Loading...
Една от причините ППДБ да губят височина е позеленяването и отстъплението от базисни принципи на пазарната икономика /конкуренцията/ и демокрацията /отказът от фетишизиране на технологии/ в името на получаването на евросубсидии.
Икономиката на енергетиката е трудна дисциплина, още по-трудна е тя когато пазарните елементи стават по-малко, за сметка на дирижистките – намесата на държавата.
Още веднъж един урок по икономика на енергетиката, за ентусиазираните от това, че ВЕИ – соларите в циганското лято на октомври – ниско потребление и високо производство на солари.
Първо, енергетиката е система, която балансира много входни източници, отчита много фактори по регулиране, балансиране и разпределение/пренос, по начин, по който негово величество потребителя получава непрекъсната, достатъчна и достъпна електроенергия. Определящо е не само и толкова себестойността на енергията на изхода на генериращата мощност, а системните разходи по интегрирането и в общия микс. Който и да е от тези три фактора – непрекъснатост, достатъчност и достъпност – да отсъства и настъпва катастрофа. Тоест всякакви други варианти се разглеждат като рискови и се отлагат за по-късно време, докато се осигурят тези три характеристики.
Второ, прекрасно е, че имаме повече солари и ток от тях, НО колкото повече са те, въпреки, че в часовете, в които те генерират ток цените спадат, системните разходи на енергийната система – от всички нужни генериращи мощности, до всички мощности за съхранение, пренос и разпределение остават относително постоянни, дори и растат. Защо? Защото ако ще още три пъти повече соларни мощности да въведете, те просто ще се конкурират с другите централизирани соларни мощности, но по никакъв начин няма да намалят системните разходи по цялата описана по горе верига от производство, пренос, съхранение и разпределение до крайния потребител. Повечето соларни мощности, ВяЕЦ, същите ВЕЦ, почти всички ТЕЦ /ако успеем без силно замърсяващите/, АЕЦ, Био и прочие централи. Повече инвестиции в пренос, съхранение и разпределение, също трябва да се изплатят и така се получава парадокса на прехода – вкарваш повече „евтини“ солари, а крайна сметка излиза по-скъпа. Защо? Просто е, защото ТЕЦ, които поддържат балансите на системата – именно за да имаме непрекъсната и достатъчна енергия – трябва да се поддържат в готовност. И два часа на дена да трябва да работят – трябва и суровини, и екипи да бъдат в готовност, за това се плащат не нетните часове, а разходите почти за цял ден. Единственото, което е по-малко са плащанията за суровина и собствената консумация на енергия – иначе за персонал е почти същото. Не можеш да наемеш персонал само за шест месеца през зимата или за два час през деня през лятото. Ерго, всички тези разходи се пренасят върху цената на тока.
Да, може и със системи за съхранение, но всичко това е в бъдеще и те също ще добавят към общото уравнение – не искам да ви стряскам с цифри, колко мощности за съхранение ще ни трябват за да можем през 2020 година да заместим 80 процента от ТЕЦ мощностите, колко ще струват те и най-вече колко е достоверна надеждата за реализацията им.
Остават възможностите чрез внос да балансира системата – и тук проблем е късият хоризонт на мислене и пренебрегването на дългосрочните последствия върху енергийната сигурност – няма внос, който може да ви гарантира устойчива енергийна сигурност, защото в денят Х може и да няма внос.
В същото време, както посочих в примера ако вместо сегашните 1800 МВт ВЕИ имаме 3,6 МВт /които са в централизирани паркове, а не по покривите на жилищни и индустриални сгради/, колкото и грантове да наливаме през субсидии, пак ще има оперативни разходи и минимално равнище на приходи, при които трябва да се връщат инвестициите. А сега сметнете какви са тези „минимални“ разходи, които няма кой друг да плати, освен потребителя /през цената/ или данъкоплатците /през бюджета/ при 1800 МВт и при жадуваните 3600 МВт.
Ето на тази графика виждате в каква посока ще се движат цените при навлизането на повече соларни мощности.
