Loading...
През второто тримесечие на 2022 г. цените на индустриалните метали преживяха спад, сравним само с кризата от 2008 г. Смятам, че той се дължи на комбинация от: а) локдауните в Китай; б) прибиране на печалби и в) страх от рецесия.
Убеден съм, че скоро ще видим връщане към ръст на цените. Мисля така, защото фундаментът остава непроменен – предлагането не може да задоволи търсенето. Ето защо:
1. Китайската икономика се задейства на пълна мощност и отново поглъща рекордни количества метали. Все пак тя е фабриката на света. В това време глобалното население продължава да расте. Разполагаемите доходи също са на рекордно високи нива, които няма да спаднат значително толкова бързо. А това значи потребление на всичко.
2. Инфраструктурата, а не потреблението на крайни продукти, е в основата на голямото търсене на повечето индустриални метали като алуминий, мед, никел, цинк. Само в Китай тази година ще бъдат инвестирани рекордните 2.3 трилиона долара в инфраструктура. В САЩ, Европа и Япония също се харчат трилиони долари за екстремно належащи базови инфраструктурни проекти като мостове, пътища, жп линии. Отделно Китай си имат Belt and Road Initiative за 900 милиарда долара, на която страните от Г7 противопоставят финансиране от 600 милиарда долара. Всичко това отива за инфраструктурни проекти в трети страни – основно в Азия и Африка.
3. Инвестициите в декарбонизация, ВЕИ и масова електрификация са ужасяващо металоемки. Те идват по две линии – публични (Планът за възстановяване е само един пример) и частни. И двете бързо растат под напора на климатичните политики, ESG и скъпата енергия.
4. Складовете на металните борси по света са празни. Ако имаше повече предлагане и по-малко търсене, наличностите щяха да растат. Да, ама не – почти всички метали са в рекордно ниски и намаляващи наличности. Проблемът е особено остър в Европа при алуминия и цинка.
5. Рекордните цени на енергията ограничават производството на най-енергоемките метали като цинк и алуминий. Почти всички производители в Европа работят с ограничен капацитет, а някои са напълно затворени. Същото започва да се случва малко по малко и в САЩ. Въпрос на време е в Китай отново да има недостиг на ток (добивът на въглища там няма как да расте безкрайно!) и голяма част от тамошната металургия също да премине на режим.
6. Г7 правят все по-концентрирани усилия да спрат достъпа на Русия до международните пазари. Това може да доведе до голям недостиг на определени метали – преди всичко алуминий, никел и паладий.
7. Добивът на повечето метали не само не расте, а даже намалява. Това е най-ясно изразено при медта – мините в Чили и Перу (около 40% от световния добив) например отчитат най-слабата половин година от повече от десетилетие.
8. При повечето метали липсват достатъчно проучени големи нови находища. Компаниите все още се въздържат да правят инвестициите, които са нужни както за проучване на нови запаси, така и за увеличаване на добива. Отлично помнят загубите от предишния супер-цикъл и предпочитат да връщат печалбите под формата на дивиденти на акционерите.
9. Междувременно се наблюдава възраждане на ресурсния национализъм и опитите на правителствата да получат по-голям дял от минните печалби. Това определено не стимулира инвестициите.
10. Дори компаниите да искат да инвестират, хората масово не искат мини и проектите отнемат десетилетия – ако изобщо се случат. Все повече хора живеят в невежеството на презадоволения си бит и не правят връзката между материалното си благополучие и осигуреност от една страна и нуждата от разкриване на нови мини от друга. Точно обратното – склонни са да инвестират време и средства в това да пречат на индустрията. Това е най-стабилният гарант за връщане към високите цени и исторически скъпи метали в малко по-дългосрочен план.
Разбира се, няма как да знам със сигурност дали сме достигнали дъното или кога ще се случи това. Освен това гореописаната логика не се отнася в еднаква степен за всеки отделен метал – калаят и оловото например са много особени случаи. Но аз съм търпелив – просто чакам…
Това не е препоръка за инвестиции.
