играете. Ние не сме създадени за да я играем, те ни въвлякоха в нея за тяхна изгода. Толкова ли няма нещо, което с удоволствие бихме вършили?
Какво правят банките с кредита който ние създадохме слагайки подписа си под обещанието, че ще платим? Те го дават в заем. На банките не им е разрешено да дават в заем своите собствени пари или активи, те могат да дават в заем само кредит – кредита който НИЕ създадохме. Това което си обменяме са само задължения за плащане, плюс допълнителното задължение за плащане на лихва всеки път когато „плащаме” на някого. Сега банките ни облагат и с такса за обслужване за която и да е и за всички транзакции, като всички хора обявяват това задължение за доход и плащат данък върху него. По този начин стойността на банкнотата намалява всеки път когато се използва. Това води до инфлация. Когато аз привидно ви „платя” 50 долара за услуга, която сте ми извършили, тъй като съм ви платила със средства, които са създадени чрез дълг и за които трябва да се плаща лихва, как може той да бъде изплатен? Ако ми услужите с колата си, как бих могла да ви върна нещо повече от колата ви? Чрез всяка следваща транзакция ние увеличаваме дълга, който всъщност съществува единствено в главите на банкстерите.
Единственият начин да победим е да не играем. Да работим за банкстерите и / или да използваме банкнотите им е равносилно на това което прави алкохоликът – пие за да заличи спомена за ужасните условия в които се е поставил пиейки. Какво е това ако не падение? Не можем да говорим за възстановяване, ако човек просто не спре да пие, тоест да спре да играе търговската игра. НЕ МОЖЕМ да победим ако продължаваме да трупаме това, което ни разорява. Но как може човек да излезе от играта?
Много по-важни от предполагаемия дълг, от който никога не можем да избягаме, са емоционалните и духовни последствия създадени от този зловещ затворен кръг, който впрочем е умишлено създаден. Има ли по-добър начин да контролираш хората от този да ги разориш? Да, само един – да ги държиш в СТРАХ от мизерията.
Тук е скрита и една привидна дилема. Как освободим от задължението да участваме в игра която всеки играе? Мисълта, че ще бъдем по-добре „ако само имахме повече пари” е пълна глупост. Много от нас започват втора или трета работа за да „спечелят повече пари”. Те просто изпиват още една чаша алкохол. Те се задълбават все по-дълбоко в проблема, което още повече ги отдалечава от възстановяването. Може би ще трябва да изтърпим болката от отказването от навика, но помислете си за свободата, която печелим при успех. Ще трябва да следваме програмата в 12 стъпки и да вярваме, че енергията на нашия Създател ще ни направлява ако само решим да се откажем от пристрастеността си, поради която се чувстваме безпомощни. Ние трябва да се стремим към освобождаването си от убеждението, че парите са избавлението ни. Те не са. Те ни държат в зависимост така както алкохолът държи в зависимост пристрастения и по този начин положението ни се влошава с всеки изминал ден. Ще трябва да напуснем работата си за да не ни конфискуват това което печелим чрез данъци; ще трябва да се откажем от убеждението, че ще получаваме пенсия когато спрем да работим; ще трябва да се откажем и от надеждата, че когато се разболеем здравните ни осигуровки или здравната система ще ни помогнат. Как бихме се чувствали ако станем изцяло зависими от самите себе си и нашия Създател, който без никакво съмнение ни е доказал, че няма да загинем, ако приложим енергията на вярата в идеята, че „нашите искания ще бъдат удовлетворени”. Ние трябва да развием вярата на нашия Създател; не вярата в нашия Създател, а вярата на нашия Създател.
„Възможно ли Бог да е имал намерение да направи нещо, а след това да се е запитал дали то ще е успешно или не?” – Денис Кръм
Ние не можем да намерим спокойствие и сигурност в нещо което не съществува. Няма пари.
