Loading...
Колкото повече четях краткият откъс от книгата на Вилфред Хуисман – „Черната книга WWF Тъмните сделки под знака на пандата”, толкова повече се убеждавах, че авторът ни предлага едно четиво пълно с факти, но и лесно за четене, които те карат да се върнеш назад и да прочетеш текста отново, за да осмислиш детайлно представената информация. Това е усещането, което изпитах. И така, свързах се с автора, с идеята да пусна кратък откъс от книгата в блога си, пък и в някои други медии. И Вилфред Хуисман откликна положително на молбата ми. Избрах първите няколко страници. Няма да преразказвам сюжета. Текстът се публикува за пръв път на български език със изричното съгласие на автора. Надявам се да се намери българско издателство, което да издаде тази книга. Това журналистическо разследване определено си заслужава да се прочете.
Вилфред Хуисман е германски журналист и филмов продуцент и режисьор. Сред най-успешните му филми е „Скъпи Фидел – историята на Марита”, разказващ за любовта на Марита Лоренс към кубинския лидер Фидел Кастро. За германския канал WDR снима филми като „Кой уби Салвадор Алиенде”, „Ледено студено. План З на Пиночет”, „Случаят Кисинджър”, „Руска рулетка.Агентите на Кремъл в канцлерската служба”, „Търси се. Тайната на атентата от Мюнхен 72” и др. Особено широк отзвук получава филмът му посветен на убийството на Джон Кенеди, в който той представя нови документи и свидетелства на очевидци, които е събрал след търсене в архивите в продължение на години. Освен настоящата книга Хуисман пише още няколко книги посветени на Куба, Чили и Джон Кенеди.
***
“По-трудно е да проникнеш в тайните на ЦРУ отколкото в тези на WWWF.” – Раймонд Бонер – разследващ журналист на „Ню Йорк Таймс”
1.
Годеницата носи панда
На бременския пазар за еко стоки срещам Абуид. Той си ходил до родното Мексико за да се ожени, и то не къде и да е а Чиапас – центърът на цапатистките бунтове. Дори сега, само ден след значимите събития, Абиуд изглеждаше объркан. Тогава град Сан Кристобал все още не правеше впечатление на революционно място. Той се намираше твърдо в ръцете на Coca Cola. Когато влезе в местната барокова катедрала, го посрещна оглушителното бърборене на стотици вярващи. Те клечаха върху каменния под и се прекланяха пред старите индиански богове. Мнозина изпадаха в екзалтиращи танци, вероятно така си мислеше Абуид, защото те бяха пили свещената ракия, наречена покс. От покса човек се оригва – това беше изпитано средство за гонене на злите духове. Когато сам опита, едва не повърна. В съда имаше чиста Coca Cola.
Компанията беше сключила партньорски договор с местната община. Тя трябваше да отпуска дарения, в замяна на което в храма Господен трябваше да се пие само Coca Cola. Дори и в местните магазини трябваше да се продава само Кола. Собствениците на магазините получавали премия от компанията, ако премахнели от стилажите си останалите напитки. Градът беше постлан с празни кутии от напитката, а децата се смееха на посетителите с беззъбите си устни. Никъде другаде по земята не беше изпита толкова Coca Cola, колкото в Чиапас. В планините над града, компанията беше закупила водните извори, и не би било чудно, и ако с участъка в Чиапас не беше сключен подобен изгоден и за двете страни договор. Дори местният комендант сега пиеше Coca Cola.
Чиапас е подобие на един перфектен свят на изделията, в който един концерн, действащ глобално, упражнява нежното си господство. Преди 10 години никой нямаше да ми повярва на тази история. Като един от най-големите потребители на вода, Coca Cola се радва на лошо реноме, така че от маркетинговия отдел взели решение компанията да бъде „основана наново”. Днес Coca Cola е „трайно” възстановена, така че тя „е направила преоценка на използването на природните ресурси на земята”. „Вярваме на клиентите си” – това е хубавото и свежо послание на рекламния отдел. Или не съвсем?
Значи концернът трябва тогава да си вкара една мацка в леглото, която да предаде нов блясък на марката. През 2007 година Coca Cola и WWF сключват договор за партньорство за „съвместно опазване на питейната вода на планетата”. Затова продуктите на концерна биват закичени с панда – един знак с лика на любимото, особено сред децата животинче, който определено вдъхва доверие. Така те завладяват нови бъдещи клиенти. Това спонсорство струва на компанията-производител 20 милиона долара. Изгодна цена като се има предвид, че според едно маркетингово проучване, знакът с лика на пандата на WWF е една от марките радващи се на най-голямо доверие в света.
