Loading...
Искам нов закон за пазаруването, а именно – да е абсолютно и категорично забранено да се пазарува на всякакви български Национални празници, на деня на потребителя, на Деня на Свободното Слово, на деня на правото на информираност, на деня на Човешките права или може би… всеки ден.
Докато
Уважаемите мастити търговци и така наречените медиатори във вид на продавачи и продавач-консултанти, които щъкат нагоре-надолу из разните мастити търговски вериги, не разберат, че потребителят, драгият потребител не е враг, а е брат.
Ако пък не желаят да се побратимяват с драгия потребител, да се светнат, че и те са потребители на нечий чужд щанд.
А ако и тази емоционалност не е достатъчна, нека просто си спомнят, че Законите са, за да бъдат спазвани, независимо народното българско схващане, което упорито натвърдва „Законите са, за да бъдат нарушавани“.
Мдаа… Още страдам за онова малко магазинче в съседния вход, което се стопанисваше от едно скромно семейство,. още помня милите им усмивки и пресни продукти, които предлагаха. и изобщо не помня някаквите 20-30 стотинки повече, които съм плащала, пазарувайки при тях.
Но тия 10-20-30 стотинки, които ми взимат, без да им ги давам, тях ще отстоявам до дупка.
И така… историята от националния празник на България… Не е първа, съмнявам се да е последна…
Влизам бодра и весела в супермаркета. Как да не съм весела – празник е, слънце е, живи сме, празник е… Влизам за мляко, напълвам количката.
Но понеже съм си гадина или пък понеже критическата чука на вратата, гледам етикетите и помня, и снимам. Не за друго снимам, а защото на помненето вяра много нямам.
Минавам на касата, плащам. И пак гледам – снимките, бележката, и в обратен ред.
Не се учудвам да видя, че отстъпката, която триумфално ми се усмихва от етикета не е отразена в моята бележка.
Ще кажете – сефте… Ми не е сефте, затова правя кръгом и хлътвам в магазина, все още запазила слънцето в душата си и усмивката на устата си.
Дамата, за разлика от мен, вече се е запознала с критическата, което я прави щастливка, защото явно не е от множеството безработни, чието ЕГН принудително ги държи по домовете им. Въпреки този факт щастие на лицето й няма, в поведението й също:
Аз – Здравейте, къде в бележката си мога да видя отразена отстъпката по клиентска карта?
Тя – Квооо?
Аз търпеливо повтарям въпроса.
Тя – откъде да знам.
Аз, услужливо, показвайки бележката, снимката на продукта, клиентската си карта, отстъпката и отново бележката – Ето, този кашкавал е с отстъпка, а не я виждам отразена. Къде трябва да е?
Тя – Откъде да знам аз!!!
Аз – Може би не работите тук??? – и понеже се случват грешки, впервам поглед в логото на престилката. Очевадно работи тук, освен ако това не й е любимата празнична премяна, а любимото занимание – подреждане на консерви върху рафт.
Тя – Ше питам домоуправителя – и хуква с консерва в една ръка и с бележка в друга.
Аз, хуквайки след нея – Домоуправителят едва ли ще помогне в случая.
Тя – що да не помогне?! – и хлътва в някакво хале, оставяйки ме да се чудя какъв ли им е домоуправителят.
Ами такъв им е – сърдит.
Управителят – Какво сте купували?
Аз, мило показвам снимката и бележката.
Управителят, пред инфаркт – Ама защо сте снимали!!!???
Аз – Фотографията с мобилен телефон ми е хоби!
Управителят гледа лошо и пак гледа лошо и ми обяснява как трябва да си върна кашкавала, защото… Ама аз не го връщам, защото искам да си го ям. Не можел да ми върне стотинки. аз и не искам, искам да се извинят и да си вършат работата. Не получавам нито едното, нито другото, но получавам всичките гневни погледи на всички служители в магазина.
И се чувствам виновна, че съм им развалила добруването.
Не ме е срам, за някакви си 50 стотинки, баш на празника… в неделя…
Ами не ме е срам…
Срам ме е!
Ако има и други любители на… фотографията, само за протокола – имам още снимки…
***
И нищо лично към всички служителки и служители, които добросъвестно и отговорно изпълняват служебните си задължения. Защото и те не са никак малко, за жалост индивидки като гореописаните пращат целия им труд по… майната си.