Много хора от движението New Age казват, че има „достатъчно пари за всички”. На тях аз казвам: „От това, което смятате за пари има в САЩ има само $ 265 милиарда в обръщение. Вземайки предвид, че само Бил Гейтс има около 46 милиарда, че голяма част от тези „пари” са извън страната, че голяма част от тях не се водят на счетоводен отчет, поради използването им в търговията с наркотици и че милиони долари са под дюшеците и т.н., ни остават най-много по $ 700 на човешко същество или по $ 1400 ако броите само възрастните.” Така че НЯМА достатъчно „пари” за всички. Това, което има е кредит и той е неограничен.
Една жена ми се оплака, че тя и съпругът и са били задлъжнели с $ 30 000. Тя веднага си призна, че това не са били „пари в брой, а дълг от кредитни карти”. Този предполагаем “дълг от кредитни карти” не съществува. Той е „кредит”, а „не дълг”, тайната се крие в името – картата е „кредитна” а не „дългова”. Тя погрешно смята, че е „заела” кредит, докато всъщност тя го е създала, като банката и е дала само част от това което е създала с подписа си. Тя не дължи дълг от кредитни карти; няма за какво да плаща. Всичко това се нарича EFT (прехвърляне на парични средства по електронен път). Банката никога не и е давала нищо.
Кой от нас би се отказал от убеждението: „ Колкото повече пари имам, толкова по-добре ще съм?” Кай би се отказал от корпоративната кариера, която ни поробва да се трудим цял живот за да можем едва да оцеляваме. Няма смисъл да продължаваме така. На смъртния си одър ще се чудим защо сме правили всичко това. Представям си срещата със Създателя, който ме пита: „Защо не прави това, което си искала да правиш?” Няма приемлив отговор на този въпрос. Какво, …”страх”? Създателят ми се усмихва и пита: „Не ми ли повярва, когато ти казах, че ще се погрижа за прехраната ти? Какво те уплаши?” „Казаха ми, че трябва да работя за прехраната си, че трябва да оправдая съществуването си, че трябва да правя нещо полезно, че трябва да докажа, че имам стойност, да спазвам протестантската работна етика…” – бла, бла, бла. Създателят се усмихва: „Защо трябваше да слушаш пропагандата на тези, които искат да ти отнемат силата, които искат да те стреснат и уплашат, тези които искат да те поробят, след като си можела да си спомниш, че съм ти обещал всичко, което ти гарантира спокойствието?” Какво бих му отговорила?
Следователно ние трябва да работим за себе си. Аз трябва да направя за вас това което правя най-добре – това за което Създателят ми е дал талант – това което обичам да правя. Не е ли това което би трябвало да правя? Не бихте ли направили за друг това, което обичате да правите? Това прилича ли ви на работа? Не! Вашият приятел ще направи ли за мене това, което искам да бъде направено и това за което не съм не съм достатъчно добра? Ще го направи ли с удоволствие? Разбира се. Не сме ли най-щастливи, когато служим на себе си като служим на другите? Ако ние наистина сме едно цяло, не е ли ясно, че като помагаме на друго човешко същество ние служим на себе си? От кого да искаме пари, колко и защо? Нека да има мир по света и нека той започне с мен.
Дали някой ден, вървейки по житейския си път и правейки това което аз искам да правя ще забележа, че вече не служа на голяма корпорация, а на хората, човешките същества? По дефиниция корпорациите не съществуват. Те са юридически фикции. Те съществуват благодарение на ограничената си отговорност и за да могат човешките същества да ги използват. „Законът” не преследва единица, която не притежава нищо. Корпорациите не могат да дадат нищо. Не можеш да вземеш кръв от камък. Сега разбирате защо най-богатите хора в света „не притежават нищо, но контролират всичко”. Трябва да си извадим поука. Трябва да престанем да искаме предмети, защото нямаме законно право на собственост върху това, което си мислим, че притежаваме; ние имаме само право на ползване. Позволено ни е „да ползваме” това, което държавата ни позволи да ползваме. Това включва и телата ни. Ние не можем да „притежаваме” нещо, за което не сме си „платили” или за което не сме се отказали от правото на собственост, например: телата ни чрез акта за раждане. Тъй като няма с какво да платим, ние не „притежаваме” нищо – освен ако не използваме средства от активите си, с които да заплатим законното си право на собственост. За съжаление, ако не си движим търговските дела правилно, ние разбира се не можем и да контролираме нищо.