Заедно с парите екологичната организация спечелила уважението и признанието на големите в бизнеса. На страницата им в интернет открих едно видео: Муктар Кент – шеф на Coca Cola и Картът Робъртс – президент на WWF в САЩ на съвместна обиколка из Арктика. Вижда се залезът на слънцето, белите мечки и естествено солидно количество сняг. Шефът на Световния фонд за опазване на природата призна: ”Партньорството събира две от най-големите марки в света.” Най-добрите и най-умните обаче не трябва само да владеят пазарите, но те искат и да са лидери, за да решат най-големите световни проблеми. ”Coca Cola беше един логичен избор.” – отвърна движещият се в полярен кожух шеф на концерна.
„Работим заедно за да могат и бъдещите поколения да се радват на белите мечки и на цялата планета.” Управляващите във фонда също се виждаха на хоризонта сред елита от глобалните компании. Менажер на Coca Cola и хора от „Монсанто се бяха обучавали за „лидери на планетата” в академията на WWF в Швейцария, а бившият генерален директор на Coca Cola Company стана председател на комисията по персонала в Световния фонд. Той търси кадри, които в бъдеще могат да заемат ръководни постове във WWWF и прави предложения за назначението им. Такова нещо, толкова старомодно като изборите, не съществува за фонда. Директорът на организацията Джейсън Клей разгласи по света, че фондът е сключил договори със 100-те най-големи концерни от енергийния и хранителновкусовия сектор Сега те контролират най-важните суровини на земята. „Ако се подобряваме, по-добри ставаха и всички останали в бранша”. И това, че те се подобряваха, може според Клей да е сигурен знак, че фондът ще ги „прегърне”. Значи всичко е толкова просто. Смешно е, че досега никой не беше достигнал до това. Поразително много концерни, с които WWF беше влязъл в сътрудничество, впечатляваха с дейността си по замърсяването на околната среда или хищническата експлоатация на съкровищата на земята. „Бритиш Петролиум”, „Ексън Мобайл”, „Марине Харфест”, Shell, McDonalds, „Монсанто”, „Вайенхойзер”, „Алкоа” и най-голямата в света компания за производство на палмово масло – Willmar. На всички тях пандата им стои добре. Но защо от фонда влизат в такова сътрудничество – може ли така действително да се спомогне за подобряването на света, или където е възможно продава кеш своята душа? Това е едно търсене на следи в зелената империя. То ни води навсякъде около света. Накрая ще гледаме пандата вече с други очи.
2
В леговището на лъва
Главната квартира на WWF (Световния фонд за защита на природата) се намира на възлово място до Женевското езеро. Сградата наподобяваща бетонен пън е подарък от германския крал на универсалните магазини Петер Хортен. Той искаше естетически да обяви война на малкия швейцарски град потънал в идилия.
В коридорите и конферентните зали цареше приветливо оживление. Млади хора, облечени в джинси и маратонки допълваха картината. Всички се смееха приятелски, държаха се страхотно и бяха отворени към света. „Ние сме един голям екип” – обявява шефът на отдела за връзки с обществеността Фил Дики, посрещайки ни приятелски. Аз и операторът ми Ули Кьолер се представихме и казахме, че сме дошли да заснемем филм за телевизионния канал WDR във връзка с петдесетата годишнина от създаването на фонда. Фил Дики е австралиец. Работил е по рано в „секретно проучвателно звено” към австралийското правителство, както самият той с заговорническа физиономия ни каза по дългия път към бюрото му. Останах с впечатлението, че той не знаеше как точно трябва да ни оцени. Обади се на Роб Соутер – по-опитен от него служител. Знаеше, че високопоставеният южноафриканец от дълги години се занимаваше с глобалните кампании на WWF за защита на животинските видове и дори организира срещата на върха на държавите известни като „азиатските тигри” в Санкт Петерсбург, на която домакин бе Владимир Путин. Соутер шмугна на масата с едно движение на ръката въпросите ми, посветени на сътрудничеството на фонда с индустриалните компании. „Coca Cola е едно от стратегическите ни партньорства. Човек не може да промени света с едно „Не”. Силата е в концерните. Само заедно с тях може да се постигне нещо. Coca Cola се задължаваше да намали използването на питейна вода в производството на напитки с до 20%, очакваше се подобрение и в баланса на въглеводородните емисии. Не е лошо все пак, ако искаме заедно да спасим белите мечки – или?” Звучи разумно.
Основаният през 1961 година фонд не възниква като протестно движение отдолу. Още от самото начало в основата му са хора, определящи се като част от обществените „елити”.
