Петолъчка и кръст

Професор, ерудит, фанатичен германофил, масон… Богдан Филов е от най-слабите български министър председатели до 1944 година. И съпруг на Евдокия (Кита) Петева – безспорната и единствена интелектуалка сред българските първи дами до ден днешен и занапред.

Eдин на пръв поглед маловажен детайл, свързан със съдбата на това семейство, е емблематичен за комунистическото мислене:

„Когато все пак й разрешават да се завърне в София, Кита намира, че в жилището й е настанена сестрата на комунистката Лиляна Димитрова – Победа Попова. Тя заличила кръста и изписала петолъчка върху Охридската църква – част от великолепния стенопис на Бенчо Обрешков на една от стените в хола на жилището на Филови.

По-късно апартаментът бил продаден на оперната певица…”. (Цв. Кьосева, „Първите дами на царска България”, УИ „Св. Кл.Охридски”, ДА „Архиви”, НИМ, С., 2010г., стр.139).

Бедната Победа! Тя дори не е подозирала каква историческа мотивация са имали Филови при избора на сюжета, просто е била научена да мисли, че всичко буржоазно е агресивно-империалистическо и опиумно-религиозно.

Невежеството, митовете и фалшификациите на историята, по-груби или по-изпипани, комфортно си битуват до днес в услуга на всяка конкретна политическа ситуация. Историческите факти обаче, в каквато и схема и хронология да се сложат, са необратими. Кратко опресняване може би не е излишно.

След петдесетгодишна съпротива на българите, Източната Римска империя надделява и Василий ІІ Българоубиец сключва договор с вдовицата на Иван Владислав и българския патриарх. Съгласно споразумението България става васална държава. В един от императорските укази е записано дословно: „Бог ни дарува тая страна по договор…без да нарушаваме границите и формите, установени добре от ония, които царуваха преди нас.”.

Императорът, останал в историята с отблъскващото прозвище Българоубиец, запазил името на тогавашната ни държава в най-голямата й област Македония, която нарекъл „Тема България” (Област България). Пак той постановил официалното име на църквата на българите там да бъде „Българска автокефална (самоуправляема) архиепископия” и църковният глава да носи титула „архиепископ на цяла България”. Указите на Василий ІІ Българоубиец от 1019-1020 г. включват и изискването архиепископите да бъдат българи по етнически произход.

Под юрисдикцията на Българската архиепископия в Охрид 749 години са били днешна Западна България, настоящата Република Македония, Сърбия, Албания и Северозападна Гърция. Неканоничността на императорските укази е послужила на гръцките свещеници като претекст да овладеят Архиепископията и дори някои от тях да се титулуват като български патриарси. „Архиепископия(та) на цяла България” загубила статута си на автокефална едва през 1767 г., когато със султански ферман била подчинена на Цариградската патриаршия.

Църквата „Света София” в Охрид – катедрален храм на Охридската архиепископия през ХІ-ХІVв. – е постороена през 863г. от цар Борис І върху много по-стар християнски храм и е една от седемте съборни църкви, съградени от българския владетел при обявяването на християнството за държавна религия.

Точно тази базилика е нарисувал Бенчо Обрешков в хола на Филови.

Третото Българско царство в обстановката на Втората световна война в продължение на четири години прави огромни инфраструктурни и културно-образователни инвестиции (около 38 милиарда лева) в земите на днешната република Македония, възстановява богослужението на български език и открива първия университет – Скопския университет „Цар Борис ІІІ Обединител”.

Днешните академици и професори от Скопския университет от 1949г. съчиняват история по образеца на най-големите мародери на българите в Южна Македония – Германос Каравангелис и Павлос Мелас, а властите признават за българи около 2000 души (етническите българи, преселници от Западните покрайнини). БПЦ е заета с вътрешните си борби и разложение и нехае за безобразията на македонските си „братя во Христа”, а майката на Сергей Станишев хленчи по вестниците, че като подръжничка на македонския език била репресирана…

Червената петолъчка отдавна я няма върху пилона на някогашния Партиен дом (строежът му съсипва антична Сердика) и по куп други сгради, но бродещият й комунистически призрак е жив. Мултиплициран, разноцветен и многопартиен той „пак е тук”. С нов „цивилизационен избор”, натовски обезпечен и евроинтегриран, енергийно и прочие зависим… И несравнимо по-безпощаден към българите от средновековния император Василий ІІ Българоубиец.

Дали „априлецът” Тончо Жечев ще бъде научен хоризонт, Барбуков ще строи върху християнски храм от ІVв., Евгени Бакърджиев ще взривява мавзолей, Иво Инджев ще крещи срещу наистина срамен паметник в центъра на столицата, а във Велинград ще треперят на палатката на Вела Пеева, защото била с културно-историческа стойност, или пък Владимир Левчев ще редактира дървеняшки Господнята молитва (на стр.37) в опуса си за чудните прелести на масонството и пр., и пр., червената звезда на комунизма още е тук и ни слага кръст.  

Photo: Изгубената България