Ние трябва отново да вземем живота в ръцете си и да правим това, което искаме да правим, преди корпоративните единици да ни принудят да правим това, което те искат срещу по-ниско заплащане от това което ни дават. Трябва сложим ред в търговските си отношения. Трябва да ИЗЛЕЗЕМ от търговската игра и да свикнем с идеята да служим на другите. Като междинна мярка тези, които не могат да направят такъв скок могат да започнат да разменят. Можем да разменяме времето си, нашия талант, нашия труд или някоя друга стока за която се договорим. Тази размяна се нарича бартер и изисква счетоводство, като в края на краищата трябва да се освободим и от нея – подобно на превъзмогването на алкохолната зависимост с бонбони – ние най-после трябва да се преборим с безпокойството, което причинява тази зависимост, тъй като „страхът” ни кара да преследваме $$$. Ще сме постигнали това, когато сме в състояние да признаем: „Правя за теб това което мога да правя, а ти правиш за мен това, което ти можеш да правиш”. Това е всичко – удоволствието да правим това което знаем, че сме искали да правим. Тъй като правя това което искам да правя, аз никога не съм се чувствала по-щастлива. Също така, получих повече от всякога и по начини по които никога не бих предвидила. Всеки, който пожелае има свободен достъп до тази книга.
Според мен, търговската игра може да се оприличи с кошмар; не толкова безмилостна игра е бартерът/ размяната; чрез него кошмарът се превръща в приятен сън. Независимо дали е приятен или не, сънят означава, че все още спим. Така че бартерът/ размяната или приятният сън означават, че все още не сме направили огромния скок към служене на другите като правим това, което обичаме да правим, което значи че сме се СЪБУДИЛИ! Чудя се дали бихме могли да прескочим тази междинна стъпка.
Може би, както предполага Иън Лънголд (mayanmajix.com), нас ни наблюдават други същества от различно измерение (времево и пространствено), така както ние бихме наблюдавали спортно състезание – със съчувствие към тези които грешат и с аплодисменти към победителите, както и с ясното съзнание, че всичко това е без значение и че това е само игра. Случи се така, че в деня в който прочетох тази статия, получих чрез препоръчана поща заплашително писмо от Асоциацията на Регистрираните медицински сестри в Алберта в което се изброяваха всички ужасни неща, които щяха да ми се случат ако не се подчинях на тяхното изнудване и рекет носещи името „лицензиране“. Едно от тях беше, че повече няма да ми позволят да робувам на тази измислена, корумпирана и кожодерска корпоративна единица, евфемистично наричана „Здраве и здравеопазване в Алберта“, ако не им платя за да ми го разрешат. Забранено ми беше да тровя хората от тяхно име, както и да изхранвам семейството си, което ако не им платя излизаше извън закона.
Разбира се, егото ми ме укори затова, че не ще мога да „изкарвам прехраната си“, последиците от което биха ме накарали да се поколебая. „Не изгаряй мостовете след себе си“ – ми казваше то. На практика, от края на 2002 никога вече нямаше да ми бъде разрешено да работя (забранено е да се полагат грижи за стари хора в специализираните домове без да платиш на властимащите за разрешителното, което прави тази дейност законна). Аз възнамерявах да правя това, което исках да правя. Винаги съм смятала, че подновяването на лиценза ми като медицинска сестра е било това, което ми е пречело до бъда свободна, защото то представляваше страх, а не вяра в правото и способността си да правя това, което съм била сигурна че е целта ми в този живот.
Лънголд смята, че когато твърдо защитим позицията си и правим това, което смятаме, че е етично, невидимата енергия от всички, които ни окуражават ни позволява да успеем. Етичният ни избор влиза в спирала насочена нагоре за да постигнем резултатите, които нашата истинска същност ни е предопределило. Пренебрегвайки страха, ние създаваме вакуума от който тези резултати ще се появят – създаваме пространството което желаем. Не бихте ли се презирали, ако след смъртта си Създателят ви попита: „Защо направихте това, което знаехте че не е етично? Защо опорочихте честността си?“