Хитрият пресшеф Фил усети интуитивно, че Роб Соутер е правилният избор за нас и ми предложи да взема интервю от него. Нищо във фонда не остава скрито. Всичко е открито и прозрачно – извън всякакви въпроси. Значи всичко е наред. Какво е отношението на WWF към генните технологии? На специална кръгла маса, посветена на отговорностите по отношение на соята, организацията работи съвместно с „Монсанто”, въпреки голямото неодобрение на другите големи екологични организации, за които компанията е олицетворение на дявола на земята. Лицето на Фил потъмня и с полузатворени устни процеди едно проклятие. ”Тази шибана генна технология.” Точно попадение. Роб Соутер беше принуден да се успокои. Фондът по принцип беше против, но не може да се игнорира „реалността”, и трябва да се търси „ново позициониране”. С това той не си развали настроението както аз с тази тема, след което го попитах за политиката за защита на видовете, която водеше WWF – една позната за него тема. Луничките му светнаха изведнъж, когато ми разказваше за едно сафари из резервата Каоковелд в Намибия, което той изкарал върху гърба на един кон и какво било усещането при залеза на слънцето. „Очи в очи с едно семейство лъвове – едно невероятно усещане.” Мечтата за една непокътната дива природа. Соутер беше представител на старата школа на романтиците в WWF. Това, което не каза е, че грешките на поколението основало фонда, могат да се оправдаят.
До 1980 година дивите паркове на Африка бяха твърдо в ръцете на белите. Соутер открито подрежда фактите: ”Това доведе до там, че голяма част от местното чернокожо население смяташе фонда за един вид продължение на колониализма. Взели сме си поука от това и сега тясно работим с местното население. Ние им давам работа, те разбират, че опазването на животните е в техен интерес. Така функционират нещата.”
Нещо зазвъня в ушите ми, косо на тази странна гледна точка спрямо туземците. Дали не се бях променил или пък не усещах резонансите на старата колониална епоха? Под мотото: Ние просвещавахме, белите знаят къде да се върви и трябваше да вземат под ръка скритите ни черни братя и заедно с тях грижливо да съблюдаваме природата. Едва доловимата арогантност на червенокосия ме разгневи. Как може да се забравя, че тези хора от векове са живели във и около саваните и горите на Африка без да ги разрушат. Едва когато белите колонизатори започнаха да ги използват се повдигна въпроса за живота на лъвовете, слоновете, носорозите и биволите. Големите ловци от цивилизования свят организираха едно истинско клане в Африка. И за да запазят природата в нейното диво състояние, колониалните администрации започнаха да изграждат навсякъде, предимно в страните от африканския Юг, резервати и защитени паркове, в които само белите имаха право да ловуват.
Сетих се за първия албум с марки на спестовната каса. Казваше се „Дивите животни на Африка”, носех го от един необясним копнеж по дивото и толкова често го бях разлиствал, че страниците му бяха почернели. Някога нямах представа каква цена трябваше да плати коренното население на Черния континент, за да превърнат страната му в рай. Резерватите са строени винаги и само върху територии, населявани от местното население и никога там, където вече се бяха установили белите заселници. Докато Роб Соутер непоколебимо докладваше за великолепните проекти на фонда и „интегрирането” на местното население, си представих мислено дългите колони от бегълци. Само в Африка насилствено трябваше да бъдат изселени около 14 милиона души, за да се направи място за животните.
Някак си нямах повече желание да продължа малкия разговор в централата на WWF, на пробляскващото Женевско езеро, с полюшкащите се на повърхността му яхти и със зелените му ливади. И прекъснах потока от думи на Роб с един провокативен въпрос: „Може ли да заснемем кадри за филма на следващия панда-бал?” Самозадоволителната усмивка на Соутерс се свлече до един изкривен хилеж: ”Едва ли е възможно. Участниците държат на дискретността.”
Споменатият панда-бал се провеждаше веднъж годишно, често в Бъкингамския дворец в Лондон, или в някой друг дворец. На него бяха поканени само избрани лица – членове на клуба 1001. Това беше един вид елитния клуб на фонда. След като Роб откри отново своите аргументи, свидетелства по темата с треперене на раменете: ”Клубът не играе повече никаква роля. Създадохме го само за да почетем паметта на принц Бернхард Нидерландски. Той не осигурява чак толкова средства, колкото може би някои си мислят.” Едва го каза, помислих си аз и видях в очите му да проблясва светкавица – той знае- може би се разкайва вече за това си изказване.
Клубът на 1001 беше създаден през 1971 година от принц Бернхард Нидерландски, по времето, когато е президент на WWF International. Някои негови другари от периода на съвместния им престой в IG Metal или кавалеристи от СС го последваха в този клуб, в който към настоящият момент наистина членуват 1001 души от цял свят. Приетите в клуб 1001 остават пожизнени членове. Ако някой почине, идва нов кандидат. Под номер едно в списъка на членовете до неговата смърт остава принц Бернхард Нидерландски. Имената на останалите 1000 членове остават тайна – до днес.
Превод Мартин Иванов
